Самуил Мокри и сега бе решил да води българската войска.
Българските полкове не бяха по-многобройни, при все че влязоха в тях и нови войници, не бяха и много по-добре въоръжени. Направени бяха повече бойни уреди, раздадени бяха на войниците повече железни шлемове и ризници, също и подковани обуща имаше повече, и конете бяха повече, по-охранени, както и воловете за обоза. Войската не беше станала желязна, както би искал да я види великият войвода, но нищо повече не можеше да се направи за толкова късо време. Потвърди се наново, от друга страна, от всички съгледвачи, че вторият Василий не ще може скоро да излезе от Азия и Самуил Мокри реши тоя път да удари направо Солун. Войската му не беше станала желязна, но той знаеше от свои люде, че в Солун и около тоя град ромеите нямаха повече от петнайсет хиляди войници. А какво би било, ако Самуил Мокри влезе в тоя втори град на империята, па макар и след това да му предстоеше една решителна битка с василевса!
Самуил не се боеше от петнайсетте хиляди ромеи — боеше са от големите пролетни води по това време, а още повече от яките стени на Солуна. С тия свои страхове великият войвода нареди цялата българска войска отеднаж да се струпа на няколко места по десния бряг на Вардара и отеднаж да почне преминаването на реката. То се знае, най-бързо и най-много войска се струпа по главния път. Вардарът тук, в своето долно течение, беше дълбок и мътен. Водите му се носеха бавно надолу към близкото море; плъзгаха се и се разливаха по повърхността надиплени, едва приподигнали се широки вълни и само тук-там, на големи разстояния, ще прошумоли, ще кипне мътнобяла пяна — там, дето водата се удря в някой огромен дотъркалян камък, в някое невидимо островче от временно наслоен пясък или в някое изпречило се дърво, повлечено от течението. Край ниските брегове водата се плакнеше с тихо, примамливо бълбукаме, ала на много места тук беше наслоена дълбока тиня, която би погълнала ездача заедно с коня му. Великият войвода хвърли в реката най-напред към хиляда конници и още толкова пеши войници, добри плувци, които трябваше да минат на другия бряг, уловени за стремената или за опашките на конете. Тия войници преминаха реката благополучно — удавиха се само два коня и четиринайсет човека. Всички бяха въоръжени, макар и по-леко, та застанаха на отсрещния бряг като добра защита, докато преминаваше реката и другата войска със салове, речни чунове и дебели конопени въжета, по които се налавяха войниците на дълги редици. Трудно беше с бойните уреди, а конницата премина с конете си. Сега водата отнесе повече люде и коне, разби се, потъна и един сал заедно с катапулта, който беше натоварен на него.
Като премина реката, войската се стече по главния път и вървя тъй близу половин ден. Там, където стигна за това късо време, великият войвода я спря и започна да я подрежда, както бе премислил още преди да я поведе. Вече се смрачаваше и тъкмо настъпваше сгоден час да изпълни той най-добре своите кроежи. Наблизу течеше Галик и войската почти цяла се изпокри по впадините и гъсталаците етвъд тая река. Докато беше още светло, българите забелязаха надалеко малки дружинки ромейски конници — довтасали бяха ромеи да ги оглеждат, ала беше много късно да видят и узнаят из гъсталаците колко войска бе повел Самуил Мокри. Войниците се присмиваха на закъснелите съгледвачи, скоро след това падна и тъмна нощ. Великият войвода забрани да палят огньове и войниците трябваше да прекарат нощта във влажните си дрехи. Измъчиха се те много и с комарите, които връхлитаха на цели облаци в тъмнината.
На другата сутрин, още преди да се раздени, Самуил изтегли напред само шест полка от по три хиляди души, пеши и конни войници. Той не дигна цялата войска наеднаж, за да се движи по-бързо и да се крие по-добре. Петте, от тия полкове скри пак из гъсталака на пет различни места, а шестия полк, все конници, изпрати още по-напред и съвсем открито по направление към Солун, под повелята на тъмник Радой Гавра, някогашния рибар по Охридското езеро. Той самият остана със скритите пет полка.
Никой от византийците не очакваше, че българите ще нахлуят в пределите на царството им една година само стед като Василий Втори ходи из България с голяма войска, разби българските полкове, разруши много техни твърдини и опустоши много техни места. Стратегът на Солун княз Григорий Таронит също остана изненадан, като му съобщиха, че голяма българска войска е преминала границата и бърза към Солун. Когато изпрати той свои люде да видят каква беше тая неочаквана българска сила, българите бяха преминали вече Вардар и се криеха по долищата и гъсталаците край река Галик. Така съгледвачите на солунския стратег не можаха да видят колко голяма беше българската войска, пък не се намери нито един и от тукашните люде, който да е видял цялата българска сила и да каже какво е видял: като усетиха тукашните жители, че се приближаваше силна българска войска, побягнаха и се изпокриха не само ромеите, но и славяните. На Таронита бе донесено, че нахлулите българи не са повече от седем или осем хиляди, но той все пак не знаеше точното им число и излезе да посрещне неканените гости с цялата си войска, като остави малки дружини само дето беше нужно.
Войската на Григория Таронит, близу три мерии29, беше от най-добрата ромейска войска. Всички войници бяха в пълно бойно облекло и въоръжение, с железни шлемове и брони, ала най-опасни бяха дългите им войнишки мечове. Четири тагми30 от тая избрана войска бяха конници с едри коне и с копия, дълги до два разтега. С тези свои наперени витези солунският стратег сега не би се уплашил и от цялата българска войска, но поради голямата си самоувереност показа и голяма небрежност.
Стратегът изведе войската си доста късно след изгрев слънце, като че ли и тоя ден не искаше да се откаже от всекидневните си привички. Повел бе той и сина си Ашот, а също и хандцитския княз Саак. За още по-голяма своя изненада Таронит срещна българи много близу до Солун. Не беше изминал с полковете си нито половин ден път от стените на града, когато предните му отреди донесоха, че насреща се вижда българска конница. Началникът на един от тия отреди показа и голямото си усърдие:
— Те не са повече от три тагми. Видях ги добре.
Стратегът се обърна към своя син, който беше на дясната му страна, и кимна, присвил насмешливо устни:
— Иди виж тая сган.
Той не даде определена заповед на сина си — остави го да действува по своя воля. Ашот Таронит пришпори едрия си алест кон и се отдели от голямата свита на стратега. Седнал леко и бодро на разкошно украсеното седло, двадесет и две годишният младеж беше хубав като свети Георги на иконата си. Целият беще в коприна и позлата, но истинската му хубост беше в чертите на лицето му, в гордата му осанка. Той подкара бързо коня и гривата на високия му златен шлем блесна като пламък на пролетното слънце. Българите бяха излезли насреща с три тагми конница, Ашот Таронит поведе срещу тях само две тагми, за да бъде несъмненият му успех по-приятен.
Двете ромейски конни дружини бяха с почти еднакви коне, еднакви изглеждаха и войниците със своите железни брони, с високите си шлемове и малки кръгли щитове. Те тръгнаха след младия си началник всички заедно, дигнали високо дългите си копия, като да бяха някакво хилядоглаво и хилядоного чудовище с настръхнали страшни бодли. Ашот препусна на десет скока пред тях, втурнаха се и те след него в стройни редици, виждаше се отдалеко как всеки войник държеше здраво коня си, както и копието си.
Ашот Таронит скоро съгледа трите български дружини по равното поле. Те се движеха като нестройно, разлюляно множество, проточило се по главния път и от двете му страни — сива навалица от конници близу един до друг. Когато двете конници се приближиха на около триста разтега, Ашот изтегли дългия си меч и го размаха над главата си — даде знак на войниците да се разгънат в бойни редици. Десетките на ромейската дружина се раздвижиха в пълен ред, като да ги разместваше ръка, и бързо се подредиха в четири дълги редици след двамата си хилядници и двайсетмината стотници, които се отделиха на определено разстояние пред тях, за да ги водят в предстоящия бой. Все тъй пред всички препускаше на алестия кон младият княз, развял гривата на шлема си. Когато българската конница беше вече на стотина разтега, Ашот даде втори знак на войниците си и те наведоха напред дългите копия, сякаш над четирите препускащи редици мина бърза сянка.
Ала насреща, сред българите, настана рязка промяна. Те, види се, също по даден знак бързо заобръщаха дребните си кончета, настана бъркотия, но в следващия миг пак всички, заедно препускаха нататък с опашки към преследващите ги ромеи.
— В бягството ги бива повече — засмя се високо Ашот Таронит и звучният му глас се чу надалеко сред общия тропот на препускащите след него коне. И като че ли премина тръпка през редиците на дружините му — войниците подкараха още по-бързо.
За доста дълго време разстоянието между двамата противници оставаше все същото; виждаше се как неуморно мятаха нозете си българските кончета. Ала голямата мощ, която се чувствуваше в стройните редици на ромеите, напираше напред неотстъпно, докато започна да преодолява пъргавината на дребните
