— Не знам дали не ядат те напразно хляба ни…
Радомир, който също беше там, избухна във весел смях и Косара наведе очи, засрамена от неуместния смях на брата си. Думите на Владислава бяха двусмислени, но Гаврил-Радомир ги прие в техния страшен смисъл; така ги прие и царят.
— Ти искаш да ги лиша от живот? — попита той племенника си, но сам побърза да прибави: — Един ден те може би ще ми послужат като добро оръдие.
Като слушаше тоя разговор, Косара изпитваше голяма скръб за петимата клетници. Тя искаше да им помогне, да ги вземе някак под своя закрила, да спаси може би живота им. И усети в сърцето си голяма смелост.
— Татко мой и господарю — рече тя с побледняло лице. — Позволи ми да изпълня към тия злочести люде едно християнско задължение. Брат ми и братовчедът ми говорят за живота им, аз искам да облекча малко поне техните страдания.
Царят я погледна учуден от нейната смелост и от желанието й. Той попита:
— Какво искаш да правиш с тях?
— Това, което ме учи в тоя час някой добър ангел. Ще вляза при тях с няколко слугини и ще измия главите и нозете им. Като се облекчи тялото, облекчава се и душата.
Трогна се сърцето на царя от тия нейни думи и такова беше лицето й, че дори двамата млади мъже я гледаха удивени. Но Владислав не можа да се въздържи и може би искаше да й се присмее:
— Те, сестрице, ще те напълнят с гад.
Косара нищо не му отвърна, а чакаше отговора на баща си. Той премисли гласно какво да отговори на любимата си щерка:
— Може би бог те е научил да извършиш нещо, което ще бъде за общо добро. Единият от тях е сръбски княз. — И бързо добави: — Иди, иди в затвора им и направи, каквото си наумила.
Още същия ден Теодора-Косара поведе към стражевата кула пет от слугините в бащиния й дом, които бяха взели всичко, що беше нужно за измиването — и вода в изобилие, и съдове, и кърпи. Стражите на кулата посрещнаха слисани царската щерка, но не можаха да не отворят пред нея тежките врати на затвора. Тя заповяда още да изведат петимата затворници на по-светло място и видя от каква тъмнина ги изведоха стражите; затворниците закриваха очите си с ръце от силна болка поради светлината, която не бяха виждали отдавна. Личеше и тук кой беше пръв и господар между тия петима мъже и кои бяха след него. Княз Иван-Владимир застана пред царкинята и свали ръцете си, за да може да я вижда и да не предизвиква без нужда състраданието й. Тя му каза кротко:
— Дошли сме с тия жени да измием главите и нозете ви. Грехота е от бога да стоите в такава нечистотия. И тъй, позволете ни и ни помогнете да направим, което е нужно.
В своето смирение и в княжеската си сдържаност Иван-Владимир не издаде с нищо изненадата си, ала мимо неговата воля очите му се напълниха с влага и станаха още по-хубави с чистия си блясък. Той стоеше прав и горд, както го бе видяла царкинята за пръв път, не беше чудно как се държеше на нозете си от голямо изтощение. Лицето му беше изпито, бледо, та дори прозрачно, с безкръвни изпръхнали устни, косата и брадата му бяха сплъстени, по големите му ръце, които бе отпуснал също от немощ, се виждаше всяка кост. Но колкото беше приятен погледът на сивите му очи, още по-приятен беше гласът му и думите, които изрече:
— Аз не те познавам, сестро, коя си, но не е трудно да се отгатне, че си някоя от първите жени на тая страна, щом стражите те пущат при нас с такава почтителност. Блажена е земята, чиято дъщеря си ти със своето ангелско сърце. Ако ти не ме знаеш, по-добре и да не знаеш кой съм тук на земята, защото пред бога всички сме еднакви.
— Знам кой си ти — отвърна Косара. — Аз пък съм дъщеря на царя на тая земя. Но ще кажа и аз, което е самата истина: пред бога всички сме еднакви и само той е цар над всички.
— Бог ще определи достойната награда за доброто, което искаш да ни направиш. Отдавна вече кожата ни не се е допирала до чиста вода… Но с благочестивото си дело ти ще подкрепиш и засилиш вярата ми в божията правда и това твое добро ще бъде сто пъти по-голямо.
Започна измиването. Всяка от слугините се зае с по един от неволниците, пък и те си помагаха, доколкото им беше възможно при тяхната немощ. Теодора-Косара стоеше встрани, следеше зорко работата на слугините си и я ръководеше. Виждаше се отдалеко как се радваха петимата мъже на освежителните водни струи. Когато измиването свърши, те и петимата изглеждаха като други люде с влажните още коси, с чистата бледност на кожата си, с радостния блясък в очите. И пак най-личен между всички беше князът им, още по-хубав с просиялото си лице от чистота и душевно ободрение.
Може би защото Косара и Иван-Владимир се срещаха в такъв един час, щастливи с доброто, което правеше единият и което приемаше другият, но те и двамата не искаха да се разделят толкова бързо. Те бяха млади, хубави, а младостта и хубостта сближават людете и ги свързват. Сега, след измиването, князът не се свенеше да стои пред царкинята, тя пък чакаше търпеливо, докато слугините бършеха каменния под от разплисканата вода, прибираха съдовете и мокрите кърпи.
— Наскоро — заговори пак сръбският княз — сънувах чуден сън и знаех, че ще ми се случи нещо хубаво. Яви ми се ангел господен и беше цял от светлина, а ето ти дойде в черния мрак, в който живея. Сега ще ми бъде по-лесно да дочакам края на моята неволя.
Като я нарече той светъл ангел, макар и с други думи, по нежните страни на царкинята се появи гъста руменина. Сладък беше за слуха й неговият глас. В смущението си тя не отговори нищо на ласкавите му думи. Приветствувайки го, преди да излезе, тя дигна очи да го погледне още един път и срещна погледа му, който беше вперен в нея с такава сила, като че ли искаше да я спре, да я задържи. Руменината по страните й се сгъсти още повече.
Царкинята си отиде, но неговият сбраз остана в душата й. През следващите дни и нсщи тя не го забрави нито за един миг. Спомняше си красотата му, светлината на погледа му и всяка дума, която й каза. Неговата телесна и душевна хубост пробуждаше в сърцето й радост, сладостен трепет, копнеж да го види още еднаж и всички тия чувства се събираха в мъката й, че той живееше в такава тежка неволя. Князът беше във властта иа родния й баща, но тя не се решаваше да му заговори за него от момински свян и от страх — царят не би дал да се меси тя в царските му дела.
Всички тия свои тревоги и грижи Коеара криеше в сърцето си, но, ден след ден, излязоха те на лицето й. Побледня лицето й, посърна, в погледа й тежеше горест. Баща й, който най-много от всички изпитваше върху себе си сладката сила на нейната прелест, пръв забеляза станалата промяна. През една дъждовна есенна нощ те двамата бяха останали сами край огнището. Царят разглеждаше някакви изписани заешки кожи, но час по час отправяше към нея угрижен поглед. Вдадена в мислите си, тя не забелязваше, че той я наблюдаваше, и по лицето й се виждаше всичката й скръб. Той сложи ръката си върху нейната малка, изстинала ръка и с това неочаквано движение спря всичко в нея там, където беше — и мислите, и тъгите й, — като че ли цялата й душа остана разтворена пред взора му.
— Какво ти е, дъще? Какво става с тебе…
Косара изви към него големи, големи очи и вече нищо не можеше да скрие; той побутна сърцето й като препълнен съд и отеднаж бликна и се разля цялото му съдържание. Тя се хвърли в нозете му, падна ничком в нозете му, както бе седнал на широкия дървен стол, и речта й започна да се излива като от препълнен съд:
— Татко… господарю мой, помогни ми! Аз залюбих сръбския княз, когото отидох да измия със слугините си. Не се разкайвам, че отидох, сам бог ме е насочил към тъмницата му. Колкото повече време минава, толкова по-ясно виждам, че той е достоен мъж. Не могат да лъжат тия очи, тоя глас не може да лъже. Не знам какви са грешките му пред тебе и защо е той в тъмница, това ти знаеш и ти ще решиш как да бъде. Но ако пожелаеш да ме омъжиш, както е ред и обичай, аз няма да взема друг мъж освен тоя княз. Казах ти, татко мой и господарю мой, вдичко, сега ти ми бъди съдия и отсъждай.
Царят нищо не продума, сетне посегна да я приподигне:
— Стани, стани.
Тя седна отново на мястото си, но това, което изрече с думи, беше изписано и по лицето й.
— Чудно! — продума най-после царят и като че ли мислите му бяха съвсем другаде. Сетне продължи: — И Мирослава, и ти сега… за мои пленници. — И отеднаж се обърна към нея: — А ти откъде знаеш, че той няма да ти откаже и да те унижи?
