тичаше насам едър глиган, изгърбен срещу слънцето, четирите му пъргави нозе изглеждаха уродливо малки под грамадното му тяло. На силната слънчева светлина се виждаха двата му зъба, бели и страшни, щръкналата четина на извития му гръб. Кралската дъщеря дръпна рязко, със сподавен вик юздата на коня и се огледа за оръжие — лък или късо копие, както бе свикнала да й го подава притеклият се слуга- оръженосец. Усетил присъствието на люде, на десетина разтега от тях звярът рязко промени посоката, но Радомир вече препускаше след него. И го настигна бързо. Младата маджарка не пропущаше нито едно негово движение, втренчила подире му черните си очи, сега широко разтворени, Радомир се изправи с вепъра и скочи от коня върху него. Предните нозе на свинята се подгънаха и тя заора по тревата с широката си зурла, притисната от тежкото тяло на младия ловец. И докато успя да се приподнгне с голям напор на дивата си мощ, князът я закла с един удар — маджарката видя как блесна на слънцето мечицата му. Той пъргаво отскочи, а тялото на глигана остана на зелената трева, виждаше се само как приритваше за някое време със задните си нозе.
Гаврил-Радомир стоеше до заклания звяр с ръце на кръста, извил лакти встрани, в едната му ръка стърчеше окървавената мечица. Загледан в лова си, той не усети как се бе приближила до него кралската щерка и гледаше не вепъра, а него, ловеца, златисторусата му коса. Тя скочи живо от коня и каза на езика си, без да помисли, че той не ще я разбере:
— Ти си много силен…
Князът се извърна бързо към нея със засмени очи и макар да не разбира думите й, знаеше, че те бяха добри за него.
— Да, да — закима той усърдно. — Да, да!
Смешен и мил беше младият княз с тоя свой отговор на нейната похвала за силата му, кралската щерка весело се засмя. Той беше съвсем близу до нея. Изеднаж тя отпусна юздата и току хвана с двете ръце главата му, приподигна се на пръсти към него, сякаш да види по-отблизу големите му сини очи. Той също посегна и я стисна в обятията си. Усетил се без ездач, конят на кралската дъщеря протегна шия и заскуба лакомо зелената сочна трева…
Гаврил-Радомир и Димитри Полемарх се върнаха с людете си при царя цели две недели по-късно. И с такива думи ги посрещна цар Самуил, като в някакво предчувствие:
— Що… вие като че ли се връщате от сватба…
— Да — засмя се Полемарх сега по-приятно от всеки друг път. — Да, царство ти, сам господ ти внушава такива мисли и думи. Ние с твоя щастлив син идем при царство ти да помолим коленопреклонно за позволение и благословия тъкмо за сватба. — И като посочи Радомира с тържествено движение на ръката си, поклони се още еднаж пред царя и продължи: — Кралят на Маджарско Стефан Първи би дал дъщеря си Маргарета за съпруга на твоя син и чака твоя отговор. Излишно е да се говори за неговите приятелски чувства към царство ти, но той горещо обеща да се застъпи и пред римския първосвещеник за твоя царски сан.
Лицето на царя просия. Той се обърна към сина си:
— А ти, какво?… Виждам, виждам. Ще се върнем ние в Охрид с добри вести.
Цар Самуил са върна в България към края на лятото с цялата своя войска. На връщане той мина през Рашка и така обходи всички сръбски краища. Вече по всички български и сръбски, пък и хърватски земи нямаше власт по-голяма от неговата, но сърцето на царя не беше спокойно. Нужно беше време, докато тия народи с един и същ език тръгнат подир един и същ вожд, под едно и също знаме. Вождовете бяха много у тях — боляри, църковници — и всеки теглеше на своя страна. Простите люде бяха по-мъдри с простите си, здрави мисли, ала нямаха те никаква сила. Нужно беше време, спокойно време, и връщайки се към България, Самуил мислеше кога ще може да се обърне пак към север и запад.
Голямата си войска той остави в Обител. Изпрати силни полкове също и във Воден, Сетина, Мъглен и Верея; остави силен полк и в Скопие — да бъде по-близу до северните и източните предели на царството. Опасният враг беше същият, с все същите огнища на силата му: Цариград и Солун. Нито един от сръбските и хърватските господари не би се дигнал сега зад гърба на българския цар, а с маджарския крал той завърза щастливо приятелство. Божите пътища са незнайни — двама млади люде направиха повече от две силни войски. И може би в човешкия живот е по-малко това, което може да се направи със сила, нежели това, което може да се направи без сила и насилие… Сега на царя български му беше нужно време, спокойно време, докато се заздрави приятелството му с маджарите и докато се споят в едно цяло народите в обширната славянска земя. Тогава Василий Втори няма да бъде страшен и по-силен, никой няма да бъде страшен за тия народи… Време. Две, три, пет години.
И започна всичко изначало, започна всичко, сякаш и не е спирало: твърдини, рудници, оръжие, воинско облекло, грижа за сеитбите, за жетвата, за добитъка и най-вече за конете. Още тая есен Самуил започна да разширява жилищата си в Охрид и Преспа, да гради и пристройва. Искаше да посрещне маджарската княгиня достойно — тя беше най-яката му връзка с маджарския крал. Строеше и каменна съкровищница дълбоко в земята под охридския си дворец; насъбрало се бе злато и сребро много, също и други съкровища. Строеше и голяма църква в Преспа. Той каза на отца Емилияна:
— Ти ще бъдеш владика на тая църква. Искам да бъде църква на истинската вяра. Искам да бъде и хубав божи дом, а не иззидан с груби камъни и кал.
Монахът прие смирено царската повеля; набожното високомерие бе стихнало в сърцето му. Посветен на бога тялом и духом, а бе залюбил жена, заради която ограби дори божията майка. Стореният грях укроти неговата дързост и непреклонност към всяка човешка слабост…
Като стана Охрид престолнина на царството, царят по-често се спираше в тоя град. По-често прекарваше той тук и със семейството си, с децата си. Откакто стана царица, Агата беше твърде раболепна към него, но тя прекарваше повече в спалнята си и той рядко я виждаше дори и на трапезата. Сега той се заглеждаше по-често в трите си неомъжени щерки и му станаха те по-близки. Рипсимия, най-голямата, със своята набожност и строгост предизвикваше в него скръб. Тя беше вече на тридесет години, ала нито един млад мъж не беше я поискал, при все че бе станала и царкиня. Рипсимия никога не беше показвала желание за женитба или за дружба с млад мъж. Царят свикна с мисълта, че тя ще стане монахиня, и му беше тъжно за нея, за безрадостния й живот.
Израснала бе вече и Денница, най-малката, но тъкмо защото беше най-малка, оставаше някъде по- назад в мислите на баща си. Много млада беше още тя, имаше време за нея. А и тя самата беше такава — не можеше да задържи вниманието на човека върху себе си. Теодора-Косара беше в самото сърце на царя, във всичките му мисли за децата и семейството, за всичко, каете беше лично негово.
Косара беше украсена с всички добродетели и с телесна хубост също. Ала не беше само това. От всеки неин поглед, от всяко движение се излъчваше сякаш някаква недоловима светлина, която покоряваше човешкото сърце, изпълваше го с умиление и радост. Такъв беше дори и гласът й — тих, но сладкозвучен. В нейната уста оживяваше всяка дума, звучеше с всичката си сила и правда. С нея беше винаги спокойно, радостно, светло. Царят търсеше нейната дружба, тя също търсеше дружбата му и това го радваше. С нея можеше да се приказва за всяко нещо и когато нямаше какво да каже, тя умееше да слуша, да разбира, да съчувствува. А ето от някое време Косара тъгуваше за нещо и пак по своему — само внимателното бащинско око на царя долавяше душевното й смущение.
В една от стражевите кули на източната порта на вътрешната крепост бяха затворени вече от дълго петима мъже. Теодора-Косара ги видя още като ги доведоха и не можеше да ги забрави. Тя бе чувала много пъти за страшните неща, които ставаха между мъжете, за войни и битки, за всякакви страдания, а сега бе видяла с очите си такива човешки мъки. Тя не се решаваше да заговори на баща си за тия злочести люде — боеше се да не се намеси в царските му работи. Осмеляваше се само да изпраща от време на време на пленниците храна и плодове. Ала един ден царят сам заговори за тях — каза, че ще ги изпрати в Преспа.
— Там ще бъдат на сигурно място. Те са планински люде и водата за тях ще бъде непреодолима преграда.
— Какви са тия люде, татко? — реши се да попита Косара; искаше да чуе от баща си за петимата пленници, но той отговори късо:
— Сърби.
Иван-Владислав, който беше също там, каза с прекомерно загрижено лице:
