класицизма с романтизма и дори реализма: Ламартин, Виктор Юго, Мюсе, Стендал, Жерар дьо Нервал, Виньи, Теофил Готие, Мериме, Бодлер, Жорж Санд, Балзак…
Но нека се върнем на Луи-Филип Последний. Както вече споменах, въпреки либералното си държание той си имал монархическа душица. И го доказал. Въвел правилото в избори да участват само граждани, плащащи данъци от минимум двеста франка. Но народът се възмутил от това и поискал електорално право да имат всички, независимо дали са бедни или богати. И е бил прав. Моето лично мнение, Берю, е, че ако трябва да има някакъв изискуем ценз за избирателно право, то той трябва да бъде образователен. Защото се оказва, че немалък процент от електората на всяка страна няма ясна представа за какво гласува, нито защо. Но така или иначе кралят отказал. Тогава избухнала революцията от 1848 година. Луи-Филип, който много добре знаел какво е революция, след като баща му умрял на ешафода, абдикирал в полза на сина си и побързал да офейка на свой ред в Англия.
— През Ламанша е трябвало да има вече нещо като кралски ферибот, та да улеснява нашите монарси да си сноват насам-натам — отбеляза съвсем уместно Берю. — Но нали ти ми каза, че това бил последният крал, пък сега се оказва, че абдиркирал в полза на сина си…
— Бунтовниците въобще не обърнали внимание на това, а обявили република. Втората! И знаеш ли кого избрали за президент на тази Втора република? Луи-Наполеон Бонапарт, тоест Наполеон III. Странно, но факт. От дълги години той си мечтаел да завземе властта във Франция и да се обяви за император. Дори на два пъти се самообявил за такъв, но от провинцията. А сериозните неща ставали в Париж. И ето че при метежа през 1848 година разбрал, че му се предоставя някаква възможност в нужната насока. Той обаче гледал на положението си на президент на републиката не по-малко снизходително, отколкото преди това великият му чичо гледал на положението си на Първи консул. И само чакал своя 18-и брюмер, за да продължи традицията. Издебнал удобен момент през 1851 година и разпуснал Народното събрание, като веднага прогонил от страната около десетина хиляди по-изявени роялисти и републиканци. Оставало му само да проведе референдум, за да ратифицира един вид този преврат. Плебисцитьт му дал седем милиона и петстотин хиляди гласа „за“. Малкия процент, който гласувал с „не“, той хвърлил в затвора, за да бъде ситуацията по-изчистена. И ето че станал император. Оставало му само да отпочне войни. И ги отпочнал. Но този път се съюзил с Англия. С общи сили обсадили Севастопол, положителният резултат от което е спорен, като се има предвид, че дали 120 000 жертви. После натупали австрийците при Солферино. А през това време Лесепс прекопавал Суецкия канал.
— Завалиите! — възкликна съчувствено Берю. — При онези температури на копачите сигурно им се е разказала играта!
— Сигурен съм, че са им давали по един джинфиз с лед на всеки кръгъл час — успокоих го аз.
— Това е по-друго — въздъхна облекчено той. — Поосеферявали са се малко все пак.
— Каналът бил отворен за плаване през 1869 година. На следващата година Наполеон III въвлякъл Франция във война с Германия, която завършила с разгром за французите при Седан. Заедно с общата капитулация капитулирал и императорът. Свръхголемите геополитически амбиции в края на краищата винаги завършват така, Берю. Не забравяй това!
— Защо непрекъснато ми го напомняш? — попита стреснато Берю. — Аз лично нямам такива амбиции. Никога не забравям поговорката „Лакомо дупе кръв сере“! И тогава сигурно Наполеон III драснал и той в Англия. По онова време май на всички видни неудачници това им било станало като тик…
— Позна. И той на свой ред забягнал в Англия. Но англичаните, понеже бил техен съюзник, се отнесли с него нормално и не го изпратили на Света Елена.
Погрешният превод на преводача Берюрие и неговите последствия
На 29 април 1827 година в Алжер времето беше прекрасно. Г-н Дьовал, консул на Франция, бързаше да приключи обяда си.
— Бързаш ли, драги? — го попита съпругата му.
— Да — отвърна той. — Имам среща с бея, за да обсъдим онази глупава история с житото. Май е много ядосан.
— Хосеин си е бая кибритлия — отбеляза мадам Дьовал.
— Не Хосеин, а Хюсеин — поправи я консулът. — После, ставайки от масата, нареди на прислужника: — Кажете на моя секретар-преводач да бъде готов — тръгваме след пет минути!
Половин час по-късно двамината мъже се озоваха пред двореца на бея. Берюрие помогна на шефа си да слезе от каретата. Той беше възедричък тип, леко бузест и поотпуснат поради това, че откакто се намираше в Алжир, доста злоупотребяваше с кускуса, баклавата и кадаифа.
Въведоха ги в приемната зала, където Хюсеин ги очакваше, полуизлегнат на един диван, веейки си усилено, за да отпъжда нахалните мухи, които налитаха отвсякъде. Той направи знак на посетителите да седнат на канапетата пред дивана и още докато им поднасяха неизбежния чай, хвана бика за рогата.
Започна да говори с типично алжирски жар и плам за това, колко катастрофална за него се била оказала тази покупка на жито. Посредниците му го били турили отзад и колкото и подобен акт да влизал в арабските традиции, на него самия в случая никак не му бил харесал.
През цялото време Берюрие, при все че владееше доста добре арабски език, никак не му беше лесно да превежда гневните словоизвержения на Хюсеин.
Дьовал послуша известно време, замисли се и каза на Берюрие:
— Кажи на този мангал, че ще се постараем да уредим този въпрос в интерес и на двете страни…
Като чу това, беят надигна своя задник и с облекчен вид леко се поклони. Консулът продължи:
— Тъй че въпросът не е толкова съдбоносен и не знам каква муха го е ухапала, че се пали толкова.
Тук пренапрегнатият Берюрие направи малка грешка в превода:
— Консулът каза, че го е ухапала някаква муха.
Беят се загледа в консула, видя, че една муха е полазила по врата му, и в пристъп на чисто арабска вежливост с рязък удар на дланта си я смаза. Дьовал скочи на крака и изкрещя:
— Тарамбука нещастна! В мое лице ти посегна на самата Франция, тъй че скоро ще получиш твърде неприятни новини! Тръгваме си, Берюрие!
И сграбчвайки злочестия Берюрие за ръкава, го помъкна ядно към вратата.
Алжирската война започваше…
СЛЕДГОВОР
След последната ми лекция седнахме с Берю пред едно закътано квартално кафене, където счетох за нужно да сложа финалната поанта на своето импровизирано и, признавам, доста непълно вторжение в историята на Франция. Чувствах се вече уморен, пък и същия ден Стария се беше обадил, за да ми извести, че ни чака специална мисия в Япония. При тази новина Берю бе изпаднал в радостна възбуда, защото, както каза, това щяло да му даде възможност да осъществи една своя мечта от детинство: а именно, както се изрази, да наниже на чепа си някоя японка. Отсега мога да ви кажа само, драги ми читатели, че той наистина успя във въпросното си жизнеутвърждаващо стремление, само дето насмалко сам не падна нанизан от меча на разгневен съпруг-неосамурай. Но по-подробно за това — в някоя от следващите ми книги.
— И тъй, любознателни ми приятелю — рекох на Берю, — оттук насетне последвалите събития са твърде близки до нас, за да се разпростирам върху тях, още повече, че дори и ти ги поназнайваш, ако и да
