бъдете ли така любезен да ме свържете с него?
— Разбира се, мосю. Идете в телефонна кабина № 6 и ще ви свържа.
Генералът прекоси хола и влезе в звуконепроницаемата кабина. Запали най-хладнокръвно цигара и пое дълбоко дъх. Без да се усети, дребният, раболепен французин му бе дал необходимата информация. Ако Фон Хесел заемаше друга стая, чиновникът щеше да каже, че той не заема апартамента, за който се интересуваше генералът. Сега той знаеше точното му местонахождение. Мисълта да — го потърси по телефона се появи през последните секунди от разговора. Беше дошъл в хотела без определен план, а само да провери за принца и да успокои вътрешното си напрежение. Беше прочел за пристигането на принца и не видя никакво случайно съвпадение във факта, че и той е тук тъкмо по това време. Знаеше всичко за Хайнрих и се усмихваше, докато чакаше. Знаеше го от години. Спомняше си много добре времето, когато го видя за последен път, едва държащ се на нозете си от пиянство, а майка му с пепеляво лице трепереше цялата и обикаляше около него като разярена тигрица, защото той беше стигнал до унижението да плаче. Генералът се бе наслаждавал на тази сцена не защото му беше приятно мизерното състояние на нещастния алкохолик, а защото присъствуваше на унижението на най-арогантната жена, срещнал някога в живота си, така горделива и демонстрираща презрение към целия заобикалящ я свят. Знаеше, че тя проявяваше търпимост към него и подобните нему, облечени в черни униформи, защото не смееше да си позволи нещо друго, а всъщност ги мразеше и презираше. Той беше понасял ледената й снизходителност и пренебрежителното й отношение към жена му, чийто произход беше безупречен, и в онзи момент се бе почувствувал най-после отмъстен. Генералът познаваше Хайнрих по-добре от всеки друг, освен майка му и брат му, затова се питаше дали на сегашния стадий принцът е в състояние да си спомни миналото. Но корените на страха отиват доста дълбоко и той би си припомнил доста неща, ако генералът споменеше известни факти.
Телефонът в кабината иззвъня. Той вдигна слушалката и заговори на немски.
— Принц Фон Хесел?
Генералът разпозна веднага гърления глас. Не беше се променил през изминалите двадесет и пет години, когато го беше чул за последен път.
— Да, Хайнрих фон Хесел. Кой се обажда?
— О! — каза генералът. — Сега ме слушай много внимателно.
След малко той постави слушалката на място, запали друга цигара и прекоси фоайето до едно от креслата. Избра място, откъдето да може да наблюдава вратата на асансьора, и седна, кръстосал крак върху крак, успокоен напълно.
След като обядваха, Фишер прескочи до редактора на „Франс Соар“, с когото бяха приятели от времето на журналистическата работа. Той му предостави старите броеве на вестника, които Фишер преглеждаше сега. Това беше досадно занимание, особено в такъв горещ ден. Връзките от вестници миришеха на прах и бялата ивица светлина в претрупаната архива дразнеше очите му до болка. Материалите за генерала му отнеха два часа за четене и водене на бележки. Първото му посещение в Париж наистина е било през 1942, а повторното през 1944. Имаше много официални репортажи за посещенията му и снимки с тогавашни колаборационисти. Фишер се убеди в точния престой на генерала в Париж. Търсеше някаква статия, от която да си изясни защо в посланието до дъщеря си е избрал датата двадесет и пети юни, но не можа да открие нищо в тази насока.
Когато се върна в хотела, забеляза в пощенската си ниша две бележки. Те го уведомяваха за обаждания по телефона. Едната известяваше, че принц Фон Хесел в продължение на петнадесет минути го търсил два пъти. Другата се отнасяше до обаждане от инспектор Фуле. Принцът бил телефонирал преди повече от час, а Фуле — не много отдавна.
Какво повече може да се спечели от друг разговор с принца, мислеше Фишер. Ако беше намислил да телефонира, той щеше да опитва отново и отново, докато нещо друго отвлече вниманието му. Фишер познаваше много пияници и всички те следваха все една и съща схема. Тя приличаше на грамофонна плоча, в която завладялата ги натрапчива идея се повтаряше непрекъснато. Повикването на Фуле обаче можеше да бъде от голямо значение. От професионалната си практика се бе научил да преценява спокойно всяка ситуация. Погледна часовника си — беше почти пет часа. Може би Фуле е все още в кабинета си, но телефонистката от полицията му съобщи, че инспекторът е излязъл, и го посъветва да го потърси утре.
Фишер изруга и набра номера на „Риц“. Отговори слугата Йозеф. Фишер попита за принца. Прислужникът изглеждаше разтревожен — наистина английският му беше много слаб, когато се опитваше да обясни. Принцът не бил в хотела. Йозеф бил излязъл за малко по частна работа и оставил принца разположен удобно пред телевизора — и с бутилка коняк, помисли си Фишер — и когато се върнал, господарят му бил излязъл. Беше много развълнуван, но тъй като нямал никаква представа къде е отишъл, не му оставало нищо друго, освен да чака. Фишер му обясни, че принцът на два пъти се е опитвал да се свърже с него, има ли Йозеф някаква представа за какво е било всичко. Отговорът беше, че не знае, но принцът е имал телефонен разговор, което явно го е развълнувало, и тогава започнал да опитва да се свърже с Фишер.
Фишер реши, че това е било проява на някаква алкохолна мания, и каза на прислужника да не се тревожи. Обеща да телефонира след около час, за Да провери дали принцът се е върнал. После отиде горе при Пола и забрави за него.
Хайнрих фон Хесел слезе с асансьора и бавно и внимателно прекоси хола. Бе успял да намери шапката и бастуна си. Портиерът скочи да отвори вратата пред него и попита желае ли негово височество такси. Принцът се поколеба. Силната слънчева светлина заслепи очите му. Хора бързаха покрай него и той се обърка. Изведнъж у него се появи импулсивно желание да се върне и потърси отново защитата на хотела. Не беше привикнал да се движи сред заобикалящия го свят без помощта на Йозеф, който омекотяваше всеки контакт с околната среда. Сега обаче хотелът не представляваше за него защита. Тъкмо затова беше решил да излезе. Йозеф беше навън. Когато откри това, той изпадна в паника при мисълта, че е сам в апартамента след този телефонен разговор. Първото му решение беше да опита да се свърже с Фишер, но не получи никакъв отговор и остана объркан край телефона, с непрекъснато нарастваща уплаха.
Сега до него беше застанал портиерът и го питаше за такси. Принцът нямаше никаква представа къде искаше да иде. Той поклати отрицателно глава.
— Не, благодаря — и се насочи бавно към площад „Конкорд“.
Беше човек с представителна външност и хората се обръщаха да го оглеждат. Вървеше сковано, с несигурността на нетрезвен човек. Не знаеше накъде се бе запътил, нито пък защо трябваше да се чувствува по-сигурен на улицата. Обикновено Йозеф отговаряше на телефонните позвънявания. В случая той беше седнал удобно пред телевизора с бутилката до себе си и наблюдаваше конни състезания в приятен унес, когато бе чул звън и вдигна автоматично слушалката. Разговорът бе съвсем кратък. Той беше казал името си и бе попитал кой говори. Никакъв отговор, а само кратко предупреждение: „Ако ви се живее, бягайте вън от «Риц», още днес.“ Това беше всичко. Ултиматум — ни повече, ни по-малко — и след това тишина.
Принцът бе поставил слушалката върху апарата, загледан с почуда в него. Не беше се изплашил веднага, а по-късно, когато се замисли върху казаното. Тогава именно бе потърсил Фишер — той е детектив и би трябвало да знае как да се справя със заплахи. От опита си в миналото Хенри фон Хесел бе научен да отбягва полицаите, независимо от обстоятелствата. След онзи нещастен случай, когато онова дете изтича пред колата му, изпитваше органическо отвращение към тях. Фактът, че колата му се бе покачила на тротоара, не се бе запечатал в неговото съзнание. Не се доверяваше на полицията. Там се интересуваха единствено от това, как да лепнат някой скандал на неговото родово име. Даже не му бе минало през ум да ги търси.
От друга страна, Йозеф бе само обикновен слуга и принцът не желаеше да му се доверява. От него той очакваше само питието си и комфорта от съзнанието, че е заедно с него в апартамента, за да го
