български коне. Тъкмо в тия напрегнати мигове, по равнината доста далеко напред се изправи като изневиделица дълга яснозелена стена, която се надигаше все по-високо, колкото препускащите конници се приближаваха към нея. Това беше някакъв висок гъсталак, който опасваше равнината от край до край. Българите бързаха да го достигнат, ромеите пък бързаха тях да настигнат, преди да успеят да се скрият зад зелената стена.
И двете тия разстояния се скъсяваха с всеки нов скок на възбудените коне. За някое време се чуваше в простора само повтарящият се грохот на хилядите копита — на едната войска и веднага след него на другата като близко ехо. Най-сетне българската конница блъсна гърди във високата зелена стена, разлюля я, разкъса я и влезе, изчезна зад нея. Не се спряха пред подвижната стена и ромейските конници. Пръв се втурна в зеления гъсталак Ашот Таронит, след него влетя и цялата му дружина. Надигна се шум от разръфан листак, от изпокършени клони и вейки, зачуха се и уплашени подвиквания, пръхтене, остро, късо цвилене на коне. Българската конница не се виждаше, преминала някъде нататък, а ромейската конница като че ли потъна в някаква зелена вихрушка, в някаква гъста, огромна мрежа от листа, клони, корени. Конете се спъваха и се блъскаха един в друг, листа и клонки шибаха войниците по лицата, дращеха ги. Ромеите излязоха бързо от недружелюбната сянка на гъсталака и пак пръв между всички началникът им Ашот Таронит. Пред тях се откри широка тревиста поляна, заградена от всички страни със също такава зелена стена, но се виждаше по измачканата трева, че българската конница бе избягала право насреща. Ашот веднага се спусна нататък, последваха го и людете му.
Тъкмо наближаваха ромеите пак да нахълтат в зеления гъсталак, когато изеднаж се нахвърлиха върху тях от всички страни много повече български конници с вик и вой:
— Уууу-ха-ха-хааааа!…
Приведени към шиите на конете си, те налитаха стремително с копия и мечове и колкото дебнеха да ударят, да промушат ездача, толкова дебнеха и коня му. Когато се случеше да съборят ездача, обръщаха се веднага назад да го стъпчат с коня си и да го доубият. Българите бяха по-бързи и по-многобройни, въвираха се между ромейските конници и мечовете им святкаха по всички посоки. Ромеите не показваха страх и се отбраняваха упорито, но като че ли и в боя твърде много се грижеха да запазят ред, едрите им коне бяха и по-бавни в движенията си. Докато ромейският кон се обръщаше на една страна, българинът се завъртваше с коня си около него и успяваше да удари с меча няколко пъти. Българите притискаха ромеите от всички страни и все по-нагъсто, та ромейските коне се блъскаха един в друг, пречеха си, пречеха и на ездачите си, които все не успяваха да спазват достатъчно бойния ред.
Още в самото начало на боя княз Ашот Таронит се озова сам сред цяла една дружинка българи. Той се отбраняваше сръчно и без да губи самообладание; на няколко пъти българските мечове се плъзваха или отскачаха от железните му доспехи и неравната борба продължи доста време. Най-сетне един от българите хвърли върху му примка, отскубна го от седлото и го повлече с коня си към гъсталака. Втурнаха се и други след него — виждаха те, че това беше голям ромейски началник, наскачаха по-нататък от конете и се нахвърляха върху зашеметения младеж. Той бе изпуснал меча си и не можеше да се противи дълго с примка на шията, сам срещу шестима. Когато се изправи сред тях с вързани ръце, гологлав и блед, един от българите рече:
— Тоя като мома… да не беше брадицата му.
Оттатък боят не продължи много. Като се съвзеха от голямата изнензда, ромеите започнаха да се отдръпват наназад и някак всички заедно. Подреждайки се все по-добре, те вече не оставяха българите да се завират между тях и все по-често ги отблъскваха, отхвърляха ги от себе си. Така, близу една до друга, двете войски минаха през целия гъсталак и когато се озоваха пак на открито поле оттатък, те бяха вече една срещу друга и ромеите, подредили се добре, живо се отбраняваха. По-многобройните българи се опитваха отново да ги обградят, но ромеите се отдалечаваха все повече от тях, докато се спуснаха всички заедно в спасителен бяг, оставили в ръцете на врага младия си началник, а още и стотици убити, ранени и пленени свои другари.
Като ги видя да се връщат без началника си, затихнали и омърлушени, солунският стратег дук Григорий Таронит не ги дочака да се приближат повече до него, а пришпори коня си да ги пресрещне:
— Какво става с вас? Къде е началникът ви?
Струпаха се пред него другите началници на завърналите се безславно конни дружини и единият от таксиарсите, останал без шлем през време на късата битка, каза с наведен поглед:
— Те бяха много повече… Твоят син беше най-храбрият между всички нас, но такава е била волята божия, обградиха го може би сто души от тия бесни злодеи. И не можем да ти кажем жив ли е или мъртъв, но остана в ръцете им… Водим само коня му… дотича след нас. Повярвай, твоя светлост…
— Позор! — прекъсна го стратегът. — Оставили сте началника си в ръцете на една мръсна паплач и се връщате живи! Сега ще ви покажа как се води бой…
Той се задушаваше от гняв и мъка, но бързо се овладя, само лицето му остана както бе побеляло и вече не се промени. Обърна задницата на коня си към побягналите от бойното поле и с привидно спокойствие махна с ръка към четиримата си тръбачи:
— Свирете за настъпление!
Тръбачите му дигнаха дългите си тръби и едва-що бяха надали проточени, резки звуци, зачуха се подобни звуци и по-далече.
Цялата ромейска войска се раздвижи и като че ли всеки войник знаеше къде да отиде и къде да застане. Дук Григорий Таронит чакаше търпеливо, изпънал се горд и неподвижен на високото позлатено седло. Той едвам се сдържаше в голямата си бащинска мъка за сииа, в нетърпението си да изтича да му помогне, да го изтръгне от ръцете на върварите, но с нищо не издаваше душевните си вълнения освен с необикновената бледност на лицето си. Така той дочака до последния миг да се извърши бойното разгъване на войската му и без да погледне вляво или вдясно, леко пришпори белия си кон, тръгна пръв срещу невидимия враг. И сякаш с невидими нишки дръпна след себе си цялата войска. Общото раздвижване беше толкова внушително, че късите колебания и задържания тук и там между отделните части на войската не се и забелязаха. Гордо се поклащаха начело на всеки полк блесналите на слънцето знамена с големи позлатени кръстове и изображения на светци по синята или червена, или жълта коприна. Конницата беше на двата края на общия строй и току поизбързваше, та редиците се огънаха като два насочени напред рога. Друг един полк от конници вървеше далеко по-назад и нямаше да влезе в боя, преди да стане нужда и за него. Дук Григорий Таронит вървеше пред цялата си войска, излезли бяха напред подобно на него и всички други началници — и тия, които бяха с коне, и тия, които трябваше да вървят с войниците си. Чуваше се шумът на хилядите стъпки, тропотът на конете, подрънкването на оръжията, чуваха се тук и там сподавени човешки гласове, ала всичко друго наоколо като че ли бе спотаило дъх в страх и трепет.
Войнишките редици преминаха през първия пояс на зеления гъсталак, най-напред конните от двете страни и след това пехотинците, излезе цялата войска на широката поляна, където стана първият бой. Не се виждаше никаква следа от врага; по поляната лежаха убити коне без сбруя, също и убити ромеи, съблечени до голо. Войската навлезе отново в гъсталака. Вторият пояс на гъсталака беше по-тесен и когато ромейската войска излезе от него, озова се на още по-широка поляна, също обградена със зелен гъсталак. На отсрещния край на поляната, по цялата й дължина, беше подредена в няколко само редици българската конница — сива, неугледна, със същите свои дребни космати кончета и само тук-там се виждаше по-едър кон или ще проблесне на слънцето злато, сребро, лъснато желязо. Солунският стратег сви презрително лице и току избърза напред, изтегляйки меча си, като че ли сам и с един удар да срази омразния враг. Полюшна се, побърза след него и цялата му войска, но без викове и войнствени набожни песни, само някакво глухо ръмжене се смеси с шума на стъпките и оръжията. Не се чу дори и тръба, а цялата войска се втурна подир първия си началник, стегната в редиците си и страшна с железните си оръжия и доспехи.
Тая желязна, хилядна войска вече политаше да се стовари с всичкото си множество и смазваща тежест върху сивите редици на българската конница, когато те неочаквано се раздвижиха и също се втурнаха напред. Това внезапно движение на българите не смути ни най-малко ромеите, които продължаваха своя пристъп със засилващ се напор, ала отеднаж гъсталакът вляво и вдясно, също и напред цял се раздвижи като от силен вихър, надигна се страшен, многоглас вик:
— Уууу-ха-ааааа! …
И от тая зелена вихрушка наоколо наизскачаха стотици и хиляди нови български конници, редица след редица, дружина след дружина, на всякакви коне — и по-едри, и по-дребни, със святкащи мечове, с
