Следващото телефонно повикване за Фишер беше от принц Филип фон Хесел, който го уведоми, че брат му излязъл от хотела и изчезнал.
На следващата сутрин вестниците вече съобщаваха новината. На първите им страници бе публикувана снимка на бастуна със сребърна дръжка, паднал на пътеката край реката.
— Колко ужасно! — извика Пола. — Това е второ убийство вече.
— Знам. — Фишер държеше ръката й. Пола беше бледа и разстроена. Не му беше никак приятно да я гледа такава. Искаше да му се усмихне, пристъпваща към обятията му. — Зная, човек го побиват тръпки. Слушай, мила, премислих всичко. Уверен съм, че тази идея няма да ти хареса, но ми се струва, че все пак не е лоша. Иска ми се да се върнеш у дома си в Лондон.
— Не! — Пола беше категорична. — Знаех, че ще предложиш тъкмо това! Защо е притрябвало да се връщам? Договорихме се, ти ми обеща.
— Обещах — съгласи се той. — Обещах да ти помогна да намериш баща си. Сега обаче не съм съвсем сигурен, че тази идея е от най-добрите. Бъди разумна и се откажи от нея. Нека продължа да търся сам проклетото съкровище. Ако не успея, ще бъде зле, защото Фон Хеселовци ще изтеглят депозита си, поставен на мое разположение. Не искам и ти да се окажеш забъркана в тази мръсотия. Не ми харесват очертаващите се перспективи.
— Няма да се върна в Лондон. Не тъкмо сега. Ти заяви, че ме обичаш, и аз ти обясних какво означава това за мен. Ако ме подхлъзнеш сега, няма да ти простя никога.
— Знаеш отлично, че не бих рискувал да се случи тъкмо това. Що се отнася до моята любов към теб, не ти ли се струва, че този процес е някак еднопосочен? Известни са ми твоите чувства към баща ти, но не съм сигурен какви са те към мен.
— Трябва да бъдеш сигурен. Заявих ти, че аз също те обичам, но най-напред трябва да уредя тази работа!
— Чудя се не се ли мамиш. Може би в живота ти няма да остане място за нищо друго освен за онзи фантом, който си създала сама. Ти знаеш истинското му име.
— Знам го. — Пола се изправи. — Както ти казах и по-рано, не ме интересува какъв е бил. Сега имам на разположение възможността да го преценя сама. В противен случай ще трябва през целия си останал живот да нося у себе си кошмара, пресъздаден от старицата! Можеш ли изобщо да разбереш това?
— Не, честно казано, не мога. Всичко, което зная, е, че аз самият не съм ти достатъчен, и ми е много тежко да го приема. И най-жалкото в цялата работа е, че ти си първата жена в моя живот, която ме е заинтересувала дълбоко. Ще се съгласиш ли да се омъжиш за мен, или и това трябва да се постави в списъка на чакащите реда си неща?
— О! Нека не се караме! — Тя се доближи и го прегърна. — Моля те, не ми говори така. Зная, че ти е трудно, но бъде търпелив. Как мога да кажа, че ще се омъжа за теб тъкмо сега, когато животът ми е в пълен хаос? Разведена съм само от няколко седмици, а освен това ми предстои да открия баща си, когото съм считала за мъртъв от детската си възраст. Не можеш да искаш от мен тъкмо сега такова обещание.
— Не, сигурно нямам право. — Той я прегърна и я целуна нежно по устните. — Страх ме е много да не те загубя, това е болката ми.
— Не бива да се страхуваш. Ти също си ми нужен и сигурно ще ми бъдеш още по-необходим, преди да завърши всичко това. Цял живот съм била изблъсквана настрана, да се занимавам сама със себе си, а жените ненавиждат това. Аз го вършех, но как само го ненавиждах! Уверена съм, че с теб ще бъде съвсем друго. Ти си истински мъж, скъпи, затова те и обичам. От този тип мъже ти си първият, когото срещам.
— И последният, ако мога и аз да се намеся в това твое изявление. Не искаш ли да подкрепиш с доказателства тези свои думи?
— Как?
— Като ми разрешиш да те имам.
— Ще те убеди ли това?
— Не зная — той я притисна силно към себе си, — но, струва ми се, то ще помогне.
Тя не отговори. Стоеше изправена до него, чувствуваше напрежението на тялото му. Ръцете му се плъзгаха по гърба й и разкопчаваха дрехите й. Това беше съвсем различно от любовта със съпруга й. Беше нещо много по-силно и въпреки това под известен контрол. Фишер знаеше какво върши. Той пое изведнъж инициативата и не я изпусна докрай. Отнесе я на леглото, като продължаваше да я целува. Той не казваше нищо. Нито един от суперлативите, които беше чувала — колко великолепна е и какво люшкащо пътешествие им предстои да извършат заедно. Той не говореше изобщо. Ползуваше тялото си, за да я пробуди, да я смути и завладее. Придаваше на тази връзка значение, за което Пола не предполагаше, че може да съществува. Любеше я и беше сериозен в това. За първи път тя се почувствува достойна в това състояние, вместо да се усети употребявана. Когато всичко премина, той я погледна в очите.
— Обичам те — каза простичко той, — нищо и никой не е в състояние да те отнеме от мен. Не забравяй това никога.
— Няма да забравя — прошепна Пола — и сега нищо не може да ме откъсне от теб.
През остатъка от тази нощ Фишер й вярваше. На сутринта обаче, когато се пробуди и я остави заспала, започна отново да се съмнява.
В 11 часа той беше вече в полицията и попита за инспектор Фуле. Инспекторът беше много зает. Изглеждаше неспокоен и не особено очарован да види Фишер. После изведнъж изражението му се промени и покани госта да седне.
— Ще трябва да ме извините — каза гой. — но разполагам с много малко време. Тази случка с Фон Хесел ще ме докара до лудост. Защо такъв богаташ като него ще скача в Сена? Това се случва с бедните малки момичета и гладните студенти, но не и с такъв бош с неговите милиони.
— Познавам го и вероятно ще мога да ви предложа някои обяснения. Изследвайте съдържанието на стомаха му и ще намерите такова количество алкохол, с което можете да удавите когото си поискате. Не е скочил в реката, инспекторе, а е паднал в нея.
— Сигурен ли сте в това?
— Абсолютно. Принцеса Фон Хесел е клиентът, за когото работя. — Той видя как челюстта на Фуле увисна.
— Фон Хеселови? Те се стремят да открият военно-престъпник? Принцът за това ли се намираше тук?
— Отчасти, а също така да се бърка, където не му е работа. Считам, че през по-голямата част от времето той не знаеше какво прави. Бедният копелдак, да умре по такъв мизерен начин!
— Никак не е жалко. — Очите на французина бяха придобили враждебно изражение. — Нямате основание да съжалявате за него или за когото и да било от тях. Фон Хеселовци са банда от милионери престъпници, еднакво виновни с нацистите за всичко, което се вършеше. Работници роби, сътрудничество с Хитлер, натрупване на милиони от жертвите на германския фашизъм. Не хабете симпатиите си за никой Фон Хесел. Всички са еднакво лоши.
— Щом вие казвате, така е. Аз само ползувам парите им и върша своята работа. Та като става дума за това, били сте любезен вчера да ме потърсите по телефона.
— Ах, да, точно така. То беше във връзка с вашето, запитване за леля Амброзин и Жако.
Фишер се оказа на ръба на креслото.
— Да? Успяхте да ги намерите?
— О, не. — Инспекторът поклати глава и се понамръщи. — Не мога да правя чудеса. Тези имена са мистерия за мен, но имам един приятел, когото можете да посетите. Участвуваше в Съпротивата през войната и действуваше в Париж, когато Бронзарт беше тук. Той може би ще успее да се досети. Написах името и адреса … минутка само да видя къде го забутах.
Той подаде един лист на Фишер.
— Мисля, че ще се разберете добре с него. Добър, стар приятел ми е. Беше един от твърдите комунисти и ръководеше умело партизанската мрежа в центъра на Париж. Сега се е оттеглил. Политиката го разболя, както повечето от нас. Но той би бил от голяма полза за вас, ако изобщо някой може да ви помогне. Бихте ли ме извинили сега? Този проклет телефон не престана да звъни от ранна утрин, а освен това ме чака и доста писане.
Фишер му изказа своите благодарности. Когато излезе навън, той препрочете името — Албер Монтан —
