— Не, не! — поклати глава Косара, без да го погледне: — Видях аз как ме зовяха очите му.
Царят пак млъкна. Огънят в огнището бе прегорял и там светлееше само едно купище жар. Вън дъждът плющеше глухо и шибаше яростно каменните стени, през широкия отвор на кумина проникваха редки водни капки и падаха безредно в огъня с тих шум. Никакъв друг глас и звук не се чуваше из целия каменен дом. Най-сетне царят отново заговори:
— Аз го затворих, за да държа по-здраво непокорните от народа му. И той самият не се подчини, макар да се предаде в ръцете ми. Други прегрешения пред мене княз Иван-Владимир няма. Той е княз на Зета, под негова власт бяха също жупанствата Требинье, Захълмие, които управляваше заедно с чичо си Драгомира. Той е мъж храбър и добродетелен; предаде се сам в ръцете ми, за да спаси народа си, както и сам каза. Той беше един от най-мощните господари в сръбската страна и ако аз… ако аз спечеля по някакъв начин сърцето му… ще спечеля и ще привържа към себе си целия му народ. Чрез него и с него ще държа цялата сръбска земя. Но дали…
При всяка дума на царя лицето на Косара все повече просияваше. Сега той пак се обърна към нея, пресегиа се и улови двете й ръце:
— Дете мое… Ти си родена под щастлива звезда. Винаги ми е било добре с тебе. Може би и сега ще станещ ти оръдие на божията милост към нас и ще направиш голяма добрина на царството ни. — Той се отдръпна на стола си и като помълча един дълъг миг, продължи: — Но ти говориш с гласа на сърцето си. Аз не знам дали това, което ми каза, е точно така. Бъди търпелива. Аз ще освободя княза и ще го въведа в дома си. Ще го погледам някое време и ще го послушам. Сега ще го гледам с други очи, щом съм готов да предам в ръцете му най-милата си щерка. И голяма задача съм готов да му възложа за царството ни и за неговия народ също.
Косара отново се отпусна на колена върху мечата кожа под нозете на царя, взе двете му ръце, целуна ги една след друга и сложи върху тях малката си хубава глава.
Настана мир и спокойствие по цялата българска земя. Василий Втори беше още в Азия и срещу България нямаше нито един враг. Цар Самуил ходеше по царството като грижлив, изкусен градинар или лозар, който ден след ден извършва благополучно всичко, що е нужно за градината му, за лозето му и за добрия плод, който трябва да се роди. Мирът в царството му беше като благодатно слънце над земята и като влага благодатна в недрата й.
Ала цар Самуил знаеше и не забрави нито за миг, че тоя мир за българското царство беше временен и че трябваше да бъде завоюван завинаги. И затова най-големите му грижи бяха пак за войската и за воинските хранилища. Сега и градското, и селското опълчение, и болярските дружини, както и предишните царски дружини станаха все царска войска. Царят разпущаше по една част от нея и пак я прибираше по градовете и твърдините. Земята се обработваше грижливо, добитъкът също се оглеждаше с голяма грижа, добре се работеше по работилниците и по рудниците, строяха се твърдини, но също домове и църкви, пътища и мостове. Като кипеше такава работа по цялата българска земя, имаше и добра прехрана за всички. Когато царят срещаше Руна, сега по-рядко, казваше му едни и същи думи:
— За тебе няма работа в царството ми.
С една и съща дума отговаряше и Яков Рун:
— Злото спи под камък. — А какъвто беше лют, понякога ще прибави: — Но то никога не умира, царю…
Дотолкова беше всичко благополучно сега в България, че започнаха да преминават отсам границата и ромеи — не само от простите, но и знатни люде, за да търсят прехрана, благополучие, пък и служба при българския цар.
Оставаше време на Самуила да се погрижи и за децата си повече, но и тия свои грижи свързваше с големите нужди на държавата. Той извади от затвора зетския княз и го остави да живее свободен в Охрид; тая пълна свобода беше и изпитание за младия княз. Той често беше гост в царския дом и царят обичаше да разговаря с него. През пролетта на 999-та година цар Самуил омъжи дъщеря си Теодора-Косара за княза и ги изпрати двамата в Зета, като върна на Иван-Владимира пълната му власт, даде му власт да управлява от негево име и северната половина на голямата Драчка област. Царят върна княжеската власт и на неговия чичо Драгомир.
Тази година се роди и първото дете на Ашот Таронит и на Мирослава Самуилова. Като се съвзе Мирослава от родилната си слабост, царят изпрати тях двамата в Драч; той прогласи Ашота за свой заместник в тоя град и за управител на цялата южна половина на Драчката област.
— Нека бъде — каза царят — в здрави ръце ключът на тая врата на царството ни откъм Синьото море.
През пролетта на същата година в Охрид пристигна и Маргарета, дъщерята на маджарския крал Стефан Първи, годеницата на Радомира. Пристигнаха в Охрид и невестинските й дарове, натоварени на двадесет и пет коли с по два бели, едри, витороги вола, пристигнаха с тях и петдесет чистокръвни коня за езда. Ала още първите дни далечната невеста изстина, затвори се в себе си, пък и преди това беше много мълчалива, при все че бе довела и двама тълмачи. Тя се озърташе със студени очи и сякаш се боеше да се докосне до каквото и да е. Добре й беше само с Радомира и все гледаше да го отведе някъде или да се затвори в покоите си с него. Още от първата си среща с Ирина Каматерос маджарката я намрази толкова много, че не можеше да я търпи близу до себе си; види се, защото ларисчанката беше много хубава и често обръщаше големите си очи към Радомира. Ирина Каматерос сама се отстрани от пътя на маджарската княгиня и се криеше повече в стаята си. Царят не беше забравил своята брачна несполука и се уплаши за сина си. Като остана в охридския си палат, докато продължиха сватбените дни и доколкото беше нужно след това, цар Самуил отведе жена си и двете си неомъжени дъщери заедно с племенника си и ларисчанката Ирина Каматерос в Преспа, а в Охрид остави двамата младоженци.
Благодатни, сити бяха тая година и лятото, и есента, благополучно се занизаха и зимните дни.
Тази нощ цар Самуил събираше на пир своите приближени — за втори път, откакто бе започнала зимата. Той не ядеше много и едвам ще отпие от чашата си, но сърцето му жадуваше за веселба и песен, долавяше благозвучието на всяко подбрано, добре изречено слово.
Стъмнило се бе вече, но беше още рано за трапезата и царят излезе от палата, загърнат в топло вълнено наметало. Той не се обади никому и вървеше из затихналите улици на Преспа. Не отиде много далеко — едва до втората улица, и влезе там в една неголяма къща, където живееше със слугите си и с пазачите неговият незаконен син Давид Мокри. Незаконният не можеше да живее под един покрив със законното му семейство и царят бе направил друга, по-малка къща, дето живееше невръстното още момче с Малина Бабчорова, която го гледаше от мъничък.
Царят не забравяше никога това свое най-малко дете. В неговата бащина любов към незаконното бе се вляла една част и от любовта му към неговата майка, от скръбта му към умрялата. Самуил не можеше да забрави Биляна. Но сега неговата любов към мъртвата беше само в спомените му, беше само тъга — затихнала, дълбока, жива в самото му сърце. Той често отиваше в малкия дом — там се говореше за Биляна, там беше детето им. Натам го теглеха спомените му за нея, тъгата му по нея. Царят си мислеше също, че всички бяха несправедливи към това дете, и той заедно с всички. То не можеше да живее в неговия дворец, не можеше да се ползува с всички права като негов син, макар че Самуил не криеше своя някогашен грях. Царят даваше угощение тая нощ, на трапезата му щяха да седнат много люде, а момчето не можеше да прекрачи дори прага на царския дворец. Тая вечер той пожела да го види, преди да седне на тържествената трапеза.
Стражът пред външната врата на малкия дом се отдръпна почтително, за да стори път на царя, когото веднага позна. Вътре в дома го посрещна слуга, който взе наметката му, и по-нататък никой не се мярна пред него. Така царят незабелязано стигна до синята кадифена завеса, която преграждаше спалнята на малкия му син. Тук той изеднаж се спря. Спря го гласът на Малина Бабчорова, който се чуваше ясно през завесата — напевен, еднозвучен, тъжен. Малина разказваше на момчето приказка, види се, за да го приспи.
— …Мащеха й слагала купища къдели пред нея — нареждаше дума по дума ясният глас на младата жена. — И като седяла все край огнището да преде, винаги била изцапана с пепел. Цяла: и дрипавите й дрехи, и ръцете, и лицето й. Белеели се само очите, та людете й се присмивали и я наричали Пепеляшка. Мара Пепеляшка. „У — викала злата й мащеха, — каква си грозна! Никой няма да се ожени за тебе.“ По това
