време се заженил царският син и поканил на сватба целия народ. Мара Пепеляшка не можела да отиде. Нямала хубави дрехи. Бедна била, дрипава. Мащеха й отишла на царската сватба, а тя останала пак да преде до огнището. Прела и плакала. По едно време чула гласа на умрялата си майка: „Не плачи, дъще. Отвори ковчега, там има дрехи за тебе.“ В ковчега имало златна дрехи и чехли. Измила се Мара от пепелта, облякла се със златни дрехи, обула златните чехли. Отишла на царската сватба. Толкова била хубава, че изгряла като слънце в царските двори. Никой не я познал. Царският син се уловил до нея на хорото и забравил годеницата си. Като взело да се съмва, Мара побягнала в къщи. Бояла се да не би мащеха й да я изпревари. По пътя единият й чехъл паднал в реката. На другата сутрин царският син отишъл да пои коня си и намерил златния чехъл. Той казал на баща си: „Ще се оженя за това момиче със златните дрехи. Ето чехъла му.“ Търсил той из цялото царство на кое момиче ще се хване златният чехъл. Търсил цели три години. Не се хващал чехъла на никое момиче. Най-сетне някой казал: „Само Мара Пепеляшка не е премерила чехъла.“ Царският син отишъл с чехъла и при Мара. Не щеш лиг златният чехъл се хванал на крака на Мара Пепеляшка. Царският син казал: „Тебе те търся аз цели три години.“ Старият цар казал… — проточи изтихо гласа си Малина и млъкна.
Малкият Давид, изглежда, бе заспал. Царят разтвори с две ръце завесата и влезе безшумно в спалнята. Момчето спеше в леглото си, а Малина се бе навела да поиридръмне върху завивката. Отпуснало глава на възглавницата, детето и в съня си приличаше на своята майка. Погледа го царят, но в мислите му беше и тя, умрялата. Това беше среща с малкия Давид, беше среща и с нея… Той излезе тихо от стаята, излезе след него и Малина Бабчорова. Царят я попита:
— Ти често ли му разправяш тая приказка?
— Да, царю честити, разказвам му я. Много я обича.
Царят помълча малко и пак попита:
— А за майка му… Разказваш ли му и за нея?
— Да, царю честити, разказвам му и за нея, царство й небесно. А то… И мама, казва, като Мара Пепеляшка… Някога и баща ми така я наричаше: Пепеляшка.
Царят мълчаливо кимна и се отправи към вратата.
Царят седеше на средата на голямата трапеза с весели очи и приветливо лице. Забелязаха околните, че тая вечер той беше ласкав дори и към царицата, която седеше от дясната му страна, и тоя път отрупана с тежки одежди и накити. Самуил погледна на няколко пъти ситно набръчканото лице на жена си, провесените й бузи, двойната гуша. Спомни си той с тъга и с лека погнуса за времето, когато всяко докосване до тялото й разгаряше огън и жажда в жилите му. Сега той я съжаляваше. Обърна се няколко пъти към нея, продума й на няколко пъти, дори чукна чашата си с нейната. Тая вечер той бе ласкав към всички.
В началото на вечерята се чуваше само тих говор и потракване на съдове, а доста монотонните звуци на няколко струнни свирала откъм една съседна по-малка зала навяваха повече унилост, нежели весели мисли. Но сам царят на няколко пъти подкара виночерпците и все по-често бълбукаше пенливо вино в големите чаши от стомни и дълбоки шарени гърнета. В тихия говор и звън на чаши започнаха по-често да се дочуват по-смели гласове, весел смях.
Още докато бяха жените на трапезата, ромеецът Теофил Ембол, като играеше изкусно с приятния си глас и все към царя въртеше големите си черни очи, обясни как философите и звездобройците мерят и отмерват времето, което иначе няма ни начало, ни край. Преди една година той бе избягал от Солун и бе преминал към българите. Беше знатен между своите, можеше да бъде полезен при някои случаи и Самуил му разреши да живее в Охрид, а като узна, че беглецът е сладкодумен и забавен човек, покани го на два пъти на трапезата си и тук, в Преспа.
— Преди шест дни — продължи хитроумният ромеец — ние всички православни християни празнувахме раждането на нашия спасител точно за хиляден път.
Сега ние сме точно в хилядната година от рождението на нашия господ-бог Исус Христос. Така е измерено. Нооо… — проточи той глас, наведе очи и по хубавото му лице се спусна скръбна сянка. Сетне въздъхна, дигна пак очи някъде към тавана и продължи: — Но тия, които мерят времето, казват и твърдят, че тая хилядна година ще бъде и последна за света.
По стихналата трапеза се чуха едва сподавени викове на изненада и страх — не се сдържаха в уплахата си някои от жените, пък и някои от мъжете. Чу се и смях. После стана пак тихо в голямата зала, останаха да звучат само свирките отвъд и още по-монотонно, по-тъжно. Ромеецът подзе отново и в игривия му глас се долавяше ту заплаха, ту примирение, пък и приемех:
— Светът остаря в грехове. Хиляда пъти се роди спасителят сред нас, хиляда пъти умря на кръста, а все тъй греховен е нашият живот. Дошъл е вече краят. Остават ни може би само още няколко дни, или още няколко фази на луната. В разкаяние и молитва ли ще прекараме тия дни, или ще посрещнем края с пълни чаши в ръка? Нека всеки постъпи според ума си и според греховете си.
В пълна тишина заглъхна неговият плътен, мек глас. Тъкмо в това време бяха спрели и свирачите оттатък. В широката зала се чуваше тихото пращене на светилниците и негли само затрудненото дишане на смълчалите се сътрапезници. Мнозина от тях наистина се бяха уплашили. Хиляда години! — ами светът наистина беше много стар. Стар и потънал във всякакви грехове, бог няма да го търпи повече. И ето нели философите и звездобройците предсказват… Но това общо мълчание продължи само няколко мига и пръв го наруши Самуил.
Той взе чашата си, пресегна се и я чукна в чашата на Несторица, който седеше срещу него. Войводата се сепна от неочакваното внимание на царя и побърза да дигне чашата си, а Самуил рече:
— Да пием, стари друже. Ето че звездобройците са преброили и нашите дни.
Несторица мълчаливо се усмихна, поприглади с опакото на ръката дългите си, доста прошарени муетаки и отпи две глътки. Той наново обърса с ръка мустаките и брадата си и отвърна със своя гръмлив глас, та се чу по цялата трапеза:
— Броят те въшките си. Кой жив човек може да знае своя край!
Самият войвода беше живо опровержение на всяка мисъл за скорошна смърт. Той наближаваше петдесет години, но белеещите се мустаки и брада бяха като на шега залепени по лицето му, каквото беше широко, румено, без бръчки.
Надигна се врява по цялата трапеза, разтичаха се слуги и виночерпци, дори и много от жените посегнаха към чашите си. А когато, не след дълго, царицата взе позволение от царя да напусне залата и излезе, следвана от всички други жени там, веселбата стана още по-шумна. Страхът пред смъртта, който пропълзя между пируващите, разгоря още повече жаждата им за живот, за радост и забрава във виното. За още някое време присъствието на царя караше да се въздържат и тия, които не можеха сами да се въздържат, но тъкмо по негов знак слугите смениха чашите и надонесоха нови стомни и делви с вино, сега от най-силното негушко вино, което беше гъсто като кръв и бързо опиваше. Все по-малцина от пируващите попоглеждаха стеснително Самуила, преди да надигнат дълбоките си чаши, все по-малцина се опитваха с пиянско лукавство да се отсрамват пред него с някой продран вик:
— Да живее царят!
Самуил и не чуваше тия пиянски приветствия. Той разменяше разсеяно по някоя дума с най-близките си сътрапезници, които бяха все по-възрастни люде и се пазеха да не прекалят с виното, макар вече някои и от тях да фъфлеха с надебелели езици. По тоя начин царят поддържаше домакинско приличие, а в същото време наблюдаваше гостите си по цялата трапеза. Забеляза той, че те се разделиха на групи и шумно, кресливо разговаряха помежду си, спореха, без да се слушат, чукаха все по-често чашите си с натежали движения. Никой вече не слушаше свирачите от съседната зала; проточените звуци на струнните свирала проплакваха и стенеха или говореха сякаш с думи, но бяха някак чужди и далечни сред общата глъчка. Докато шумната врява наоколо все повече се засилваше, цар Самуил незабелязано стана и изпусна гостната зала; не го забелязаха дори и някои от най-близките около него сътрапезници.
Той излезе на широката тераса откъм източната страна на царския дворец, която беше цяла надвесена над езерото. Радой, старият слуга, избърза след него и наметна на рамената му дълга топла дреха. Самуил се загърна и пристъпи към горния край на терасата, спря се там, до каменната ограда. Зимната нощ беше ясна и тиха. Студеният й дъх беше дълбок и спокоен. Тъмните веди на езерото прошумоляваха едвам чуто долу, край дебелите каменни стени на двореца. По гладката им повърхност далеко наоколо мъждиво се отразяваха звезди, а още по-нататьк, вече към невидимите брегове, се чернееха плътните сенки на околните планини. Над тия тъмни, едва тук-там проблясващи дълбини се бе разтворило нашироко ясно
