— Не е ли по-добре да запазиш илюзията? Как би се чувствувала, ако се окаже от този тип хора, за които старицата говори днес, бездушен убиец или побъркан, какъвто ти твърдеше, че е Шварц? Налага ти се да помислиш до какъв край би се стигнало.
— Ако е болен, ще се грижа за него. Това би било най-лесното. Ако има нужда от мен, аз съм негова дъщеря. През тези дълги години е бил в изгнание и по този начин трябва да е заплатил за извършеното от него.
— И ти би могла да му простиш?
— Иска ми се. Желая да го намеря. Зная, ще ме помислиш за луда, но когато бях малко дете, виждах често майка си и нейния съпруг да излизат заедно. Тогава си мислех, да може само баща ми да се появи отнякъде на вратата, да пресече градината, да дойде при мен и да ме отнесе със себе си… Създадох си образ за него, Ерик, понеже нямах нищо друго. Сега зная, че той съществува, и всичко в мен крещи, че трябва да го намеря. Да го видя, да го докосна. Да превърна съня в действителност.
— А ако това се окаже кошмар?
— Не вярвам. Не мисля, че каквото е вършил, ще има някакво значение за мен. Не мисля, че ще ме е грижа за това.
— Ясно. — Фишер се изправи да напълни чашата си. — Аз те обичам, Пола. — Говореше тихо, като я наблюдаваше внимателно. — Знам, че не мога да заместя това, което ти липсва, но не можеш ли да я караш някак си с мен вместо с него?
Пола поклати отрицателно глава. Върху лицето му се появи израз на болка и пренапрегнатост. Внезапно й стана ясно, че го бе наранила.
— Не, мили. Това не е едно и също. Никога не бих била щастлива с теб, ако в този момент побягна от него. Нашият ред ще дойде, когато минем през всичко това.
— Ами ако това не премине? Той може да те отнеме от мен завинаги?
— Не вярвам, но докато не го видя, не мога да ти обещая нищо. Ще продължаваш да ми помагаш, нали?
— Така сме се споразумели и аз ще спазвам нашата договореност дори ако се случи това, което желаеш, но не очаквай да бъда много щастлив, ако го осъществим. Не се надявай, че ще ми е много драго да те видя как се хвърляш в обятията на баща си и да извикам от радост ура.
— Не го очаквам. Запомни обаче едно: аз също те обичам.
Тя се доближи до него и го целуна. Нищо повече не беше казано.
Когато на другата сутрин дойде да я вземе за закуска, той се усмихваше и не изглеждаше така напрегнат, но някак изморен, сякаш не беше спал добре. В асансьора тя се притисна към рамото му. Малко по-късно, докато четеше „Монд“, Фишер видя новината за пристигането на принц Хайнрих.
— А сега — запита той — защо, по дяволите, се е домъкнал тук? Телеграфирах на майка му за теб и идването ни в Париж. Предполагам, че идва за проверка. Има едно нещо, което не приемам: клиентът да се мъкне по петите ми. — Той сгъна вестника и го захвърли на пода. — Ще отида да видя този джентълмен и да си изясня положението.
След двадесет минути Фишер стоеше пред рецепцията на „Риц“. Минута по-късно бе поканен в апартамента на принца. Управата на хотела не беше много склонна да съобщи за посетителя — не бивало да бъде обезпокояван принцът. С доста агресивен тон Фишер им внуши, че такава постановка не важи за него и по-добре ще е да опитат. Доста колебливо дежурният администратор се обади на заместник- управителя, а той още по-нагоре. Накрая едно от хотелиерските момчета го отведе на първия етаж. То го остави пред вратата на апартамент Р/С При почукването вратата се отвори от човек в черно сако и панталон на прислужник. Той го покани вътре на много лош френски. Фишер заговори бързо на немски, което изписа облекчение по лицето на прислужника. Негово височество, ще го приеме, ако бъде така любезен да почака за малко в хола. Това беше очарователна стая, чиито стени бяха покрити с красива дървена ламперия от XVIII век. Цветът и гравюрите върху дървото бяха от същия период. Холът създаваше деликатна, успокояваща атмосфера, така непривична за модерните хотелски апартаменти дори от ранга на „Риц“. Фишер чу отварянето на врата зад себе си и се обърна. Хайнрих фон Хесел се появи облечен в копринен халат и черни панталони под него. Около шията му бе увит бял копринен шал, което напомни на Фишер образ от съвременна кинокомедия. Той пристъпи напред някак сковано, сякаш му беше трудно да огъва коленете си, и подаде ръка. Фишер я пое.
— Добро утро — поздрави принцът. Фишер чуваше за първи път гласа му. Той беше дълбок, с гърлен английски акцент.
— Добро утро, сър. Научих тази сутрин от вестниците за вашето пристигане и помислих, че ще е добре да разменим по някоя дума. Добре ли пътувахте?
— Летяхме чудесно, съвсем спокойно.
Той се отпусна в едно от нежните френски кресла. Когато се ръкуваха, Фишер забеляза, че ръката му трепери. Движенията му бяха привични за човек или много стар, или със съвсем деликатно здраве. От друга страна, изглеждаше физиката му да е най-малко над нормата. Беше висок, с яко телосложение човек, значително по-едър от Фишер. Нямаше признаци да страда от видим недъг. В държанието и говора му обаче имаше някаква мудност, която създаваше впечатление за нещо извън нормата. Стойката му беше неестествена, което Фишер забеляза още при първата им среща, когато Хайнрих стискаше облегалката на софата зад гърба на майка си.
— Намирам пътуването със самолет за много удобно — продължи принцът. — Там човек се отпуска. — Той сякаш непрекъснато търсеше или очакваше нещо. Очите му постоянно шареха из стаята и се връщаха отново върху Фишер с отвлечен израз.
Фишер извади цигарите си.
— Мога ли да ви предложа? — Той беше много по-естествен в подхода си към сина, отколкото към майката. У него нямаше никакви опити да се надува или да прави впечатление. Представяше се такъв, какъвто беше, извънредно богат, задоволен човек, с прилични маниери и никакво желание да се перчи някому. Той по-скоро гледаше през Фишер, отколкото на него.
— Бих желал цигара, благодаря ви. Говорите ли немски, мистър Фишер? А, Йозеф…
В този момент прислужникът влезе в стаята. Носеше върху поднос голямо шише в сребърна подставка. По лицето на принца се появи нещо, което накара Фишер да се спре, преди да отговори. Това бе израз на потайно доволство. Той пое шишето с две ръце. Фишер излъга импулсивно:
— Не.
— Ах! — кимна принцът, озърна се и каза на слугата на немски: — След петнадесет минути ми донеси друго шише коняк. И не ме карай пак да чакам — а после се обърна към госта си: — Това е моята малка слабост. Златен чай. Не желаете ли чашка кафе?
— Не, благодаря.
В следния кратък миг Фишер едва устоя на изкушението да поиска от питието на домакина, но веднага съобрази, че тук нямаше място за шеги, дори съвсем интимни. Наблюдаваше как принцът поема голяма глътка. Шишето се полюляваше в ръцете му, сякаш ще падне. Стискаше го, като че ли се боеше да не му го грабне някой. Златен чай.
Господи, мислеше Фишер, коняк в ранни утринни часове! И следваща бутилка след петнадесет минути! Ето значи какво било — тази вдървена походка и втренченият аристократичен поглед. Този човек беше мъртво-пиян.
— Радвам се на самолетите — повтаряше Хайнрих фон Хесел. — Да летиш е истинско удоволствие.
Фишер не отговаряше. Той бе така изненадан, че забрави да запали цигарата си. Сега подробностите започнаха да придобиват значение. Наблюдаваше човека срещу себе си. Едрото тяло бе отпуснато като парцал в креслото, ръцете му стискаха шишето с алкохолен тремор, подобно нокти на хищно животно. Без каквато и да било обяснима за себе си причина Фишер почувствува съжаление към него — това беше окаян човек.
— Как е принцесата? — запита Фишер. Не можа да измисли нещо друго. Намерението му да поговори сериозно го напусна при вида на човек в такова състояние.
— Майка ми е добре — и той пое друга голяма глътка. — Много активна за възрастта си жена. Тя ненавижда полетите, аз ги обичам. Намирам ги успокояващи.
Фишер разпозна у него алкохолната примитивност на ума. Този нещастник бе готов да повтаря
