силуети.
Това съобщение повдигна падналия дух на оцелелите и те продължиха да пълнят пушките си. Техният пример обаче не бе последван от Берюрие, който продължаваше да се взира към приближаващата човешка верига. След малко, потупвайки Камброн по еполета, той му каза:
— Генерале, не искам да ви тревожа, но това не са френски войници.
— Какви ги дрънкаш, идиот такъв! — изрева Камброн, при което монокълът падна от окото му.
— Тия серсеми, дето се задават, са си прусаци от главата до петите — добави Берюрие.
Камброн трябваше да признае истинността на този тревожен факт.
— Прав си — въздъхна той. — Не е Груши.
— Това е най-малкото, което може да се кажа — почти изстена гвардеецът.
В редиците на старата гвардия настъпи стъписване. Гвардейците се спогледаха унило.
— Стреляйте, гламавци такива! — ревна за пореден път Камброн.
Залповете се подновиха. Англичаните стреляха все по-бързо, а и прусаците вече бяха наблизо. И тогава Уелингтън взе един мегафон и извика:
— Господа французи, предайте се!
— Този тиквеник се ебава с нас! — изръмжа ядно Камброн. — Къде се дяна моят мегафон, та да му кажа какво мисля за него!
Но неговият мегафон бе превантивно взет от Берюрие, който го криеше зад гърба си.
— Вижте какво, генерале, защо наистина не се предадем?
— Какво каза, нещастнико?
— С цялото ми уважение към вас, но погледнете по-трезво на истинското положение на нещата: старата гвардия е почти напълно избита. Смъртта и на последните от нея ще бъде безполезна. Няма да остане никой, който да разкаже за величавия ни подвиг.
Камброн бе впечатлен от тежестта на този аргумент.
— Добре, имаш право. А сега ми върни мегафона, дето го криеш зад гърба си!
Възрадван, Берюрие побърза да изпълни нареждането. Но в бързането си забърса дулото на пушката си, при което байонетът й се заби в задника на Камброн, който пък подскочи с достатъчно силен рев, та да го чуят англичаните:
— Защо не си го заби в собствения задник, кретен безподобен!
Уелингтън счете, че това е отговорът от френска страна, и чувствайки се засегнат, даде знак на войниците си да стрелят на провала.
Така, вследствие на малко недоразумение, загинаха и последните воини от старата гвардия. Самият Камброн бе пленен и почина двадесет и седем години по-късно на седемдесет и две годишна възраст.
Луи XVIII, Шарл Х, Луи-Филип I, Втората република, Втората империя
— Последвалото завръщане на Бурбоните било наложено на Франция отвън — продължих аз на следващия ден, докато Берю прелистваше замислено една илюстрирана „История за деца“, която му бях донесъл. — Луи XVIII се завърнал at home болен, меланхоличен и не особено склонен към кой знае какви реваншистки действия. Обаче благородниците около него жадували за безусловна реституция. Тогава настъпило онова, което било наречено Белият терор. Цял низ от стари сметки за уреждане отново окървавили и без това твърде изтощената от толкова събития Франция. Маршал Ней бил разстрелян, обвинен в предателство за това, че при завръщането на Наполеон от Елба застанал на негова страна, вместо да го спре.
— Ако това се беше случило сега, щеше да се отърве — отбеляза както винаги много точно Берю. — Кажи кое е най-важното, което станало при този Луи XVIII, и да минаваме нататък, защото като гледам в тази книжка кахърната му и подпухнала физиономия, едва ли е направил кой знае какво.
— Дал на французите нова Конституция, въвеждайки конституционната монархия.
— И това е нещо — призна Дебелия. — Но иначе, ако съдя по сурата му, хич не вярвам да го е бивало върху дюшека.
— Грешиш. Някои сведения гласят, че се е справял нормално. Имал си и любовница — мадам Дю Кайла. Следващото, което може да се каже за него, е, че умрял през 1824 година. А сега да минем на Негово Величество Шарл Х…
— А, този е хубавеляк — призна Берю, съзерцавайки портрета му в книжката. — Сигурен ли си, че е бил брат на Луи XVIII?
— Абсолютно. И далеч не съм единственият, който е сигурен в това. Той имал двама синове: Ангулемския дук и дук Дьо Бери. Първият се оженил за братовчедка си Мария-Тереза Френска, дъщеря на Луи XVI, но не могли да имат деца. Така се оказало, че вторият бил единственият, който можел да продължи Бурбонския род. Обаче през 1820 година един работник на име Лувел го убил пред Операта. Замисълът му бил с това убийство да приключи с Бурбонската династия. Но едно неочаквано обстоятелство обезсмислило саможертвата му, тъй като малко време след това дукеса Дьо Бери родила син.
— Наистина този Лувел си е бил кутсузлия — за пореден път поклати глава Дебелия.
— Управлението на Шарл Х траяло шест години. Той бил силно консервативен и действал така, сякаш революцията никога не се била състояла. На французите това им дошло множко и през 1830 година се вдигнали на бунт. В продължение на три дни в Париж паднало яко кюскане. Шарл Х се видял принуден набързо да нахвърля багажа си в куфара и да офейка в Англия. Все пак по време на краткото му кралуване станали две неща за отбелязване: по отношение на мебелировките и оформянето на интериорите се появил стилът „Шарл Х“ и започнала войната с Алжир. Последното станало по-точно на 25 май 1830 година. Всичко започнало наглед невинно вследствие едно търговско недоразумение. Нашият консул там и деят на столицата Алжер се скарали по този повод така, че се хванали гуша за гуша. След като отношенията между двете страни хептен се сговнили, министър-председателят на Шарл Х изпратил към Алжир една фрегата с парламентьорско знаме. Но когато тя тръгнала да акостира в пристанището на Алжер, алжирците започнали да я обстрелват. Това силно възмутило френското правителство и то взело решение за въоръжена намеса. За това решение спомогнало и обстоятелството, че по онова време Франция била останала почти без колонии, а ето че се представяла възможността за сдобиване с такава. На първо време Франция изпратила в Алжир 450 военни кораба и четирийсет хиляди войници. Арабеските тутакси организирали защитата си начело с емира Абд ел Кадер. Войната продължила доста време — последният се предал чак през 1847 година. След окупацията на Алжир френското правителство било изпълнено с добрата воля да управлява страната справедливо, давайки на арабите всички права на френски граждани. Но скоро пейзажът бил позагрозен от стоварилите се там имигранти: французи, испанци, италианци, малтийци… Всички те пристигнали с цел да се замогнат, вследствие на което започнали да злоупотребяват по всякакъв начин с местното население, на което това никак не се харесвало… Но нека оставим Алжир и да минем на последния крал на Франция — Луи-Филип I, който би трябвало да бъде наричан Луи-Филип Последний. Той бил нещо като републикански крал, още повече, че се бил при Валми на републиканска страна. Още по-точно казано, проявявал се като буржоазен крал. Демонстрирал непосредственост, като се разхождал из Париж с чадър под мишница и се ръкувал с всекиго. Тогава нещата били еднакво далеч и от помпозността на Версай на Луи XIV, и от тази на сегашния Елисейски дворец. Но въпреки своите популистки залитания Луи-Филип си бил авторитарен тип, мечтаещ за власт и слава. Имал добри министри, сред които изпъквал Тиер. По негово време икономическият живот влязъл в безпрецедентен подем: появили се железницата и първите параходи. Подобрила се и участта на работниците и селяните. Франция станала голяма средиземноморска сила, а и интелектуална столица на Европа благодарение на големите писатели, които изкласили, за да заместят
