роялистки офицери, което не се харесало на войниците. Наполеон разчитал за успеха си именно на всичко това, когато заедно с осемстотинте си гвардейци плюс триста войници дебаркирал в залива Жуан. Знаейки, че в частност областта Прованс е роялистки настроена, той поел през Алпите, като очаквал във всеки момент да му бъде преграден пътят. Напротив — навсякъде, откъдето минавал, го посрещали с акламации. Така преминал безпрепятствено двеста километра, докато не стигнал до Гренобъл, където обаче го чакала армия със заповед да го разбие. Наполеон и хората му застанали срещу й. Възцарила се тишина. Моментът бил съдбоносен. Наполеон се отделил напред с разтворен шинел и извикал: „Ако някой измежду вас иска да убие императора си — ето ме!“ Тогава войниците, вдигайки кепетата си на пушките, завикали: „Да живей императорът!“ Това бил решителен успех. Самият Наполеон казал по-късно: „До Гренобъл бях авантюрист, след Гренобъл пак станах суверен.“ Походът му продължил все по-победоносно. Онези, които били изпратени със заповед да го спрат — като например маршал Ней, — се присъединили към него. По-късно, споменавайки за този подвиг, Шатобриан ще напише: „Този човек сам-самичък нахлул във Франция и я завладял.“
— А ресторантьорът? — попита шепнешком Берю.
— Кой ресторантьор?
— Реставраторът Луи XVIII?
— А, той бързо драснал отново в самоизгнание.
Тоя ахмак сигурно винаги е държал в готовност за път куфара си.
— Сигурно. Впрочем новият имперски ред траял само сто дни. Но какви дни! Европа, която отдавна била изпаднала в стресово състояние от Наполеон, се обединила, за да му види сметката окончателно. Тя била наясно, че с дебелия подагрик Луи XVIII ще си живее живота, докато с Наполеон нови неприятности й били в кърпа вързани. Тъй че всички се мобилизирали срещу него: англичани, прусаци, австрийци, руснаци! И тогава последвало крушението при Ватерлоо. Цялата Стара гвардия на Наполеон загинала. Гвардейците се били с неистов кураж, преданост и самоотверженост, докато не паднал и последният. Напълно съкрушен и със съзнанието, че всичко е свършено за него, Наполеон решил да се постави под протекцията на Англия, разчитайки на някои рицарски правила. Това обаче се оказало утопия. Англичаните начаса го откарват на Света Елена.
— Апропо — прекъсна ме Мамута, — така и никога не разбрах къде се намира това място.
— Това е едно островче в Атлантика, край бреговете на Южна Африка. Този път крилата на Орела се оказват недостатъчно големи, за да се върне обратно. Тръгнал в началото от вълшебната природа на Аячо, той завършва живота си сред мрачните кратери на въпросното вулканично парче суша, пазен от едни мрачни английски надзиратели, които му тровили живота по всякакви поводи.
— И дълго ли живял там?
— Шест години, докато не се разболял от рак.26
— Прав си бях — поклати глава Берю. — Трябвало е да си остане на Мелба.
Направих му знак да млъкне. В съседната ложа някой отваряше вратата. Един силует се приближи до масичката, на която проблясваше клипсът.
— Чакай…
Една длан хищно се надвеси над клипса и го сграбчи.
— Сега напред! — призовах аз Берю.
Той досущ като огромен дог скочи в коридора. Само след миг чух дрезгавото му изръмжаване, последвано от уплашен писък и шум от сгромолясване. Когато на свой ред се озовах в съседната гримьорна, заварих там на пода да лежи в несвяст Наполеон; пръстите му продължаваха да стискат конвулсивно бижуто. Подритвайки цукалообразната му шапка, по-смачкана от всякога, Берю подсмръкна и изрече тъжно:
— Глей к’во нещо е животът! Да вземат да поверят ролята на императора на някакъв жалък джебчия!
Продуцентът ни благодари най-сърдечно и в един плик ни подаде хонорара, който ни се полагаше поради това, че услугата ни не беше от официален характер. Основавайки се на последното, ни напомни да не заявяваме немалката сума пред данъчните, тъй като се касаело за частни взаимоотношения между физически лица. Няма разходи — няма приходи. Наполеон щял да бъде уволнен завинаги от професията без подаване на официална жалба срещу него.
— Знаех си, че това ще бъде фасулска работа — заяви Берю, докато карахме към Париж. — И ще запазя хубав спомен за нея. Все пак не е малко да нокаутираш с един удар самия Наполеон. Сигурен ли си, че ми разказа всичко за него?
— Въобще не претендирам за подобно нещо. Винаги има какво още да се каже за Наполеон. Ако искаш да чуеш моята гледна точка, аз съм на мнение, че Наполеон не е чак толкова изключителна личност, колкото се напъват да го изкарат. Той е бил рожба на обстоятелствата. В онова, което е писал, никога не съм забелязал наличието на широкомащабна интелигентност. Стилът му е плосък и безизразен. Любовните му писма предизвикват снизходителна усмивка у всеки литературно грамотен човек. Това, което все пак ме впечатлява у него, е неистовата му енергия, инициативност, себеотрицание и финална голгота. Всъщност той и затова главно е останал в паметта на хората, създали впоследствие истински култ към него. Когато двайсет години по-късно тленните му останки биват прибрани във Франция, населението се струпва по пътя им, скандирайки: „Да живее Наполеон!“
Но е време да приключим с него с няколко финални думи. От една страна, е вярно, че е направил всичко за славата на Франция, но, от друга страна, няма как да не отбележим, че по времето на своето властване я превърнал в огромна казарма, за да я остави накрая опустошена и окупирана. Тъй че Тиер, първият президент на Третата република, е много прав, като казва: „Властта на една страна не бива да бъде поверявана при каквито и да е обстоятелства в ръцете на един-единствен човек.“
Фаталната непохватност на гвардееца Берюрие
Стрелбата от всевъзможни разнокалибрени оръжия беше в апогея си. Залпове следваха един подир друг. Наполеон бе току-що убедил Султ, че както генерал Уелингтън не струва пукната пара, така и английските войници са банда некадърници. Да, но всички тези мръсници даваха здрав отпор. Техният генерал им бе наредил да умират на място, но да удържат до идването на прусаците. Впрочем генералите по принцип дават подобни препоръки, докато те самите стоят на някое възвишение, за да наблюдават по- удобно развоя на шахматната партия. Именно за всички тези неща си мислеше гвардеецът Берюрие, по- известен с прозвището Панпан Палето. Той беше пичага, но цялата тази военна касапница му беше вече дошла до гуша.
Покосявани от снарядите, другарите му непрестанно падаха около него с предсмъртния вик „Да живее императорът!“.
Наблизо генерал Камброн неуморно подканваше оцелелите от старата гвардия: „Огън! Зареди! Прицел! Огън!“
Старият гвардеец тъкмо си мислеше, че това заклинание започва да му става крайно досадно, когато погледът му срещна този на Камброн.
— Моето мнение, генерале, е, че тъй като днес май се разминаваме с победата, най-добре ще е да си вдигаме чукалата и да се прибираме вкъщи, дорде е време!
— Стреляй, глупако! — изрева Камброн. — Не виждаш ли, че се огъват?
— Докато англичаните се огъват, французите петала опъват — прояви мрачна духовитост Берюрие, вдигна неохотно пушката си и почти с безразличие гътна един англичанин отсреща.
— Трябва да се държим! — извика отново Камброн. — Груши е на път за насам и всеки момент ще пристигне!
— Нещо ми подсказва, че Груши и армията му са се спрели някъде да понаберат гъби.
— Ето го! — посочи Камброн към хоризонта, където се бе появила дълга редица от човешки
