насочени копия, в желязо, но и в космати кожи, със страшни лица. Ромеите веднага направиха опит да се преустроят в друг ред и биха го направили за късо време, но българите бяха навлезли вече в редиците им с голяма стремителност, а зад първите редици на конницата им прииждаше на вълни и многобройна тяхна пехота. В страшната бъркотия, която настана по цялата поляна, сред оглушителен трясък, нечовешки викове и писъци, тръбни звуци и кънтящ бумтеж на тъпани, все пак сякаш имаше някакъв ред — това беше широкият жив пръстен на българите, който се бе сключил от всички страни около ромеите, пръстен от живи тела и желязо, а сред него разбърканата ромейска маса бе нарушила вече своя железен строй и се разлагаше, разтапяше се, като че ли сама в себе си, в един тътнещ кипеж от ръце, глави, нозе и всякакви оръжия, от побеснели коне, които се изправяха, хвърляха се на задните си нозе или рухваха на земята ведно с ездачите. Самуил Мокри, който бе повел скритите български полкове от дясната страна на това заградено в зелено кръжило бойно поле, скоро поизостана, изпреварен от войниците си. Той виждаше неудържимия устрем на своите люде и сякаш не можеше да ги познае в тяхното яростно бойно въодушевение. Те нападаха сръчно и без страх, дори с някаква радост, че можеха да сразяват тия вражи железни, лъснали на слънцето войскари, едрите им коне, началниците им с гривестите позлатени шлемове. Самуил видя някои свои войници, които си подвикваха и се насърчаваха взаимно със засмени лица; те се радваха, че побеждават същата желязна войска, от която в битката пред Воден се бяха разбягали. Великият войвода видя как падна солунският стратег Григорий Таронит и позна по знамето му до него, че това беше някой от най-големите началници на ромеите. Таронит падна пред очите му сред гъсто гъмжило от българи, които нападаха, и ромеи, които бранеха началника си отчаяно.
Като падна Таронит, и конят му и знамето му, ромеите започнаха да се отдръпват назад; някои от войниците бяха видели гибелта на своя вожд и сега като че ли нямаше какво да ги задържа на бойното поле и тях, и цялата ромейска войска. Тъкмо в тоя миг се втурна и останалият назад ромейски конен полк, ала започналото общо отстъпление повлече и него. Помогна само да се разкъса българският обръч, докато се измъкнаха назад оцелелите ромейски полкове — най-напред пехотата и след нея, като преграда зад гърба й, конницата. Ромеите отстъпваха в доста добър, спасителен за тях ред. Такъв ред наложиха те и на българите в тяхното настъпление: пехотата изостана, а конницата се сражаваше с ромейската конница, която я възпираше, пречеше й да се нахвърли върху ромейската пехота, която пък бързаше да се отдалечи и да се прибере зад стените на града. Така, стъпка по стъпка, двете войски стигнаха близу до градските стени — виждаше се насреща широко разтворена западната градска порта. Ромейската конница, доколкото беше останала, задържа тук българите за късо време с отчаяни усилия, докато пехотата се вмъкна в града, а след това и тя се отскубна и нахълта в отворената градска врата, която бързо се затвори след последния конник, дигна се и мостът над широкия ров, над застоялата в него зеленясала вода.
Когато се струпаха българите тук, пред затворената крепостна порта, и дигнаха ламтящи очи към високите зъбери и кули, острите върхове на шлемовете допираха до плещите им. Също и върхът на Самуиловия шлем допря до плещите му. Тогава мнозина забелязаха как великият воййода наведе очи пред тежката затворена врата на Солуна и въздъхна издълбоко. Той се обърна към Ивац и Полемархия, които бяха от дясната му страна, обърна се към Никулица, Кракра, Илица и Несторица, които бяха от лявата му страна, и рече гласно, та го чуха наоколо и мнозина други от началниците и войниците му:
— Не можем да разбием тия стени с палиците си. Нито с нашите няколко бойни уреда. Ромеите ще ни се смеят, ако ги довлечем по-близу. Но ще дойдем пак пред тая врата и ще бъдем по-силни.
А войниците се радваха, че бяха надвили и бяха гонили ромеите до вратите на тоя голям крайморски град. Мнозина от тях бяха надянали ромейски брони, наръкавници, наколенници и обуща, препасали бяха ромейски мечове, мнозина водеха и ромейски коне. В радостта си мнозина се провикваха, свиреха пронизително с уста:
— Ууууха-хааааа! Иииихууууу… фиуууу!…
Някои започнаха да пеят. Между зъберите горе се мяркаха мълчаливи стражи.
Великият войвода струпа войската си край Солун и престоя там три недели. Като не можеше да влезе в богатия град, той прибра от неговата плодородна околност всичко, що можеше да бъде от полза за българското царство и войската, а околните твърдини разруши до една. Събраха се старейшините от много славянски селища по тия места и му казаха, помолиха го с почит:
— Остани тука с войската си, нека бъде и тука българско царство.
На това великият войвода отговори:
— Казах, че ще си вървя. Тук мвже да държи царство само който държи тоя град.
Още на втория ден след битката, на стената над западната градска порта се показаха тръбачи и глашатаи, също и трима от градските първенци, които помолиха чрез глашатаите си българския вожд да им даде мъртвото тяло на дука Таронит, също да пусне през стана си люде, които да пегребат избитите ромеи. Самуил пусна тия люде и даде мъртвото тяло на солунския стратег, което бе започнало да гние. Три дни преди да напусне тия места, великият войвода по същия начин, чрез свои тръбачи и глашатаи, поиска от солунци да откупят пленниците, които войниците му бяха успели да заловят, а те бяха близу хиляда души. Ромеите също бяха отвели към петдесет души българи и като ги размениха, за останалите свои люде платиха със злато на българския вожд, понеже такова беше неговото желание. Ромеите попитаха и за Ашот, сина на дука Таронита, и за княза Саак, който също беше пленен от българите, но Самуил каза:
— Тях двамата ще задържа и ще ги върна само когато се върне в България и нашият цар.
Като поведе войската си обратно за България, великият войвода вървя по главния път, докато мина Вардар и стигна до пътя за Верея. Тук той отдели към две хиляди волски коли с всякаква плячка, отдели и стадата, които бе подкарал от Солунската равнина, и ги изпрати по главния път за Воден. Князете Ашот Та- ронит и Саак той изпрати под силна стража чак в Охрид, за да бъдат по-далеко от ромейската граница. С войската си Самуил Мокри зави по пътя за Верея. Това отклонение от главния път за България беше неочаквано за войниците му; те през целия тоя ден мърмореха и всякак изказваха недоволството си, но великият войвода не се спря да им разяснява какво бе наумил. Ден след ден той отмина Верея, Сервия, отмина Лариса и проникна дълбоко в древна Елада. Нямаше и кой да го задържи по тия места, освен малки дружини ромейска войска, пръснати по разни селища и твърдини, които великият войвода бързо разрушаваше. Задържа се той повече в Термопилския проход, където еладският стратег Рупен бе издигнал защитна стена и бе събрал няколко хиляди войници, ала Самуил Мокри премина и през тоя проход. Сетне той навлезе в Беотия и Атика, а по Коринтския провлак проникна и в Пелопонес. Славянски селища имаше и по тия далечни южни области — тук живееха миленците и езерците, ала голямата част от людете бяха ромеи и наричаха себе си елини с голяма гордост. Те не се решаваха и нямаха сили да излязат с оръжие срещу българите, но не скриваха своята омраза към тях и своето презрение, като ги наричаха варвари и злодеи. Това не беше само от елинска надменност — българите влизаха насила по дворищата и домовете им, ограбваха ги, посягаха и да убиват, когато някой от тях се опитваше да запази своето. Великият войвода също събираше плячка, подобно на грижлив стопанин, който събира плодовете на своя труд. То се знае, Самуил Мокри не влизаше по домовете на елините, но той издирваше всяка вещ, която беше собственост на императора или на ромейското царство, и я присвояваше за българското царство; той взимаше и всичко, което беше в повече у тукашните люде — храни, добитък и всякакви други блага; той събираше злато, сребро, желязо, мед, мрамор и всякакви други украси от съборените бесовски храмове на някогашна Елада. Той събираше всички тия имоти и богатства за царството, но преследваше строго всички, които грабеха за своя лична полза и без закон. Съдиите непрестанно наказваха заловени грабители, наказваха и убийци със смърт, ала грабежите не спираха, не спираха и убийствата. Самуил Мокри събираше и товареше на волски коли много и различни богатства за българското царство, а всеки негов войник си казваше:
— Защо да не напълня и аз торбата си по-добре?
Като научи Василий Втори за битката край Солун и за гибелта на дука Григорий Таронит, изпита голяма скръб, но гневът му към българите беше още по-голям. Той все още не можеше да напусне Азия и срещу омразните му българи изпрати най-любимия си помощник и пълководец, магистъра Никифор Веста, наречен още Уран. Василевсът назначи Урана за управител на всички западни предели на империята, облече го с власт и права на свой заместник, даде му и силна войска. От Цариград Никифор Уран замина за Солун, където не се бави много и тръгна с цялата си войска на юг, по следите на Самуила Мокри. Той се спря в Лариса, където остави по-тежкия обоз на войската си, и продължи с още по-усилен ход да догонва българите. За късо време ромейският пълководец премина през Фарсалската равнина, премина също реката
