реката. Ако водите започнат да намаляват, ще дигне целия стан. Нека сега войниците почиват. Сега водата ги дели, водата…
Великият войвода отеднаж заспа, дълбоко, непробудно.
Никифор Веста също не видя в тъмнината българския велик войвода. Но той видя как се мяркаха българските стражи по насрещния бряг, видя и позна, че вече спеше целият български стан. Върна се бързо към шатъра си и продължи да се разхожда пред входа му, извил назад и стиснал здраво късите си ръце; подобно на своя император, Никифор Веста, наречен още Уран, беше невисок, дори нисък на ръст, но сух и във всяко нещо бърз, нетърпелив. Още щом се стъмни добре, той изпрати по една малка дружина конници надолу по течението на реката и нагоре — срещу течението й. Те трябваше да видят дали нямаше някъде наблизу брод през придошлата река и вече ги очакваше да се върнат. Уран не каза нищо за нощната почивка на войниците и те налягаха край огньовете с оръжието си.
След два широки завоя надолу реката се бе разляла през ниските си брегове и водата й по най- дълбоките места едвам стигаше до корема на коня. Никифор Уран преведе войската си през тоя разлив и обхвана българския стан отдалече, та го удари от две страни в едно и също време. Беше след полунощ, но месечината все още не беше изгряла. Най-напред пленниците усетиха нощното нападение и това помогна още повече на ромеите. Пленниците нощуваха в долния край на българския стан и бяха най-близу до разлива. Когато усетиха приближаването на своите в нощната тъмнина, те ги поведоха неусетно към българския стан от двете му страни; те убиха и трима от българските стражи, които също бяха усетили нападателите, но не успяха да дигнат своите…
Гаврил-Радомир и Иван-Владислав спяха в един шатър. Ароновият син усети нападението още в самото му начало. Той спеше леко и чу в съня си някакъв подозрителен шум, къси, сподавени викове. Скочи отеднаж в леглото си и това, което бе доловил смътно в съня си, сега чуваше ясно: глух шум и тропот, викове на ужас и отчаяние, които замираха бързо, в самото гърло. Владислав на часа се досети какво значеше това и реши какво да прави. Той скочи безшумно, надяна обущата си, грабна меча и наметката, а през тия няколко къси мига все попоглеждаше към братовчеда си със страх да не би да го събуди. Гаврил- Радомир спеше, както винаги, дълбоко, но братовчедът му, колкото и да бързаше, преди да излезе от шатъра, намери време да духне и светилника, за да го остави в тъмнина. Той мина тихо и край шатъра на чичо си, край задната страна, и не се отби да го събуди, не подвикна дори на стража, който дремеше пред входа. Нека ги убият, нека ги затрият и двамата! Виковете се чуваха все по-близу, надигаха се от разни страни. Дочуваха се сънени гласове и по други места из войнишкия стан, който бавно се събуждаше. Иван- Владислав се промъкваше с тихи, котешки стъпки и се отдалечаваше от чичовия си шатър. Нека ги убият и двамата, той ще остане сам и ще застане пред всички… Тук Ароновият син отеднаж се спря и цял потрепера: „Ами войската!… Ромеите ще избият цялата войска!“ Той изтегли меча си и се втурна в тъмнината, викайки с всички сили:
— Ставайте! Ромеите нападат… Ставайте!…
В същото време край реката, където беше заспалата българска войска, сякаш се бе разтворил самият подземен пъкъл. Ромеите проникнаха по целия български стан бързо, преди да успеят българите да се съвземат и да потърсят оръжието си. Чули бяха мнозина предсмъртните стенания на първите жертви, закъснелите викове и знаци на стражите, но ромеите бяха вече над главите им. Те мушкаха налягалите български войници с копия, сечеха ги с мечове и секири, разбиваха черепите им с палици сред страшни писъци и проклятия. Надигаха се българи тук и там и се опитваха да побягнат, но сами се натъкваха на ромейските мечове и копия. Мнозина не можеха и да познаят дали това, което ставаше около тях и с тях, не беше страшен сън. Малцина бяха, които успяха да се докопат до оръжието си, да отвърнат на удара с удар, да си проправят път, да побягнат по-далеко. Ромеите мушкаха и сечеха с настървение, нахвърляха се върху заспалите и с мечици, да ги колят като овни, нахвърляха се и да ги доубиват, докато ранените се тръшкаха на земята и хъркаха в предсмъртни мъки.
Стражът, който дремеше пред входа на шатъра на великия войвода, се втурна да събужда началника си едва когато ромеите бяха на двайсет или трийсет стъпки. Скочил бе вече и Радой, скочи отеднаж и Самуил. Той не беше н събличал ризницата си, не беше изувал обущата си, грабна меча и се втурна навън. Наблизу се мяркаха черни сенки в нощния мрак, но се чуваше добре какво ставаше наоколо. Самуил Мокри най- напред помисли за сина си, за двамата младежи в съседния шатър.
— Децата — рече той, но слугата му вече тичаше нататък.
На няколко стъпки пред Самуил стражът вече размахваше копието си едновременно срещу три черни сенки, чиито мечове и шлемове едва-едва проблясваха в бледия зрак на ярките звезди. Великият войвода тутакси му се притече на помощ, но сенките станаха пет.
— Пази гърба ми… Гърба ми пази… — рече и повтори Самуил, докато отбиваше удар след удар едва ли не на всички страни.
Тъмнината беше в помощ на по-слабите. После край Самуил мина Радомир, пристъпи напред да го защити с големия си меч. Ромеите се поотдръпнаха, но изеднаж станаха седмина. Великият войвода също пристъпи, сега пък той да запази сина си от лявата му страна, но изеднаж потъна в черна тъмнина и не видя, не усети какво ставаше по-нататък.
— Татко… — промълви Радомир, който видя с крайчеца на окото са как падна баща му, ала нямаше време нито да се обърне към него. Напреде му бяха седмината ромеи и той се нахвърли срещу тях с още по- голяма сила.
Радой остана при господаря си. Стражът вървеше с копието след Радомира и не можеше да го стигне, но пазеше гърба му. Черните сенки изчезнаха една след друга под меча на младия воин. Които останаха, отеднаж се загубиха в мрака. Радомир отпусна меча си и в същия миг усети как го парна нещо по голата шия; той също бе изтичал без шлем. Болката на шията не преставаше и нещо тежеше там; младият човек несвястно посегна и напипа стрела, провесила се на широкото му рамо. Той гневно я дръпна и я захвърли. В тъмнината наоколо не се виждаше нищо, изчезнал бе някъде и стражът. Чуваха се само страшните шумове и звуци на нощното избиване. Радомир се обърна да потърси баща си, пристъпи нататък в черния мрак и чу сподавения глас на Радоя:
— Тука, тука ела…
Слугата бе го познал по едрия му ръст, изникнал върху едва светлеещото небе. Радомир притича нататък и се отпусна на коляно до него. Радой бе приседнал на земята и държеше в скута си главата на Самуила, който се бе изпружил неподвижен.
— Жив ли е?
— Ди-диша… — промълви тихо слугата. После току задърпа младия великан и зашепна: — Лягай, лягай веднага!…
Изненадан, Радомир послушно се изпружи край баща си, слугата пък легна върху двамата, да ги закрие. Приближаваха се насам цяла дружина ромеи, чуваше се бързият им, разбъркан говор. Като минаваха край тях, някой побутна Радоя с дръжката на копието си, чу се глас:
— Изтръшкахме ги на купища…
Радой не разбра тия ромейски думи, но проследи стъпките на ромеите, докато заглъхнаха в тъмнината. После се изправи на колена, да не тежи на господарите си, огледа се на всички страни. Изправи се и Радомир. Слугата пошушна:
— Трябва да бягаме…
— Къде ли е Владислав…
— Тихо, тихо! … Не знам къде е… Трябва да е по-побягнал. Хайде и ние…
— А татко?
— Ще го носим. Ще чакаме ли да-да ни хванат!
Станаха и двамата, дигнаха великия войвода — Радомир го хвана под мишниците, а Радой се обърна с гръб и дигна нозете му. Тръгнаха нагоре покрай реката. Самуил тихо изохка.
По далечния хоризонт на югоизток се бе показало бледо сияние. Малко по-късно оттам надникна месечината и се дигна нагоре ошутена — останал бе само един къс от нея, жълт и загаснал. Разбитият български стан край реката бе затихнал — ромеите се бяха оттеглили да почиват, да чакат новия ден нататък, където бяха настанени пленниците, също и големият български обоз; чуваше се оттам глуха врява.
