Булонския лес, а инспекторът кимна, отбелязвайки, че това е прекрасно място. Преди около шест седмици там било извършено ужасно убийство от сексуален маниак, който все още бил на свобода. Горите привличали лудите. Някакъв психиатър твърдял, че това било връщане към първобитното, в чиито условия смутените в умственото си развитие се чувствували като у дома си. Лично инспекторът считал, че убиецът е избрал тази гора, понеже била любимо място за младите момичета за усамотени разходки и езда. Жертвата яздела на кон, била смъкната оттам и ужасно обезобразена. Фишер реши, че ще е по-добре да го прекъсне, преди да се е впуснал в анатомични подробности. Полицаите, хората, боравещи със закона, и медиците имат един общ недостатък — смятат, че собствената им работа е единственият източник за разговор. Той отклони Фуле от темата на убийството, като му предложи втора бира и той прие.
— Ходих да видя мадам Бреве — промени разговора Фишер.
— О? — Лулата на инспектора за момент излезе вън от устата му.
— Тя е куку, точно както твърдяхте вие. Губене на време, но благодаря ви за оказаната помощ.
— Няма нищо. След първото съобщение за Бронзарт получихме още около дузина такива. Всички бяха все едно и също: фантазии.
— Били ли сте в Париж, когато и той е пребивавал тук? — Фишер възнамеряваше да насочи разговора към генерала, без да позволи на полицая да узнае, че старата жена не се е лъгала. От друга страна, беше решил да сподели с инспектора част от истината.
— Бях — отговори французинът. Той отново извади лулата от устата си и отпи от бирата. — През 1942 той беше тук на инспекция. Тогава аз бях младеж. През 1940 се демобилизирах и постъпих в полицията. Смятах, че там е най-сигурното място, където можех да получа възможност да работя срещу бошите. По това време Вермахтът държеше Париж под свой контрол. Другите свине тогава се домогваха до тази цел, като се мъчеха да увлекат и гестапо със себе си, но тези от армията ги държаха настрана. Разгаряше се голяма борба между армията и партийната войска, вие знаете това. Не че прусаците в униформа бяха по- хуманни. И те разстрелваха толкова заложници, колкото и гестапо, когато започнаха истинските им затруднения, но те гледаха на СС като на по-висшестоящи, а неподготвени да бъдат офицери и благородници. Лайна… как ги мразех! Но и най-лошият от тях не може да се сравни с този мръсник. Когато пристигна повторно, той вече нямаше дребни заяждания с хората от армията. Държеше в ръцете си огромна сила и я използуваше, мосю Фишер.
— И кога се появи повторно?
— През май на 1944 година. Прекара тук три месеца. Гестапо и СС държаха тогава цялата власт. Защо се интересувате толкова много от този човек?
— Казах ви, че съм нает частно, за да го открия. — Фишер поръча трета бира, а за себе си кампари. — Ако е мъртъв, с това се разрешава само едната половина от задачата ми. През войната е откраднал много ценно произведение на изкуството от моите клиенти и аз сега трябва да се потрудя да им го върна обратно. Нацистите изпокриха в различни части на Европа какви ли не богатства. Чрез свой близък Бронзарт е оставил словесна загадка, чието разрешаване води до откриване на съкровището. Моите клиенти са се добрали до тези думи, а аз трябва да разбера какво означават те.
— И то е високо оценявано произведение на изкуството, а?
— Може да се каже безценно. Моля ви, кажете ми, инспектор Фуле, значат ли нещо за вас имената леля Амброзин и нейният племенник Жако?
— Не. Нищо — и той поклати глава отрицателно. — Леля Амброзин, Жако? Би трябвало да означават нещо. През онези дни почти всеки живееше под псевдоним. Боя се, че не мога да ви помогна. Това ли е цялата ви загадка?
— Париж, 25 юни 1944. Това е останалата част.
— Хм… Е, добре, той беше тук по това време. Гарантирам за това, от май до края на юли. Спомням си добре, защото тъкмо тогава всички участъци бяха държани в бойна тревога. Той бе един от най-мразените хора във Франция. Към края на юни всички водачи на Съпротивата поотделно се бяха заклели да го убият. Никой обаче не успя да го доближи. Винаги се движеше с огромна охрана от СС. Виждал съм го веднъж или два пъти във Фрези. Често ходеше там да наблюдава екзекуциите на заложници. Виждал съм плачещи жени, паднали на колене, да го молят за живота на своите мъже и синове …
У Фишер започна да се появява желание да спре. Пред погледа му израсна Пола с изражението си на отнесеност, впила поглед в безкрая.
— У него нямаше никаква милост — завърши Фуле.
— Чувал съм това.
— Никаква милост — повтори инспекторът. — Повечето от тях бяха садисти. Изпитваха истинско удоволствие от извършваните престъпления. А сред тях имаше и французи, не бива да забравяме това. Милицията на Ви-ши беше по-лоша и от гестапо. Бронзарт обаче надминаваше всичко. На него му липсваше каквато и да е било човечност. Леля Амброзин, Жако? — Той отново поклати глава. — Не бих могъл да ви помогна, мосю Фишер. Тези имена не ми говорят нищо.
— Все пак ви благодаря. Утвърдихте поне едно: през юни 1944 Бронзарт е бил тук. И това е нещо.
Фишер реши да се върне пеша в хотела. Беше приятна топла вечер и Париж се подготвяше за нощта и нощния живот. Улиците бяха препълнени с бавно движещи се хора. Той откри с изненада, че се взира в лицата на минаващите. Някъде в гъмжащата човешка маса, в някоя част на града чакаше човекът, когото той търсеше. Чакаше — какво? Чакаше дъщеря си, за да разреши гатанката след близо тридесет години. Да я види открила Солницата на Пьоленберг като мълчалив наблюдател в сянка и след това да изчезне завинаги. Фишер обаче не мислеше така. Инстинктът му отхвърляше това романтично допускане. Хора като Бронзарт не се оттеглят без егоистични мотиви. Той вече беше остарял, но твърдостта и грубостта му едва ли са отслабнали — те са го крепили да остане жив и на сигурно място, докато подобните нему бяха заплатили за извършените от тях престъпления. Генералът беше в същия град, където беше и Пола. Ако Фишер и момичето не успееха да разгадаят значението на неговото послание и да открият съкровището на Пьоленберг, никога не биха открили и генерала. Тъкмо такава развръзка, в името на собственото му щастие, щеше да бъде най-добрата.
Глава 4
Администраторът в рецепцията на хотел „Риц“ забеляза да пада сянка върху бюрото му и повдигна глава. Пред него стоеше човек с побеляла коса, с представителен външен вид и тъмни очила, предпазващи го от ужасния блясък навън. Администраторът имаше остро чувство за социалното и материалното положение на гостите в хотела — подушваше богатството и титлите даже и под най-непретенциозната външност. Човекът беше облечен добре — лек светлосив костюм, копринена риза и тъмна връзка, — но видът му издавайте войника. Преди още да е заговорил, чиновникът позна, че пред него стои германец — имаше нещо характерно в начина на подстригването му и в стойката на раменете.
— Добър ден. Искам да наема един от апартаментите — заговори той на френски.
Човекът зад бюрото поклати глава отрицателно.
— Съжалявам, мосю, но нито един от апартаментите не е свободен. Всичко е заето, но мога да ви предложа… един момент — отвори книгата той и я прегледа набързо. — Мога да ви предложа двойна стая с баня, обаче не по-рано от други ден.
— Исках да наема апартамента „Луи XV“ на третия етаж. Не ме интересуват стаи. Колко време ще бъде зает апартаментът? В момента не бързам много.
— Не мога да ви кажа. Настоящият наемател не е казал кога ще ни напусне.
— И кой е той?
— Извинете, мосю, но не мога да ви кажа това.
— Принц Хайнрих фон Хесел във вашия хотел ли е?
— Да. — Чиновникът сега беше нащрек. — Отседнал е тук.
— И не сте в състояние да ми кажете дали той заема апартамента „Луи XV“?
— Съжалявам, но ми е забранено да давам сведения за него на когото и да било. Мога само да ви кажа, че апартаментът е зает и нямам никаква представа кога ще бъде освободен. Ако господинът не бърза, след десет дни ще имаме на разположение отличен апартамент на втория етаж.
— Страхувам се, че не мога да чакам десет дни. Принц Фон Хесел е мой много добър приятел. Ще
