Англия. Беше необходима цялата й решителност, за да не се остави напълно под негова власт.
— Какво стана? — запита тя.
Той й се усмихна над вдигнатата чаша „Чинцано“.
— Успях да открия името и адреса на жената. Всичко обаче излезе напразно. Те там са проверили всичко и не са открили нищо. Почти съм решил да наемем кола и да се поразходим из Булонския лес. Да зарежем работата този следобед. Как мислиш?
— Много повече ми се иска да видим тази жена. Така или иначе, трябва да минем през този етап. Освен това няма да откриеш Солницата за фамилията Фон Хесел, като ме развеждаш с кола из горите.
— Един ден повече или по-малко престой в Париж не е от голямо значение, а и аз не съм в особен възторг от своите работодатели. Готов съм да се съглася с полицаите, тези богаташи са истински боши. Съжалявам, не би трябвало да го казвам. Нямах именно това предвид.
— О, не, тъкмо това имаше предвид, но то не ме засяга. Сигурна съм, че твоите германски принцеси и принцове са ужасни. Спомням си една статия в „Таим“ за тях. Говореше се само за парите им и как са се възстановили след войната. Можеш ли да ми разкажеш нещо повече за тях и, моля те, не прави такива физиономии. Зная, че не влагаш нищо, като ги наричаш боши. Не съм толкова глупава.
— Радвам се. — Той улови ръката й. Развълнува се, когато усети ответното леко стискане на нейните пръсти. — Аз съм много нетактично копеле. Знаеш, че никога не бих казал нещо разстройващо те, нали? Добре, за Фон Хеселови. Майката е интересният тип. Има съвсем птича физиономия; някаква кръстоска между орел и странствуващ ястреб. Също така толкова женствена и привлекателна, колкото тези животни. Освен това и арогантна, и умна — тя върти цялата игра. Не ме третира точно като дрипа, но показва, че си го мисли. Има двама синове. Мъжът й е починал по време на войната. По-старият син е някъде в петдесетте. Беше много особен. У него има някаква загадка, която не можах да разбера. Разговорът с нея трая половин час, но той не отрони ни дума. Стоеше си ей така, като чучело.
— Вероятно се страхува да говори в присъствието на такава майка. Подобни жени са като зли духове.
— Такива са, но по-младият син имаше съвсем друго държание, всъщност много приятен. Изключително хубав, ако ти допада типът на русия супермен. Вмесваше се свободно в разговора и изглеждаше съвсем самоуверен. Види се, страшно е изпонаплашила по-стария. Картинката беше много мила. Къщата е истинско свърталище на духове. Когато влязох, най-напред помислих, че съм в черква. Стъклопис, палми в огромни съдове и всичко с размери на катедрала. Може да се напише хубава пиеса за тях, само че никой няма да повярва. Ще кажат, всичко е много пресилено и неестествено. Ето че пристигат и скаридите. Надявам се да си много изгладняла?
— Гладна съм — отправи му усмивка Пола. — Описанието ти беше чудно, но аз забравих, че си журналист. Говориш отлично и френски.
— Талантлив човек съм. Защо не снемеш тази шапка? Не мога от нея да виждам лицето ти.
— О, нима не я харесваш? Послушах съвета ти и я купих тази сутрин. Аз я намирам много шик!
— И аз я намирам такава, но обичам да гледам лицето ти. Истинска красавица си, не ти ли е известно това?
— Щом ти казваш така.
— Казвам го. Сложи шапката на стола до мен и се залавяй за скаридите, възхитителни са. Сигурна ли си, че не ти се разхожда с мен из гората?
— Сигурна съм. Нека отидем да видим жената… моля те!
— Добре, ще идем, но по-късно ще вечеряме някъде на специално място. И нека сключим договор: няма да разискваме баща ти и съкровището на Пьоленберг.
— Тогава за какво ще говорим?
— За нас. Ще ти разкажа своя живот, а искам да чуя и за този хубавец, мъжа ти. Между другото, той трябва да е бил голямо лайно.
— Не беше чак толкоз лош, но с мен не се живее лесно.
— Досега — Фишер изтри устата си със салфетка — аз не те намирам трудна.
Сутринта бе наел кола и те поеха с нея. По Сена се носеха цяла флотилия корабчета, натоварени със стока и туристи. Голяма парна барака димеше зад тях, а на носа й клечеше на задните си крака самотно куче. Улиците, в които навлязоха след известно време, ставаха все по-мръсни и бедни, смет с ровещи се из нея котки задръстваше паважа; пране висеше на гирлянди по прозорците. Загубиха четиридесет и пет минути из тесните и претъпкани улици, докато достигнат мястото, където живееше мадам Бреве. Това беше разпадаща се сграда от апартаменти с олющена мазилка и увиснала на една страна врата. Двамата влязоха в тъмно преддверие и бяха притиснати от миризма на готвено и котешка урина. Като се изкачиха един етаж нагоре, почукаха на изпречилата им се врата. Отвори им млада жена и закри с тяло достъпа навътре. В ръцете си държеше дебело около двегодишно дете.
— Мадам Бреве? — попита Фишер.
— Аз съм мадам Бреве. — Тя беше на около двадесет и пет години.
— Мисля — продължи учтиво той, — че ни е необходима вашата свекърва. Можем ли да поговорим с нея за минутка? Няма да я задържим дълго време, мадам.
— Какво искате? — Тя не се помръдна от входа. Лицето й беше намусено и изморено, а малките й тъмни очи се впиваха подозрително в тях. Погледът, отправен към Пола, беше съвсем открито враждебен.
— Информация — и Фишер й подаде петдесетфранкова банкнота. — Бихте ли помолили мадам Бреве да ни приеме?
Снахата взе парите и подрусна детето, което бе започнало да хленчи, завряло пръсти в устата си.
— Може да я видите, но няма да чуете нещо разумно от нея. Тя ме влудява, мосю. Полицията също идва тук неотдавна. Влезте.
Тя отстъпи и те се намериха в стая с разхвърляни мебели. Над всичко доминираше голяма маса, разположена в центъра. Бяха облъхнати от миризма на запръжка и от горещина, тъй като печката в ъгъла беше силно нагорещена, а прозорците плътно затворени. Беловласа стара жена, облечена в спарени черни дрехи, седеше в кресло до печката.
— Едни хора искат да те видят. Как се казвате, мосю? — обърна се младата към Фишер.
Той пристъпи до креслото. Бялото набръчкано лице се повдигна към него.
— Аз съм мосю Фишер, а тази дама е мадам Стенли. Идваме от Англия, мадам, и искаме да ви зададем няколко въпроса. Ще бъдете ли така любезна да ни отговорите?
Очите й бяха Потънали в провиснала кожа и покрити със старческо перде.
— Какви въпроси? Имам желание да ви отговоря, но паметта ми вече не е, каквато беше. Тя ми разправя, че съм забравила всичко — и старицата посочи с глава към снаха си.
— Точно така — озъби се младата, — подлудяваш ме с твоята забраванковщина.
— Мадам Бреве — започна Фишер, — немного отдавна сте вървели по „Рю д’Оверн“ и сте сметнали, че сте видели един човек, германски офицер, който е бил в Париж по време на войната. Спомняте ли си?
За момента настъпи пълна тишина. Пола пристъпи крачка напред. Наистина, беше безполезно, както твърдяха от полицията. Старата жена беше дементна и не можеше да се разчита на нея. Беловласата глава се извъртя от Фишер към Пола и после пак обратно.
— Какъв немски офицер? — запита тя.
— Оня, за когото дрънкаше, че си го видяла! — не можа да се сдържи снахата. — Боже мой, та тогава ти събра тука и вестникари, и ченгета с твоята история! Какво искаш да кажеш с това: „Какъв немски офицер?“… Глупава дърта крава!
— Генерал Бронзарт — продължи Фишер. — Сторило ви се, че сте го видели по „Авеню д’Оверн“. Можете ли да ни кажете нещо във връзка с това?
— О, боже мой! — извика старицата. Внезапно очите й заблестяха, лицето й се оживи от вълнение. — Този мръсник… видях го, мосю! Видях го така ясно, както виждам сега вас. Вървеше точно от същата страна на улицата. Той беше, познах го, въпреки че може да са минали повече от двадесет години…
— Тридесет е по-точно — сопна се младата. — Не можеш ли най-после, дърта краво, да кажеш нещо като хората?
— И сте сигурна, че това беше той! — Пола пристъпи напред. Задушаваше се от горещината и напрежението. Вероятността да е жив баща й висеше върху незначителната възможност да се повярва на
