съкровище, ако то трябва да бъде издирвано по съдебен ред? В това имаше и нещо интригуващо, и отчасти нещо зловещо.
Докато Фишер не тръгнеше по следите, дадени от генерала в посланието до дъщеря му, той не виждаше никаква надежда да разреши загадката.
— Жако — повтаряше гой. — Кой, по дяволите, ще да е този Жако?
— Какво ли пък се крие зад датата? — подхвърли Пола. — Тя също означава нещо, юни 1944? Какво ли се е случило в Париж през юни 1944?
— Адски много неща. Денят „Д“ например. Хиляди случки могат да имат отношение към нашия проблем, но коя от тях и откъде да започнем?
— Защо да не започнем с баща ми? — внуши Пола. — Ако той е укрил Солницата на Пьоленберг, това е станало сигурно на тази дата. Иначе неговото послание не би имало никакъв смисъл. Сигурна съм, че и Блек не е знаел нищо повече. Баща ми му е казал само толкова, не е посмял дори на него да довери цялата тайна. Защо да не започнем проучването си с тази дата?
— Трябва да станеш съдружник в нашата фирма — изсмя се Фишер, плъзна ръка около раменете й и я целуна. — Излизай да се поразходим. Хрумна ми една идея.
Тръгнаха по една от пътеките за езда сред дърветата. Слънчевите лъчи се провираха между листата над главите им и изпъстряха като килим тревата под краката им. Беше прохладно и тихо.
— Каква е идеята? — запита Пола. Ръцете им бяха преплетени и той я държеше плътно притисната до себе си.
— Искам да ударя с един куршум два заека. Тези Фон Хеселовци ми досаждат страшно. Колкото повече мисля за тях, толкова повече се дразня, че работя на тъмно. Принцесата не ми довери истината дори наполовина, а това, което успях да изкопча тази сутрин от онзи жалък пияница, никак не ме успокоява. Той е черната овца на рода и както казваш, работата едва ли опира само до пиянството му. И така, решил съм да проведа някои разследвания на Фон Хеселови за свое лично ползуване. Ще се свържа с един от нашите сътрудници в Бон и ще видим какво ще могат да изровят оттам. По-специално за 1944 година, защото допускам, че си права и баща ти е укрил съкровището тъкмо през тази година. Допускам също, че и тогава се е добрал до него. Така че нека проверим какво са вършили Фон Хеселови по това време, и то по- специално принц Хайнрих. По това време трябва да е служил в армията.
— А какво ще кажеш за останалата част от кръстословицата: леля Амброзин и Жако?
— Онзи ден имах хубав разговор с човека от полицията. — Фишер запали привичните две цигари и даде едната на Пола. — Ще опитам да се срещна отново с него. Той помни баща ти доста добре. Имам чувството, че по това време и той е бил в Париж. Надявам се да е чувал тези имена. От друга страна, може да открие някого от тогавашната съпротива, с когото бих могъл да се срещна. Това са само догадки, но в момента то е най-доброто, което мога да измисля. Защо се начумери? За какво мислиш?
— Не може ли да се предположи, че баща ми е живял през тези дълги години на изгнаничество тук, във Франция?
— Ни най-малка възможност за подобно нещо. Тук го познават добре. Спомняш си, старицата го е видяла само веднъж и го запомнила. За своето време е бил известен човек. За него е било невъзможно да се укрие където и да било в окупираните страни от Европа. Повечето от тях се добраха до Южна или Централна Америка с помощта на тяхната тайна организация под кодираното име „ОДЕСА“. Чувала ли си за нея? Със своята привична организираност били подготвили всичко още отрано, когато са разбрали, че наближава да загубят войната. Допускам, че баща ти, а също така и нашият приятел Блек са се промъкнали в Швейцария или Испания. Тъкмо затова той бе в състояние да дойде тук, а и Блек да пристигне в Англия. Живял е най-вероятно в Швейцария дълго време с фалшив паспорт.
— И така, защо баща ми се завърна в Париж?
— Защото е бил сигурен, че Блек ще предаде неговото послание, а той пристига в Париж да чака теб. Не е ли ясно това? Не разбираш ли, че това е смисълът на неговото послание?
— Не. — Пола се спря на пътеката, като се освободи от ръката му. — Не, не съм мислила за това. Искаш да кажеш, че той ме търси? Значи ние се търсим един друг?
— Аз мисля така — каза тихо той. Тя не направи никакво усилие да хване отново ръката му. Стоеше безмълвна сред гората, а слънцето играеше в кестенявите й коси. Тази нейна реакция не допадна на Фишер. — Той сигурно се е установил някъде близо до съкровището, така предполагам поне, така че ако намерим съкровището, ще намерим и баща ти, и обратно… Или може би не… възможно е да иска да бъде сигурен, че си намерила Солницата на Пьоленберг.
— Та той поема ужасен риск — произнесе тя бавно. — Кажи ми — допускаш ли той да е убил Блек?
— Не зная. — Фишер не я лъжеше. В момента в нейното държание нямаше никаква взаимност. Беше се отдръпнала напълно. — Може и да го е сторил. Да се разруши звеното, след като е изпълнило ролята си. Но не съм сигурен. Съвсем честно, не мога да отговоря на въпроса ти.
— Трябва да е луд, ако го е сторил. Не мога да го повярвам.
— Не е необходимо да е луд. Смъртта не значи много за хора като тях. Много често тя е била логичната развръзка при разрешаване на проблемите им. Лично аз мисля, че тук не можем да търсим такава връзка. Не се тревожи за това. Сигурен съм, че не баща ти го е сторил.
— Ако ме търси, той няма да се доближи, докато съм с теб. Няма да посмее, нали?
— Е добре, аз съм с теб. — Фишер започна да се гневи. — Та значи това е страшно нередно, така ли?
— Да осъзнавам, че той се старае да се доближи, ми вдъхва такова необикновено усещане! — Тя, изглежда, не забелязваше неговото раздразнение. — Става хладно. Хайде да се върнем при колата.
— Добре. Ще пообиколим гората и после ще се приберем. Може да поканя човека от полицията на чашка. След това ще вечеряме някъде навън. Какво ще кажеш за „Максим“? Искаш ли да идем там?
Искаше му се отправеният й в безкрая поглед да изчезне, а сините очи да отразят някакво съзнателно възприятие от самия него, вместо да го гледат, сякаш той беше някаква сянка.
Мълчанието, застанало помежду им, продължи до завръщането в хотела. Фишер не влезе с нея в стаята й. Пола каза, че е уморена и й е горещо, затова се нуждае от продължителна освежителна баня. Той можеше да си уреди срещата с човека от полицията и да се почерпят. Тя щяла да бъде готова в осем или малко по-късно. Ако искал, можел да дойде да я вземе тогава. Фишер обгърна раменете й.
— Какво става с теб?
— Нищо — отвърна простичко Пола. — Само това, че мислех за нещо друго, това е всичко.
— Направи ми една услуга през следващите два часа. — Той улови шеговито брадичката й, но в усмивката му личеше напрегнатост. — Мисли само за мен. Ще намина към теб около осем часа. — Целуна я и се запъти към стаята си, за да се залови с телефона.
Първия разговор проведе с Бон. Там имаха връзки с една от агенциите. Поиска от тях сведения за Фон Хесетови. Искането беше посрещнато с известна резервираност. Не беше лесно да се доберат до нещо извън известното или до някакъв неоткрит досега скандал, свързан с тяхното име. Те бяха сигурно защитени. Добре, отговори остро Фишер, да се потърси нещо за принц Хайнрих през годините 1943 и 1944 — все ще се намери нещо за военната му служба. Би било приятно четиво за войнствената германска нация да узнае, че и големите индустриалци са се валяли из пепелищата на войната за спасяване на отечеството.
След това се обади на инспектора от полицията. Отговорът беше колеблив. Беше почти четири часът, а инспекторът обещал да се прибере рано вкъщи. Фишер предложи да отскочи до него в службата му, но също така Отбеляза, че някоя чашка на път за дома би било по-приятно нещо. Накрая полицаят се съгласи неохотно. Договориха да се срещнат в малкото бистро до сградата на полицията.
То беше боядисано в светли тонове модерно заведение с магнетофон в един от ъглите и масички, постлани с пластмасови листове. Фишер го огледа с отвращение, тъй като не понасяше миризмата на чеснов лук, карирани дрехи и удобната задушевност на обикновеното френско бистро. За негов ужас музикалната машинка се раздираше от шума на поп-музика. Инспекторът седеше вече в един от ъглите с притворени очи и с лула в ръка, от която се извисяваше тънка струйка дим.
Фишер се приближи, седна и попита госта си какво ще пие.
— Бира „Пресион“, благодаря ви. — Името на инспектора беше Фуле.
Ръкуваха се през масата и размениха бележки за времето. Фишер съобщи, че е прекарал следобеда в
