Крайното изплащане би могло да отведе него и семейството му на всяко място по света, далеч от каквито и да е било агенции и от необходимостта да мисли отново някога за пари. Ще може да купи вила в Португалия, където бяха прекарали така хубаво, също така яхта и всяка кола, за която е мечтал. Би могъл да подари на жена си фантастични бижута — тя беше добра съпруга, а за децата здрава като скала опора, — освен това би могъл да има каквито си пожелае жени. За всички тях щеше да настъпи златно време…
Свърза се по телефона с кантората си и се разпореди за отлитането към Париж.
Фишер пристигна на посочения за Албер Монтан адрес и се намери изправен пред елегантна самостоятелна къща с очарователна фасада в стил XVIII век. Домашна прислужница в униформа му отвори вратата и го покани в приемната на първия етаж. Фишер се помъчи да свърже описанието на Фуле за човека боец и комунист с привилегирования квартал и богатия дом. Още от прага погледът му попадна на Модилиани и това изкорени всякакви предварителни представи за онова, което би могъл да очаква. Стаята беше някак продълговата, осветявана откъм тавана с дискретни луминисцентни тела, насочени така, че лъчите им да падат върху картините. Дори за окото на Фишер — око на дилетант — тези картини наистина бяха много хубави. Това беше модерна стая, с меки линии и удобна, имаше далечна прилика с изложбена зала. Виждаха се няколко фигури от класическата скулптура.
— Мосю Фишер — обяви прислужницата.
От едно облицовано с бяла кожа кресло стана жена и се насочи към него с протегната ръка.
— Добър вечер — каза тя. — Аз съм мадам Дженарски. Албер ще бъде тук след минутка. Моля, седнете. Какво бихте предпочели за пиене?
Тя беше някъде в петдесетте си години, тъмнокоса; с черни, пламтящи като въглени очи, с приятно лице, което някога е било хубаво, но сега беше деформирано от дълбок белег, минаващ през едната й вежда. Беше облечена разкошно, а на рамото й блестеше брошка от злато и рубини във формата на тигър. Богата, много богата наистина. Само парфюмът й струваше десет лири за петдесет грама. Усмихна му се и в устата й засвети злато. Не беше французойка — Фишер допусна, че е гъркиня.
Той седна и прие чашка уиски. Бяха му предложени и цигари от малка златна кутия. Той започна разговора с бележки върху времето. Тя седеше срещу него и се усмихваше.
— Защо искате да се срещнете с Албер, мосю Фишер? Приятелят му Жан Фуле ни съобщи за вашето посещение. Надявам се, че не е във връзка с неща, които биха го разтревожили?
— Вярвам да е така, мадам. Провеждам разследване и се надявам той да ми помогне.
— Нещо около войната? Предполагам не във връзка с концлагера. Не бих ви позволила да повдигате този въпрос. Това го разстройва страшно.
— Не — поклати глава Фишер. Възхищаваше се на прямотата й и се възмущаваше от нейния тон. — Нямам нищо общо с концлагери. Предполагам, искате да кажете, че е прекарал в някой от техните лагери?
— Бил е в Дахау за осем месеца. Когато го видите, ще разберете какво са направили там от него. Мнозина се опитваха да го интервюират с желание да станат негови биографи, разбирате тези неща, нали? Ще му дойде твърде тежко да бъде разпитван за онзи период от живота му. Бяха ми необходими пет години, за да го доведа до състоянието, в което е сега, мосю Фишер.
— Грижите се за него, доколкото разбирам. — Фишер реши да си изясни нейното положение. — Инвалид ли е той?
— Не. Сега може да се движи, слава богу. Водих го при най-добрите специалисти в Европа. Германците го осакатиха, разбирате ли? Беше понесъл страхотни страдания. Когато след войната го открих, беше в болница за неизлечими, загиващ в самота и отчаяние. За мен бе такова щастие, че открих къде се намира.
— За него също?
Черните очи засвяткаха насреща му.
— Не, само за мен. През войната той спаси живота ми. Обичах го, когато бе една от великите личности в Съпротивата и когато всеки бош в Париж го търсеше, а сега го обичам два пъти повече от преди. Да бдя над него е моята привилегия, мосю.
— Благодаря ви, че ми казахте всичко това. Няма да го тревожа, обещавам ви.
— Сигурна съм. — Усмивката се появи и тя беше отново очарователна. — Ще се радва да ви види. Обича посетители.
Когато вратата се отвори, изправиха се и двамата. Появилият се човек се опираше върху две патерици, а единият му крак бе гротескно изкривен. Беше плешив, а кожата му сбръчкана и покрита с белези, което го правеше да изглежда много стар. Върху дясното му око имаше тъмна превръзка. Фишер пристъпи напред и се представи.
Мадам Дженарски се озова до него и го подкрепи с ръка.
— Седни тук, Албер. Забавлявах мосю Фишер, докато те нямаше. Сега ще ти поднеса и нещо за пиене.
Фишер не започна разговора. Изчака по-напред старият човек да се настани удобно и да вземе питието си.
— Какво мога да сторя, за да ви помогна? — запита Монтан. — Жан Фуле ми каза малко нещо за вас. Вие сте частен детектив, нали?
— Да. Както разбирате, не мога да се впусна в подробности за задачата си, но, накратко, интересувам се от дейността на генерал Бронзарт, който е бил СС-комендант на Париж през юни 1944.
Монтан имаше светлосиви очи — най-малко останалото едно изглеждаше с такъв цвят и то бе потънало дълбоко в черепа му. Изведнъж Фишер си помисли колко е трудно да съдиш за емоциите на човек, когато му липсва едно око.
— Познавах го. Какво ви интересува за него, мосю?
— Откраднал е едно от съкровищата на изкуството. — Фишер усещаше, че без известни обяснения този човек и гъркинята няма да бъдат склонни да му дадат кой знае каква информация. — Законните му собственици са заинтересувани да си възстановят неговото притежание. Съществуват някои бегли загатвания, едно от които е име на мъж, а инспектор Фуле счита, че това име може да значи нещо за вас.
— Той ми каза. Леля Амброзин и нейният племенник Жако, нали така? Искате да узнаете значението на тези думи?
— Да, искам. Това е от голяма важност. Кои са леля Амброзин и Жако?
Всичко се уреждаше така просто, без някакви усилия от негова страна. Той постави въпроса, и ето че изведнъж, неочаквано, отговорът дойде.
— „Леля Амброзин“ беше шифрованото название на моята съпротивителна организация. „Жако“ беше псевдоним на един от нейните членове. Но не знам как би ви помогнало това, мосю Фишер. Жако е мъртъв. Беше разстрелян по личната заповед на генерал Бронзарт през упоменатия юни.
Стаята беше тиха. Никой от присъствуващите не помръдваше. Внезапно Фишер произнесе тихо:
— Проклятие! Боях се тъкмо от нещо подобно. Познавахте ли Добре този човек, мосю? Защо е притрябвало на Бронзарт да ползува неговото име във връзка с укритата плячка?
— Защо генералът пожела неговата смърт? Той беше тих и скромен човек, много млад и незначим. Беше арестуван и разпитван, а на следващия ден го екзекутираха. Неговата майка ми разказа как се е случило всичко. Сега вие твърдите, че съществува връзка между него и някакво укрито съкровище… — Единственото му око отскачаше от Фишер към мадам Дженарски. — Какво мислиш ти, Мадален?
— Мисля, че всичко това е така странно — усмихна му се тя и нежност смекчи чертите на лицето й. — Укрито съкровище… също като в приказка. Бедният малък Жако! Не мога да си представя, какво общо може да има той с подобни неща? Така добре си го спомням. Работеше за Албер, така както работех и аз. Въпреки че не съм французойка, оказах се в Париж, когато те нахлуха в моята родна Гърция. Тук се срещнах с Албер и станах един от неговите куриери. По това време той не ми обръщаше много внимание, не обичаше богатите, нали така, скъпи?
Монтан поклати глава. Голият, му череп отразяваше светлината.
