учудване, се загледа продължително в него, докато чакаше да заговор и пръв князът, както беше редно.
— Готов съм да ви изслушам — каза Иван-Владимир.
Димитри Полемарх се поклони с най-приветливо лице:
— Поздрав, светли княже, от нашия господар царят български, поздрав и пожелания за мир и любов между вас. Той идва при тебе и в земята ти като твой приятел. Царят те моли да слезнеш при него, за да се увериш в добрата му воля.
Преди да отговори князът, зачуха се гласове измежду людете му, гласове груби и дръзки, виждаше се как мнозина от тях махаха с ръце, клатеха глави със сърдити, неприветливи лица:
— Приятел, ха! С мир и любов! А как се влиза тъй, с войска, в чужда земя? Добрият приятел ще почука и ще помоли, преди да влезе в дома ти…
Изстъпи се напред воински началник някакъв, цял в броня и желязо, с дълъг меч, дигна и заклати оръжието си застрашително:
— Ето с какво ще посрещнем ние такъв приятел!
Изстъпи се още по-напред и едва ли не пред самия княз духовник някакъв с калугерска капа и навъсено лице, с очи, скрити под дебели, черни вежди; той също дигна заканително ръка:
— Вървете си, откъдето сте дошли! Не ни е нужно приятелството ви! Вие бягате и се спасявате от ромеите, а ние сами ще изберем кои са наши по-добри приятели: те или вие, които сте влезли със сила в земята ни. Вървете си с вашия самозван цар, който не е помазан от бога, а заповяда да го наричат цар!
Полемарх слушаше спокойно тия гневни и неразумни думи, почака той да чуе и княза, ала и княз Иван- Владимир отказа със своя ясен, приятен глас:
— Няма да сляза при вашия цар, който е дошъл със сила в моята страна.
По лицето на Димитри Полемарх се изписа скръб и започна отговора си той с въздишка:
— Искрено скърбя, че ме посрещате с отказ и с такива предизвикателства. Нашият цар, желан и избран от цялото българско болярство и войнство, идва при вас с кръст и с меч. Това, което не ще приемете за общо добро с братска дума, той ще го наложи с меча си. Вие помислете кои са ваши истински приятели — тия ли, които ви са и по кръв братя, или тия, които искат да минат през нашата земя, за да стигнат и до вашата. Ако ние вървим заедно и се свържем в едно царство, както сме свързани по кръв, от нас няма да има по-силен народ, за нас няма да има опасен враг и това ще бъде за общо добро. Ти, светли княже, и всички вие помислете добре. Ние си отиваме, но ако не ни потърсите с добро, ние ще ви намерим с оръжието си.
Лицето на зетския княз леко побледня, но той не отвърна нищо на тия думи, пък и не можеше да отвърне — такава глъчка и викот се дигна сред людете му зад него:
— Вървете си! Ти заплашваш, но няма да ни уплашиш! Ще ви изгоним със сила…
Полемарх се поклони дълбоко пред зетския княз сред тия гневни викове, но той и със своята спокойна почтителност изглеждаше застрашителен. И дълго още, докато слизаха по планината, българите чуваха заканите на сръбските велможи. Щом навлязоха в една гъста дъбова гора, пред тях неочаквано излезе мъж във воинско облекло и Рун позна, че той също беше между людете на зетския княз. Непознатият и сам побърза да каже кой е:
— Аз съм жупанът31 на това място, на тая планина Облика и на твърдината Облика. Ние с вас сме люде от един език, от една кръв и това, което е добро за едните, ще бъде добро и за другите, а което е зло за едните, ще бъде зло и за другите. В Облика ние нямаме повече от осемстотин меча и като знае това царят ви, нека направи, което е нужно. Аз пък ще отворя пред него вратите на Облика, преди да се пролее и една капка братска кръв.
Царят обсади сръбската твърдина с две хиляди души, ала не жупанът на Облика отвори вратите й, а сам зетският княз Иван-Владимир. И когато слезе при царя, князът му рече смирено:
— Предавам се в ръцете ти, царю, по неволя — за да спася людете си от глад и меч. Аз трябва да изпълня оня стих от Евангелието, който казна: „Добрият пастир полага душата си за своите овци.“
Царят не се умилостиви от тия благочестиви думи на княза, който се предаваше, но като победен враг. Самуил отговори с мрачно лице:
— Дойдох с добра воля в земята ти и казах това, но тн ме посрещна с оръжие. С оръжие и сила ще отвърна и аз, дето е нужно. В твоята земя аз съм като в своя земя и между твоите люде съм като между свои люде, а с това расте силата ми и силата на общото ни царство.
Тия думи каза цар Самуил, за да се чуят и по-далеко, по цялата сръбска и хърватска земя, а княза и неколцина от по-първите му люде той окова във вериги и ги изпрати в Охрид, за да няма кой да му се противи и да му пречи в новото голямо дело, което бе започнал.
Слънцето бе вече залязло и Теодора-Косара заедно с най-малката си сестра Денница и Ирина Каматерос се завръщаха от продължителна разходка край езерото, следвани от слугини и въоръжени слуги. Макар че беше едва краят на месец изок32, горещините бяха вече големи и трите девойки бяха слезли да се разхождат на хлад долу, по брега на езерото. Тъкмо пред голямата източна порта на вътрешната крепост девойките настигнаха една дружина конни войници, които караха петима мъже, оковани във вериги, с изпокъсани дрехи и покрити с прах, а двама от тях бяха и боси. Отдалеко се виждаше колко измъчени бяха тия люде, едвам се държаха на нозете си от умора и изтощение. Бяха знатни мъже, личеше по облеклото им, колкото да беше то разръфано и прашно. Войниците накараха петимата неволници да се отдръпнат, пък и сами се отдръпнаха да сторят път на знатните девойки току пред разтворената порта между двете кръгли кули. Девойките едвам попогледнаха непознатите — тъжно беше да се гледа нещастието им. Когато вече ги отминаваха, Ирина Каматерос, която беше по-смела, позабави ход и попита войниците:
— Какви са тия люде?
— Сърби, господарке — отговори петдесетникът на войниците и добави: — Отдалеко ги водим.
— А къде ги водите?
— Тука. В управлението. Така е наредено. Две недели ходят, кръв потече от тях. А това е князът им, господарке…
Ларисчанката побърза да настигне двете царкини. Теодора-Косара тихо въздъхна:
— Ох, боже…
От управлението излезе челникът на вътрешната крепост, стар вече стотник, с бели мустаки едва ли не до рамената му. Както бе наредил царят, петимата пленници — княз Иван-Владимир и людете му — бяха затворени в подземието на една от кръглите кули, които се издигаха от двете страни на крепостната порта.
Колкото и да беше разгневен поради враждебността на сръбското болярство и след като плени княза на Зета, за да държи все пак тия люде под своя власт, цар Самуил не се зае да покорява със сила тая земя и да наказва първите й люде заради тяхната враждебност. Той отмина Облика и продължи пътя си на северозапад, стигна до града Котор, който му отвори вратите си. Стигна и до прославения град Дубровник, който беше яка твърдина, но царят не се задържа да го обсажда, а продължи похода си към Сплит, Трогир и до град Задар, надълбоко вече в хърватската земя. Тук също нямаше кой да го спре — синовете на умрелия наскоро хърватски крал Стефан Държислав бяха във взаимна кървава разпра, но царят не пожела да обходи цяло Хърватско, а промени посоката си по течението на река Босна и стигна до река Сава. Той прибягваше до оръжие само там, дето и срещу него дигаха оръжие някои тукашни властители, които се опитваха да му се противят. Българският цар вземаше всичко, каквото беше нужно за войската му — от господарите повече насила, отколкото с добро, а простите люде даваха това, което даваха на своите господари. Цар Самуил искаше всички да почувствуват неговата сила и власт, но искаше също с добро и много повече с добро да привлече към себе си тукашните люде. Каза той на много места и пред много люде, че гради общо царство за тия народи с еднакъв език, които в общото царство ще запазят името си и всичко, що е тяхно, като приемат неговата царска власт. Заслушваха се в думите му вече и мнозина от тукашните боляри, пък и не можеха да не се заслушват, виждайки силата му. Като обхождаше всеки град и всяка твърдина, всяко прочуто място или река, или планина, или поле по тия страни, цар Самуил мислеше пак да се върне по
