Навред по земята насам се чернееха човешки тела, нахвърляни някъде едно върху друго, струпани и на цели купчини, белееха се съборени шатри, също и други, които стояха изправени и сякаш в тях спяха уморени войници. Тук и там между неподвижните човешки трупове светлееха мътно на месечината острията на захвърлени оръжия, търкулнати шлемове, локви черна кръв. Някой ранен, съвзел се от припадъка си, ще пропълзи да се скрие по-надалеч. Някой умиращ ще помръдне несвястно ръка или нога и пак ще затихне, а мъртвешкото безмълвие наоколо става още по-дълбоко, неподвижните мъртви тела застиват и тежат на земята като студени камъни. Реката оттатък продължава да бучи между двата си бряга, протегнала срещу ослепялата месечина жълтия си гръб.
Великият войвода се съвзе още докато го носеха нагоре край реката синът му и слугата му. Той поиска сам да върви и тръгна, прехвърлил ръце около шиите им. Скриха се и тримата в една маслинова горичка, която се чернееше по-нагоре и недалеко от реката. Тук те дочакаха да се съмне и прекараха този тъжен ден.
Самуил бе ударен с палица или може би с камък по главата и кожата му беше разкъсана, но черепът му бе останал здрав. Той лежа през целия ден замаян от удара и от силни болки. Това беше добро за него — събираше силите си и не чувствуваше с всичката й острота голямата си мъка. Като беше толкова отпаднал и замаян, струваше му се, че станалото предната нощ беше някаква преживяна вече мора. Радой бе превързал раната му и беше все до него. Но слугата имаше и други грижи. В горичката се бяха скрили и други българи, Радой ги събра около великия войвода и ги пазеше да не се издадат някак пред ромеите. Още повече пазеше той Радомира, който през целия ден следеше какво вършеха ромеите в българския стан и не можеше да се сдържа в големия си гняв. Ромеите прибираха всичко, що можеше да се отнесе, събраха и разпилелите се през нощта стада добитък, въртяха се около големия български обоз, други пък събличаха до голо избитите българи, за да вземат дрехите и оръжието им, които трупаха на купища.
Самуил попита на два пъти тоя ден за своя племенник, но Иван-Владислав още в зори, когато водите на реката бяха вече намалели, премина на отсрещния бряг с друга една дружина спасили се българи. Натам, на север, беше България и всички оцелели българи бързаха да се отдалечат по тая посока. Още щом се стъмни, Радомир и Радой пренесоха и Самуила на другия бряг на Сперхей.
Самуил се скри в Преспа, на своя остров сред Малкото езеро. Тук искаше да преболедува той раните си — телесната, също и душевната. Раната на главата му бързо засъхна и се затвори, ала раната на душата му зееше отворена. За бедата, която постигна българската войска при Сперхей, великият войвода осъждаше себе си без милост.
Ала не стоя дълго той в Преспа. Никифор Уран беше все още на юг с цялата си войска, вратите на България бяха широко разтворени. Великият войвода се спря в Обител — това голямо селище, скрито зад високи планини и гъсти гори, и тук се опита да събере остатъците от своята разбита войска. Тук се събраха един след друг и всички останали войводи — при Сперхей бяха загинали само Павел Новак и костурският войвода Горуш.
В Обител Самуил Мокри събра не повече от три хиляди въоръжени мъже; много от войниците и по- малките началници след Сперхей се бяха разбягали по домовете си и не искаха да се покорят пред новите наредби и повеля на великия съвет и великия войвода. А Самуил Мокри и всички други войводи очакваха, че Никифор Уран от юг ще се насочи право срещу България. Кой ще го спре? През тия дни на голяма тревога и смут хитроумният Димитри Полемарх каза на едно безплодно съвещание на войводите:
— Ние сега трябва да бъдем по-ниски от тревата, докато мине бурята над главите ни, и да бъдем по- хитри от змията, за да надхитрим врага и да се изплъзнем от ръцете му.
Ивац, който не можеше да понася спокойно дори външния вид на Полемархия — нежнорумените му бузи, косата му и къдравата му брада, винаги намазани с благоуханно масло и грижливо сресани, попита нетърпеливо:
— Какво искаш да кажеш ти?
— Сега ще ме чуете — поклони се леко към него Полемарх и продължи, като изви хубавите си очи към всички наоколо: — Ние сега трябва да отклоним всеки удар от главите си и да спечелим време, време ни е нужно повечко. За Василия Втори арабите в Азия са рана-живеница и той ще ни бъде много благодарен, ако развържем ръцете му да се разправи с тях. Докато сме ние зад гърба му, вързани са и двете му ръце. Нека още сега му изпратим писмо, с което да помолим за мир и да му обещаем пълно покорство.
Едва-що изрече Полемархий тая своя последна дума, пристъпи към него Ивац — бързо, сякаш се затича да го удари:
— А ти ще подпишеш ли такова писмо до ромееца?
— Ще подпиша — отговори Полемарх спокойно. — Всички трябва да го подпишем.
— Всички трябва да подпишем! — повтори след него Ивац. После той се обърна към великия войвода и попита: — А ти, Самуиле Мокри, който сега си пръв между всички в нашето българско царство, ще подпишеш ли такова писмо до Василия?
Великият войвода седеше на стола си с наведени очи и като че ли отговори не на въпроса на Ивац, а на някакви свои мисли — такъв тих и някак далечен беше гласът му, когато заговори:
— Ако това е нужно за спасението на царството ни, готов съм да легна ничком тук, на тия плочи под вашите нозе, и нека стъпи на врата ми василевсът ромейски.
Наоколо настана мъртва тишина. Ивац се отдръпна заднишком с побеляло лице и се блъсна в стола си, та едва-що не падна. Само хубавото лице на Полемарха сияеше сред това общо и голямо смущение.
Ето такива думи изрече великият войвода Самуил Мокри. Вината му за несретата при Сперхей дотолкова го измъчваше и сега, че той сам стъпи върху своята гордост пред очите на най-личните мъже на царството. А не бяха ли и те виновни, колкото беше и той?
Кой знай по какви пътища — знаеше това негли само Димитри Полемарх, — тия покорни думи на великия войвода стигнаха чак до ушите на Василия. Но Самуил Мокри не подписа такова унизително писмо до василевса на ромеите. Като изрече тия думи на унижение и покорство, великият войвода дигна все същия свой напрегнат поглед право срещу Ивац и продължи с пълен глас:
— Знам аз, че унижението няма да ни помогне. Унижението ще ни спечели само презрението на врага. И как ще подпиша писмо, което още утре ще наруша? Не! Нашето единствено оръжие за спасение на царството ни и сега остава мечът.
Ето и тия думи също каза Самуил Мокри. Между войводите имаше и други, които бяха на ума на Полемарх, но не се решиха да се изкажат, след като великият войвода изрече и тия по-смели свои думи. Реши се с трите хиляди меча, които бяха останали, да се хванат стръмнините към Снежник и по Докса планина, по горна и долна Бистрица, които пазеха главните пътища от юг накъм вътрешността на България. Ала Никифор Уран се отправи не към България, а към Солун и избра пак същия път през Лариса и Олимп планина, който беше по-къс. Той, види се, също се боеше от българските планини-и гори, а дигнал бе и тежка плячка — целия български обоз, облеклото и оръжието на избитите българи, голяма част от стадата добитък, които бяха подкарали българите, много пленници, също и хиляда български глави, посипани обилно със сол.
Глава XVI
За някое време вторият Василий очакваше и видими знаци на примирение, на покорство от страна на българите и ги остави на спокойствие. Самуил Мокри знаеше, че търпението на василевса не ще продължи много; още повече ако успее той да надвие арабите в Азия. Чувството за вина пред царството все още дълбаеше сърцето на великия войвода, ала тъкмо затова той се зае с още по-голямо усърдие да събира нова войска — с голямо усърдие и дори с някакво ожесточение към самия себе и към всички, които трябваше да ръководи и да подтиква към работа за царството. Той ходи и сам в някои по-големи и по-малки селища по държавните работи. Намериха се там люде и те повечето бяха жени, които му казаха:
— Къде са синовете ни… мъжете ни?
Не можеше да се скрие Самуил Мокри зад своето величие, като беше велик войвода, и нито помисли да се крие от майките и жените на войниците си. Той отговаряше:
— Те загинаха на война. Такъв тежък и кървав е законът на меча. Ако пуснем тук ромеите, ще набождат
