Апидан и стигна до левия бряг на реката Сперхей. По-нататък той не можеше да отиде — на другия бряг на Сперхей по същото време се бе спрял Самуил също с цялата своя войска.
Великият войвода узна за Урана още щом пристигна ромеецът в Лариса. Самуил веднага поведе войската си да го пресрещне, ала се движеше по-бавно от него поради тежкия обоз, който водеше, също и поради няколкото хиляди пленници, които трябваше да пази. Двете войски се срещнаха тъкмо при реката Сперхей, на двата й бряга.
Още като наближаваха българите тая река, започна да вали силен дъжд със светкавици и гръмотевици, но великият войвода нито помисли да се спира, преди да срещне ромеите. Той знаеше, че те са наблизу, а искаше да застане срещу тях и на по-сгодно място. Така срещата на двете войски стана по двата бряга на Сперхей.
Дъждът ставаше все по-силен, като че ли се бе разтворило самото небе и се изливаха оттам цели пороища. Гъстите черни облаци, повлекли се насам откъм топлото море, допираха сякаш до върховете на многобройните тук кипариси, пинии и тисови дървеса. Беше тъмно под това ниско, черно небе, както на мръкване. И колкото имаше светлина, закриваше я гъстата мрежа на дъжда, който шибаше земята на бързи струи, заплетени една в друга. Светкавиците разсичаха провесените гърди на облаците, шареха по цялото небе с ослепителен блясък и се забиваха в земята като огнени копия. Пламваха цели дървеса от белия им огън, пламваха сякаш и камъните, и цялата земя наоколо при всяко тяхно блясване. Ниско над земята буботеха и гръмотевиците — зачуваха се отдалеко и трясваха отеднаж насред небето, което кънтеше по всичките си краища. След всяка светкавица идеше гръм и така от всички страни, та людете посягаха да запазят главите си от небесния огън, зашеметени от оглушителните трясъци.
Земята беше пропита надълбоко с вода и не приемаше повече. Потекли бяха потоци и пороища по всяка низина и дол, пълна беше с вода и преливаше всяка ямичка и трап. Вода се стичаше и по дървесата, шуртеше по скалите. Нигде не можеше да се намери ни едно сухо кътче. И тая обилна вода, която бе потекла и шуртеше, плискаше се от всички страни, се стичаше между бреговете на Сперхей. Тая неголяма река сега бе дигнала водите си на два човешки ръста, преливаше през високите си брегеве и течеше към морето бързо, със страшна сила. В мътните й води се премятаха цели дървеса, изтръгнати от корен, разбити покриви на отнесени хижи, а когато гръмотевиците стихваха за миг, чуваше се как се влачеха и търкаляха по дъното й огромни камъни с грохотен, подземен тътнеж.
Поройният летен дъжд настигна българската войска, преди да се приближи тя до Сперхей. Насреща идеше враг и войската продължи своя път, всеки войник остана на мястото си. Не слезе от коня и великият войвода, дори не поиска наметка, като знаеше, че войниците му нямаха наметки, за да се запазят от дъжда. Всички гледаха в него и той правеше това, което искаше и другите да правят срещу небесната стихия.
Самуил видя ромеите на другия бряг на реката, спря и той войската си на отсамния й бряг; не можеха да я преминат ни едните, ни другите. Реката не беше много широка и те се виждаха добре едни други. Ромеите бяха стигнали по-рано до реката и бяха надигали шатри, но стояха стражи по брега, мяркаха се и други войници, които попоглеждаха насреща с присвити очи през гъстата мрежа на дъжда и бързаха да се скрият някъде. Също и Самуил нареди да се разпънат шатри — дъждът да не бие повече войниците му. Каза той да дадат и на пленниците шатри, доколкото имаше, позволи им също да се крият под колите от обоза, доколкото беше възможно. Неколцина от тях бяха успели да избягат, но великият войвода не изпрати никого да ги търси и преследва в дъжда. Димитри Полемарх, който беше все някъде наблизу край великия войвода, рече с угодлива загриженост:
— Ти ще насърчиш всичките да бягат…
Самуил помръдна с рамена и присви лице от мократа риза, която лепнеше студена по тялото му. И тъй, през бръчките на лицето си, тъжно се усмихна:
— А ти, да си на тяхното място, няма ли да избягаш, ако ти се удаде сгода?
По едно време дъждът започна да се поразредява, небето поизбеля, дигна се по-високо. А малко преди залез на югозапад се отвори широка светлозелена ивица небе. Скоро там блесна и слънцето, което вече слизаше към далечния начупен хоризонт. Изглеждаше, че дъждът няма да спре никога, а ето сега изеднаж всичко се промени и засия в чистата слънчева светлина. Ярко се зеленееха наоколо мокри треви и храсталаци. Заблестяха пълните локви и вирове, едрите капки вада, които висяха по разперените клонки на дървесата и се ронеха една след друга, блесна във въздуха, и разреденият ситен дъждец, който бързо се отдалечаваше и трептеше между небето и мократа земя като прозрачно сребристо було. Кипарисите се изправиха тъмнозелени, дори черни с острите си върхове към небето, а още по-високо се изви срещу слънцето ярка дъга. Ала това чисто сияние по небе и земя бързо угасна, сякаш духна някой с уста гигантски някакъв светилник, който озаряваше простора. Това беше ясното, окъпано от дъжда слънце, което бързо се скри зад хоризонта. Остана да сияе бледоалено разтворилото се небе на запад, светнаха за някое време тук-там по високите сиви облаци и няколко отблясъци, далечни и мъгляви.
Въздухът беше чист и прозрачен в тоя просветнал предвечерен час. Войниците палеха огньове и навред из българския стан се чуваше шумна глъчка. През синкавия дим се виждаха разсъблечени мъже, които сушеха мокрите си дрехи, а готвачите бяха сложили вече големите опушени котли. Самуил тръгна из шумния войнишки стан да погледа как се нареждаха войниците за почивка, спря се тук и там, отиде да погледа и реката. Дъждът бе спрял и отминал, но реката продължаваше да тече буйна, изпълнила догоре дълбокото си корито. От бързите й мътни води полъхваше остра миризма на разбъркана тиня и на колендро. Великият войвода се загледа и към отсрещния бряг, където беше ромейският стан. През шума на придошлите води не се чуваше нищо, едвам ще долети неясен вик, но се виждаше, че войниците и там се събираха около запалените огньове, и там се готвеха за нощна почивка. Самуил Мокри се върна при своите войници с по- ведро лице. Те виждаха доброто му разположение и го питаха едва ли не край всеки огън:
— Тука ли ще нощуваме, велики войводо?
— Тука, тука — повтаряше той, а някъде ще добави: — Ще спят тая нощ и тия отсреща; дълбока е реката между нас. А утре… рано-рано, с бога напред.
Тия думи той каза и на големите началници, които бяха събрани пред шатъра му. Войводите приеха с одобрение думите му — всички бяха уморени и готови да почиват. Стоеше там и Ивац, мълчалив, навъсен; той също не възрази нищо на великия войвода, но не беше спокоен в такава близост с неприятеля. Само струмишкият войвода Драгомъж, който беше човек подозрителен и недоверчив, се обади с по-други думи:
— Водата спи, врагът не спи… Това знам аз. Да се засили стражата през тая нощ.
Разреши се на войниците нощна почивка, а около стана и най-вече по брега на реката се поставиха повече стражи. Нощта настъпи безлунна, ала ведра, с едри, ясни звезди. Войниците ядоха край огньовете, но повече бързаха за почивка и сън. Скоро утихна целият стан, войниците изпозаспаха край загасващите огньове или на сушина по шатрите. Утихна сякаш и цялата ведра, звездна нощ, само реката продължаваше да ечи и тътне, но това беше като някакъв отделен и самотен шум в нощната тишина.
В шатъра на великия войвода свети до късно. Самуил беше също много уморен от дългия път, а от влагата го болеше всяка кост, но сън за него не идваше. На другия ден предстоеше битка. Той мислеше да дигне войниците още по тъмно и едва тогава да ги подрежда за бой; всичко ще стане по-бързо и по-лесно, щом си починат добре. Спокойна беше нощта след поройния дъжд, свежият нощен въздух беше сладък, упоителен, ала някаква смътна тревога измъчваше сърцето на великия войвода и прогонваше желания сън от очите му. В малкото преддверие на шатъра Радой тихо похъркваше, великият войвода седеше сам и умислен до запаления светилник. Струваше му се, че е поставен на някаква стража тая нощ. Но вън, около стана и по реката, имаше много стражи… И все надаваше ухо към тътнещия шум на реката. Дълбоките мътни води не преставаха да бучат. Малко преди полунощ той излезе от шатъра си и пак тръгна из стана с тихи стъпки. Не видя нито един буден войник край тлеещите огньове — дълбоко спяха те всички, виждаше се как бяха наслагали главите си спокойно, отпуснали бяха уморените си тела върху влажната, но топла земя. Успокои се сърцето на великия войвода. Той отиде пак към реката. Бързо трептящият й гръб едва светлееше на звездния зрак, но все тъй грохотно шумяха дълбоките води. Втренчи поглед той и към отсрещния бряг и дълго гледа нататък в тъмнината. Спяха дълбоко и там, виждаше се; бледо припламваха и там загасващите огньове, белееха се шатрите край тях, мяркаха се черните сенки на стражи. Той не виждаше и не можеше да види, че по същото време на отсрещния бряг се спотайваше и Никифор Веста Уран, който също се взираше насам в тъмнината. Сърцето на великия войвода още повече се успокои.
Той се върна в шатъра и легна на леглото си. Ще полежи тук да подремне и пак ще излезе да погледне
