същите тия места и още много пъти, докато довърши и затвърди това, което бе започнал.
Той премина и голямата река Сава — не беше много трудно това сега, посред лято, и навлезе в Срем, който и преди него още беше в границите на България. Ала не намери царят свои люде да редят тук — по тая тучна равнина ходеха маджарски дружини, които чакаха да започне жетва по нивите й. Царят не се спусна да гони и преследва чуждите дружини в земята му, а прати да доведат някого от по-големите им началници. Дойде при него войводата им — племенник на големия маджарски властел княз Геза, който пък беше роднина на маджарския крал Стефан Първи. Намериха се тукашни люде, които знаеха езика на маджарите, и царят чрез тях говори с маджарския войвода.
— Тая земя е моя — каза той на маджарина, — а ти си влязъл в нея без мое позволение. Но аз не желая да започвам вражда с твоя крал и ти заповядвам да напуснеш земята ми с людете си, за да не проливаме кръв без нужда.
Маджарският войвода отговори надменно и дори едва се поклони на царя:
— Аз съм тук по заповед на моя крал и ще изляза от тая земя, ако той ми заповяда.
Царят се престори, че не забелязва неговата дързост, но и според нея подбра думите си:
— Ти виждаш: аз съм тук с петдесет хиляди души, но не искам кръвопролития и нека бъде по вашия закон. Кажи още на вашия крал, че искам да изпратя при него свои люде с добри думи и за добро приятелство.
Сега маджарският войвода се поклони по-дълбоко пред царя и като да се позасрами от неговото достолепие. Отиде си маджаринът, а неговите дружини сами се отстраняваха от пътя на българския цар, който стигна до главното средище на тая страна и там се спря.
След късо време върна се при него пак същият маджареки войвода, но сега беше облечен в кадифе и с пъстри пера на чудноватата си шапка. Той заговори, тълмачите пък предаваха на царя думите му на български:
— Моят крал също не желае вражди и кръвопролития. В земята на твое величество няма да остане ни един негов войник. Той ме праща да заведа при него твоите люде.
— Аз ще пратя при него своя син — каза царят и не бяха нужни повече думи.
Той изпрати маджарина да почива, а задържа Димитра Полемарх, който също беше там. Царят му каза:
— Аз имам един враг — василевса и навсякъде другаде ще търся приятели. Маджарският крал е приятел на Василия, но ето ще пратя тебе при него и искам да го направиш мой приятел. Поискай от него да признае царския ми сан, също да се застъпи за мене и пред папата в Рим. Пращам и сина си с тебе, за да покажа на краля най-добри чувства към него.
Два дена по-късно царският син Гаврил-Радомир, придружен от Полемарха и от трима протокелиоти, също и от седмина други българи и сърби — тълмачи и слуги, — тръгна за престолния град на маджарския крал; придружаваше го и маджарският войвода с неколцина свои люде. И така се случи, че това, което стана след тия срещи и пратеничества, направи го не Полемарх с тънкия си ум, а царският син.
На около половин ден път от маджарската престолнина пътниците навлязоха в стара дъбова гора, която се простираше надалеч в леко разхълмена равнина. На една широка поляна доста навътре в гората, през която минаваше пътят им, българските пратеници срещнаха голяма дружина ловци, може да имаше до сто души конници и пешаци с голям брой кучета и соколи. Маджарският войвода още отдалеко каза:
— Това е нашият крал.
Той помоли българите да почакат и се спусна нататък с коня си, но скоро се върна да заведе българските гости при своя крал, както му беше заповядано. Всички приближени на краля се бяха събрали току зад него насред поляната и чакаха да се приближат българите. Гаврил-Радомир застана с коня си срещу краля и дигна ръка за поздрав, както беше по български обичай, пък и не знаеше какво друго да стори. Той беше внушителен с необикновения си ръст, с мъжествената си хубост, в своето позлатено воинско облекло и задържа върху себе си погледите на всички застанали насреща маджари. Кралят приветливо му кимна също от коня си и каза чрез тълмачите:
— Съжалявам, че посрещам сина на българския цар тук, в гората, но нека бъде щастлива за нас тая случайна среща. Ние веднага тръгваме за моя престолен град, за да мога да посрещна госта си, както подобава.
В същото време едни от ездачите, които стояха току зад краля, побутна своя кон и се изравни с маджарския господар, тихо му продума нещо, без да сваля поглед от Радомира. Българите познаха, че тоя млад конник беше жена — яздеше на една страна и нозете й бяха закрити от широка, дълга пола. Иначе тя беше облечена като всички тня ловци, с прибрана тъмножълта кожена дреха и кожен шлем, прилепнал добре на главата й, с късо бяло перо отстрани. Тя изглеждаше като нежен юноша, макар и с доста едри черти на лицето си, но българите видяха н косата й, разстлана изпод шлема на тесните й плещи, черна и гъста, лъснала на яркото лятно слънце. Кралят се усмихна на това, което му каза младата жена, и кимна на тълмачите да предадат на царския син думите му:
— Моята дъщеря Маргарета пита дали не би желал скъпият ни гост да вземе участие в лова ни, който бихме могли да продължим, ако той пожелае.
От преголямо старание, пък и от друга една мисъл, която едва сега проблесна в неговия пъргав, изобретателен ум, Димитри Полемарх повторно предаде на Радомира кралските думи:
— Кралят и неговата дъщеря те канят да участвуваш в техния лов. Ти няма да им откажеш, нели?
— Оооо! — засия цяло младото лице на Радомира и стана още по-хубаво. — Добре, добре… Какъв лов има в тая гора? — попита той и се огледа, готов веднага да се спусне с коня си.
Предадоха думите му на краля, но и по цялата му външност личеше неговата пробудила се ловджийска страст. Людете на краля се раздвижиха, също гонците му, песяците и соколарите му, надигна се бодра врява, тропот на копита, кучешки лай. Изведнаж срещу Радомира застана кралската щерка. Тя не беше хубава — с широка уста и доста дебели устни, — но беше много млада, с нежна, розова кожа на лицето и черни очи, които се взираха някак твърде зорко в хубавия княз. Сетне тя продума нещо и кимна към гората. Не бяха нужни тълмачи за тоя къс разговор на двамата млади люде, за това, което говореха очите им, но Полемарх услужливо подхвърли на княза:
— Кани те да гоните лов заедно. Ти бъди добър към нея, княже…
Радомир силно и одобрително поклати голямата си глава и не само в отговор на Полемарха, но много повече в отговор на поканата на кралската щерка; той и с ръка посочи гората, като не откъсваше засмените си очи от очите на маджарката. Те едновременно обърнаха конете си и подкараха бързо един до друг. Княгинята гледаше строго пред себе си, със стиснати устни. Българският княз все току я попоглеждаше и забеляза как порозавяха още повече нежните й страни с лек мъх по тях, как пламнаха алени малките й уши. След тях препуснаха и други ловци, но никой не смееше да ги изпревари, разтичаха се наоколо гонци, песяци и всякакви слуги, пуснаха много кучета.
Двамата млади люде навлязоха в най-гъстата, гора и по едно време останаха сами под прохладните сенки. Изостанали бяха далеко назад всички, които трябваше да ги следват, за да ги пазят и да им бъдат подръка. Стихнала бе и гората наоколо и някак самотно шумеше гнилата миналогодишна шума под копитата на конете, изпращяваше някоя настъпена съчка. Чуваше се глух кучешки лай, но някъде много далеко. Сега в тая най-гъста част на гората двамата князе не можеха да препускат, но Радомир се задъхваше и не от умора, ами от тая тишина и самота в гората, толкова близу до младата княгиня. Той забеляза, че лека бледост бе покрила сега нежните й бузи и само ушенцата й едвам се аленееха. От какво се боеше тя? В ушите му звучеше далечен, но ясен гласът на Димитри Полемарх:
…Ти бъди добър към нея…
Добър… Той я обичаше силно, така уплашена сред смълчаната гора и като беше толкова близу до нея. Той не знаеше езика й, за да й каже, че я обича, че ще я пази от всяко зло, че в неговата страна има също такива гори и високи, високи планини… Той не знаеше нейния странен език и току я поглеждаше да улови погледа й. Тя продължаваше да гледа пред себе си и все тъй плътно бяха стиснати устните й, ала нежните й страни побледняха още повече. И да не бяха тия дебели разкривени дънери, които все току се изпречваха помежду им…
Отвори се друга поляна, заградена отвред от същата тая гора. Слънцето огряваше едната Й страна и сякаш беше разделена на две половини с невидима стена. Двамата млади люде нямаха време нито да се огледат, да погледнат високото синьо небе — тъкмо срещу тях, откъм слънчевата страна иа поляната,
