— Не, не ги обичах, но се мъчех да те спася, не беше ли така? Бях ревностен комунист, мосю Фишер, и се надявах да спася душата й, въпреки че притежаваше много пари. Сега продължавам същото, при все че имам щастието да живея от нейните пари. — Той се разсмя и тя се присъедини към него.
— И няма нищо друго, което бихте могли да ми кажете за Жако? — запита Фишер.
— Нищо.
Стори му се, че двамата клатеха глави в унисон.
— Той беше мой куриер — обясняваше Монтан. — Простичък, скромен, млад човек, верен и добър патриот. Беше заловен поради лошия си късмет. Връхлетяла го случайна хайка на гестапо за заложници из улиците. Откарали бедното момче в затвора „Фреснес“, където ги задържаха за няколко дни, преди да ги разстрелят. На следната сутрин Жако бил посочен от генерала по време на прегледа на редиците им и екзекутиран след няколко минути. Това научих от останалите затворници. Казаха ми, че предишната нощ извели Жако, а сутринта се завърнал без всякакви белези от разпитите им. А когато те провеждат разпит, мосю, повярвайте ми, те оставят белези по вас. — Той вдигна ръка и докосна превръзката върху окото си. Внезапно мадам Дженарски се изправи и изгледа Фишер.
— Благодаря ви за посещението, мосю Фишер — каза тя. — Съжалявам, че не бяхме в състояние да ви помогнем с нещо повече. Ще ви изпратя.
Фишер стисна ръката на Монтан. Вече отблизо, той успя да види ужасен белег под превръзката, където трябваше да бъде окото. При външната врата гъркинята му подаде ръка.
— Преди около месец видях съобщение във вестниците. Съобщаваха, че Бронзарт бил забелязан в Париж. Любопитно съвпадение. Горката майка на Жако бе тази, която помислила, че го е видяла.
— Благодаря за съболезнованията ви.
Принцесата седеше в кресло, гърбът й — все така изправен като опъната струна, облечена от главата до петите в черно, бледите й очи гледаха ясно, незамъглени от някакви следи от плач. Фишер я посети на следния ден от пристигането й, за да докладва. Той поднесе съболезнованията си като неизбежна формалност, а тя ги прие рязко, презрително, като чиста загуба на време и за двама им. Гледайки това твърдо лице, подчертано от черните одежди и воала, Фишер си спомни пиянските черти на мъртвия й син със скрито изписаната в очите му жалка съдба, и отново изпита съжаление към него.
— Какви отвратителни церемонии — Каза тя внезапно. — Още с пристигането си бях атакувана от фоторепортери. Стояха скрити из хотела. Предупредих администрацията, че ако някой от тези нахалници ме доближи, ще бъда принудена да се преместя незабавно в „Крилон“!
Беше се настанила в апартамента непосредствено под този, заеман от сина й Филип.
— Да се удави в Сена! — възмущаваше се тя. — Това е невероятно. Тъкмо нас да сполети такова вулгарно нещо, мистър Фишер! Ако синът ми беше срещнал смъртта по всякакъв друг начин, щях да я приема с много по-голямо хладнокръвие.
Фишер можеше да си го представи много добре. Тя правеше толкова малко усилия да покаже някаква скръб, че всичко изглеждаше гротескно. Усещаше, че отвращението му към нея нарастваше пропорционално със съжалението към нещастния алкохолик, чиято загуба беше така пестеливо оплаквана.
— Аз посетих принц Хайнрих — каза той.
Стоманеният поглед се впи в него.
— Защо ви бе необходимо да правите това?
— Исках да му докладвам. — Фишер не можа да се въздържи по-нататък. — Трябва да ви кажа, принцесо, мисля, че беше пил.
Тази забележка беше породена от чиста злоба — така обясни пред себе си своите мотиви Фишер. Искаше му се да види тази арогантна кучка поне малко посърнала. Устата й наистина се присви презрително — но към кого? Фишер не беше сигурен дали не бе към неговото усилие да се подбива с нея.
— Синът ми пиеше от време на време — каза студено тя, — но той го вършеше като джентълмен. А именно това е най-важното. Как напредвате в работата?
— Не твърде много от последния ми разговор с вас. Бях напипал следите на един човек, за когото на пръв поглед изглеждаше, че играе важна роля във всичко, но се оказа, че той е мъртъв. Боя се, че това може да сложи край на диренията ни.
— Защо? Вие сте убеден, че генералът е жив, и аз споделям това ваше схващане. Освен това негов човек направи опит да се свърже с дъщеря му. Остава само да се разреши загадката, оставена от него.
— Този мъртъв човек беше част от загадката. Надявах се, че е жив и ще осветли много от въпросите, но той е бил убит, и то по личната заповед на генерала.
Щом като изрече това, Фишер веднага осъзна нелогичността в тези действия на генерала и се учуди как е пропуснал да я забележи по-рано, когато провеждаше разговора си с Монтан. Когато напусна къщата му, отиде направо при Пола и това обстоятелство заличи всякаква мисъл за нещо друго. На принцесата не й бе необходимо много време, за да види какво се бе изплъзнало от вниманието му.
— Бронзарт не може да не е знаел, че поставя мъртъв човек като част от загадката, ето защо фактът, че е убит, не е от значение. Нещо друго, свързано с този мъртвец, е значимото. Наистина, мистър Фишер, за какво плащам аз?
— Това е — произнесе бавно той, — което очаквах с нетърпение да ви запитам. Кое е по-важно за вас, принцесо Фон Хесел, да открием Солницата на Пьоленберг или да сложим ръка върху генерал Бронзарт?
— Солницата. — Отговорът дойде някак прибързано. — Ангажирах ви да откриете нея. Ако обаче откриете и човека, който я открадна от нас, още по-добре! Не мога да разбера, защо поставяте този въпрос?
— И двамата ви синове опитаха да ме разубедят в преследването на целта. По-старият ви син спомена за някакъв скандал. Желая да зная какво се крие зад неговите думи, какво още не сте ми казали? Не съм съгласен да работя в тъмнина.
— По-големият ми син пиеше — каза остро тя. — Понякога въображението му бягаше далеч от фактите. Нямам представа за какво може да е говорил.
— По-малкият ви син каза същото. — Фишер нямаше намерение този път да отстъпи. — У него няма нищо невменяемо.
— Филип е дошъл да ви наговори подобни глупости? Не мога да повярвам това!
— На два пъти даже. Дойде на летището след първата ми среща с вас, за да ме изпрати. Вторият път беше вчера, тъкмо в този хотел. Едва ли не ми заповяда да зарежа всичко.
— Ясно. — Очите й се бяха присвили дебнещо. — И какъв беше вашият отговор, мистър Фишер?
— Отвърнах, че съм-нает от вас и не приемам нареждания от него или от когото и да било друг. Ако вие кажете да оставя всичко, ще го сторя, но във всеки друг случай — не.
— Ценя високо вашата лоялност. — Това беше казано подигравателно и Фишер почервеня. — Постъпили сте правилно. Не се вслушвайте в нищо, казано ви от Филип. Аз ще се справя с неговите възражения.
— Много бих искал преди това да се справите с моите.
Това я удари като с камшик. Изведнъж се изпъна в креслото си.
— Не ми е нужно да правя това. На вас ви се плаща и не е необходимо да очаквате нещо повече от мен.
— Искам да знам истината. Можете да си заврете парите навсякъде, докато не ми обясните с какво ви е принудил генералът да му дадете съкровището на Пьоленберг.
Тя понесе това предизвикателство с достойнство — той трябваше да го признае пред себе си. Нито промени цвета си, нито се издаде дори с най-незначително трепване на тези неумолими очи. Погледът й го пробождаше.
— Какво искате вие, повече пари? Това ли се крие зад това настойчиво желание за истината? Не се опитвайте да си играете с мен! Зная какво представляват хората от вашата професия. Всички сте се пръкнали всред престъпници!
