Помагаше му Радой и беше необикновено усърден и мълчалив, но царят усещаше, че той едвам задържаше езика си. И го попита, без да го погледне:
— Е? Какво ще кажеш?
— Нищо — отговори скромно Радой. Царят чакаше.
И слугата не можеше да се въздържа повече:
— Ти сега стана цар… е, по-добре! Кой друг е по-достоен от тебе? Цар — повтори бъбривецът и продължи: — За другите ще бъде по-добре, за всички други, ето и за децата ти, и за же-жена ти… царица стана. Но за тебе няма да бъде по-добре. Ти сега ще събираш греховете на всички, всички ще те товарят с греховете си. Сега всеки за всяко нещо: царят! За всяка несполука и беда царят ще бъде виновен. А беди и несполуки много! По всички люде. А ти къде ще можеш да нахраниш и да напоиш всички. Да угодиш на всички. Ето и аз ще ти искам нови беневреци, но-нова руба, като съм вече царски слуга…
Царят не пропусна нито една дума, макар да гледаше разсеяно тук и там. Слугата говореше сякаш за най-дребните царски грижи, а то беше и за най-големите. Царските грижи нямаха край, царят събираше грижите на всичките си люде — малки и големи. Такова трябваше да бъде царското сърце… Дълго мълча царят с тия свои мисли и току въздъхна:
— Добре… Ще ти направя нова руба.
— Ще ми направиш, ами как… Людете ще кажат: пръв царски слуга, пък… дрипав.
Слугата излезе, но веднага след него при царя влезе Мирослава. Самуил се усмихна, като я видя — такъв щастлив израз имаше хубавото й лице и сякаш цялата й външност. Тя подхвана новата си княжеска дреха, изкусно подви нозе и се поклони дълбоко пред баща си, както никога досега, като шарена, гиздава тънкошия птица, която присяда в гнездото.
— Позволи ми, царство ти, господарю мой и татко — рече тя тихо, но тържествено и като че ли не искаше да се изправи.
Царят пристъпи, улови я за нежната брадичка и я подигна:
— Ти какво… Княгиня, а? Откъде ги научи тия… царски хитрини? Ти и за в църквата ме понаучи как да спазя реда. А ти… откъде?
Младите очи на девойката засияха още по-силно, смееха се радостни, щастливи.
— Имам си аз добър учител.
— Кой? Майка ти?
Мирослава свенливо наведе глава:
— Казах аз, татко: учител.
Застанала срещу него, изеднаж му се видя пораснала, жена. Беше му радостно да я гледа, като да беше тя някаква негова жива сполука, но и смътно чувство на ревност се съживи в него, смътен страх, че тя ще си отиде, ще го отмине. Той попита:
— Кой е учителят ти?
Мирослава дигна към него големите си хубави очи, пълни с жажда, с молба, но и с решителност. Така прозвуча и гласът й:
— Той е княз Ашот Таронит.
— Пленникът! Но ти… къде си го виждала… Той… ние убихме баща му и не ще да ни е голям приятел. Къде си го виждала?
— На улицата — отговори бързо девойката. — И после… Той не ни мрази, татко. Той е арменец. За баща си нищо не е споменавал. Аз — потрепера гласът й, — аз не мога без него…
Самуил мълчеше. Девойката не сваляше очи от него. Той си мислеше с тъга и радост: „Ето и тя чака от царя. Чака щастието си.“ И рече гласно:
— Прати да го поканят на днешния обед. Да го видя.
Девойката стремително коленичи до него и обхвана нозете му. Той погали лъскавата й, черна коса:
— Стани, стани…
Прогласяването на Самуила Мокри за цар разгневи много Василия Втори. Той узна също и за женитбата на Самуиловата щерка за Ашота Таронит и това разпали гнева му още повече.
— Той тържествува, той прави сватба, той се весели! — викаше василевсът, който дълго бе очаквал от Самуила покорство и смирение.
През пролетта на 997-та година вторият Василий отново изпрати Никифора Уран с още по-силна войска и с повеля тоя път да унищожи всички сили на българите и да покори царството им. Уран тръгна пак от Солун и престоя в България три месеца. Той проникна навътре в страната, взе много селища, разруши много твърдини, задигна всякакви блага. Но през тия три месеца той не срещна никъде българската войска. Най- голямата грижа на цар Самуила сега беше да пази, да крие войската си и като оставаше запазена тая жива сила на българското царство, то не можеше да бъде покорено. Три месеца продължи трудната и опасна игра между Самуила и Урана и най-после ромеецът трябваше да напусне България. Цар Самуил го остави да напусне страната спокойно и не тръгна по следите му или да го причака в някоя от планинските теснини. Това поукроти василевса въпреки неуспеха на любимия му пълководец.
Василий си мислеше, че българите премного се боят от силата му.
Новият български цар наистина не искаше да предизвика гнева на василевса, но не от голям страх, а друга една мисъл го водеше сега в делата му. Той искаше да присъедини към царството си сръбските и хърватските земи и племена, за да се свърже с тях здраво в едно общо царство, както бяха свързани с тях българите по език и по кръв. С тия славянски земи и народи на северозапад общото царство би станало два пъти по-могъщо и непобедимо в борбата му с Василия. След смъртта на сръбския княз Чеслав Клонимирович сръбското царство се разпадна и само трите южни жупанства Зета, или Дукля, Требинье и Захълмие бяха заедно под властта на младия зетски княз Иван-Владимир. Като дочака нова пролет, цар Самуил дигна силна войска и се насочи най-напред към това обединено сръбско княжество, за да стане то като стожер на всички други сръбски страни и племена. Царят български тръгна на север и на запад с добри мисли.
Щом влезе още в първите селища в тия чужди страни, Самуил усети и видя, че тукашните люде не знаеха за добрите му мисли и се бояха от войската му. Животът на простите люде беше досъщ като живота на простия народ в България, еднакъв беше и езикът им, а царят нареди и повели строго войската му да се държи с тукашните като със свои. Сръбските селяци отваряха вратите на своите хижи, даваха от хляба си на българските войници, но не можеха да скрият и големия си страх. Това каза и Рун, който ходеше с царя, за да бъде негово ухо и око и по тия чужди места:
— Простият народ и тука е като нашия народ: бои се от всяка сила и насилие. Господарите за него са еднакви, свои ли са те, или чужди. Твои врагове тука са не простите люде, а болярите и поповете.
Царят нареди и повели още по-строго да не се посяга на живота и на имота на простия човек, а сам поведе войската си и стигна до планината Облика, на десния бряг на река Бояна, която се влива в Синьото море. Зетският княз Иван-Владимир бе събрал на тая планина цялата си войска, събрали се бяха там и всички люде от неговия народ, които бяха готови да кръстосат меч с българския цар и всякак да се противят на неговата власт. Ала цар Самуил не бе дошъл да воюва със сърбите. Той изпрати при княза Димитра Полемарха, Руна и други някои от своите първи люде да го помолят да слезе с миром с войската си и с всички, които са с него.
Предните сръбски стражи спряха Самуиловите люде на една поляна високо в планината, но скоро там се появи н княз Иван-Владимир с много повече свои люде — боляри и черноризци. Те го обградиха от всички страни, като да се бояха да не би българите да го отвлекат или пък той самият да не би да извърши нещо непозволено, сякаш не той беше техен господар, ами те бяха негови господари и настойници. Князът беше на двайсет и няколко години, но изглеждаше по-възрастен, понеже беше едър мъж с коса и брада, които бяха оставени да растат свободно. Облечен беше като монашески послушник в тъмна копринена дреха, препасан с тесен колан от сребърни плочки. Той не носеше никакво оръжие, нито какъвто и да е воински знак; на широките му гърди блестеше тежък златен кръст, в който беше вковано късче потъмняло дърво, види се, от дървения кръст, на който бил разпнат Исус Христос. Иван-Владимир беше много набожен, но беше и много хубав мъж — с гъста, права руса коса, с алени, ясно очертани устни и прав нос, с големи сиви очи. Той стоеше срещу българите като могъщ бор в планината. Дори и Полемарх, който никога ие показваше
