— Ще бъде екстрадиран в Западна Германия, за да бъде съден. Бил е от големите хора в нацистката партия. Издирван е като военнопрестъпник.
— Но ако откриеш съкровището на Пьоленберг, това ще ти бъде достатъчно, нали? Няма да е необходимо да издирваш тъкмо него.
— Не, няма да го търся. Моят клиент си иска съкровището и това е всичко.
— Те могат да си го приберат. Обещавам, защото сега вярвам на Блек. Вярвам, че баща ми го притежава законно и то е мое. Ще го върна обратно, обаче при едно условие.
— Да се откажа да търся баща ти?
— Не. Да ми помогнеш да го намеря, ако е още жив.
Фишер се поколеба.
— Наистина ли имаш такова желание? Знаеш ли какво вършиш?
— Не, наистина. Все още съм много объркана. Все още търся нещо и не го намирам.
— Трябва ли то непременно да бъде баща?
— Това също не ми е ясно. Сигурно сега той е вече старец. През целия ден съм мислила какъв тип човек трябва да е бил. СС-генерал. Израснала съм с убеждението, че те са проклети дяволи в черни униформи, но искам да го видя заради самата себе си. В момента съм стигнала до тази мисъл. Помогнах ти и ти се доверявам да ми помогнеш. Не е твоя работа да го излагаш на показ, а мое задължение е да му окажа помощ, ако се нуждае от нея. Искам да участвувам в разследването заедно с теб, Ерик. И дори ако по закон съкровището е мое, ще им го върна. Съгласен ли си с това договаряне?
— Съгласен. — Тя се обърна и му подаде ръка. Струваше му се, че е полудяла, и изпитваше желание да й го каже. Също така изпитваше желание да я целуне, което нямаше никаква връзка с нацистките генерали и потулените произведения на изкуството. Беше очаквал събитията да се развият във всяка друга насока, само не в тази. Бе се наел да открие съкровището на Пьоленберг, а тя искаше да намери генерала. И така, за добро или зло, те бяха заедно в тази каша. Пое ръката й и я раздруса. Продължи да я държи известно време, докато тя я изтегли. — Добре — повтори той. — Договорихме се. Следващият пункт е Париж.
— Е — избоботи Дънстън, — заминаваш за Париж, а? Щастлив ли си?
— Ще бъде напрегната работа — отговори Фишер. — Не вярвам да ме убеждаваш, че все още живееш с представите за мюзикхоловете на Париж, където всичко е само чуруликане от „Фоли Бержер“. Възложена ми е мръсна задача и ти винаги си добре дошъл, за да я поемеш.
— Не, благодаря — засмя се Дънстън.
Бяха в един локал, недалеч от тяхната кантора. Седяха на високите столове пред бара. Фишер пиеше бира, а Дънстън — двойно уиски. Според Фишер партньорът му пиеше доста. Беше висок, пълен мъж, с рошава коса и вежди — гениална грозота, компенсирана от блестящо бели зъби. Смееше се охотно по всякакъв повод, за да ги демонстрира. Имаше хубавичка дребна съпруга и три деца. Беше далеч по-умен от впечатлението, създавано от повърхностния му Външен вид. Според собствените му разбирания не беше благородник и парите го привличаха доста много.
— В момента не се нуждая от никакви пътувания до Европа — допълни той. — Имам достатъчно служебна работа тук. Според теб как вървят нещата?
— Не знам, но предполагам, че генералът е жив и се укрива някъде. Всичко говори за това. Друго мое допускане е, че когато излезе наяве, ако изобщо го направи, ще иде само при дъщеря си. Според дочутото бил е луд по нея, когато е била малко момиченце. Чрез Шварц явно е търсил да установи връзка, а това говори, че все още е силно заинтересуван. Поставил й е задача във връзка с откриване на съкровището. От гледна точка на нашите клиенти това ме безпокои. Изглежда, тя мисли, че има законни права върху него, съдейки от разказа на Шварц, така че възможно е да стане хубав бой заради проклетата солница. Е, засега тя декларира, че с готовност ще им го предаде обратно.
— Ще говори така, докато го види веднъж. Чувал съм за подобни великодушни жестове, от които по- късно мнозина са се отказвали. Съобщи ли на принцесата за това?
— Изпратих й подробен доклад. Според мен обаче мисис Стенли ще удържи думата си. Особено момиче е; никак не прилича на пладнешки разбойник.
— О?! — възкликна Дънстън, като веждите му литнаха нагоре, а зъбите му блеснаха. — За първи път те чувам да даваш добри отзиви за такива птички. Взимаш я със себе с в Париж, нали? Предполагам, че всичко ще бъде за сметка на нашите…
— Не я взимам, тя сама отива — прекъсна го Фишер по-остро, отколкото възнамеряваше. Хиленето на Дънстън го дразнеше.
— Дано прекараш приятно.
— Запуши тая уста. Ще пиеш ли още едно уиски?
— Щом черпиш. Кога отлиташ за Ге Пари1?
— Утре сутринта. Ще отседнем в „Одил“. Това няма да претовари служебните разходи. Ще поддържам връзка с теб, за да те уведомявам за хода на действията. Така ми се иска да знаех какво, по дяволите, значи Леля Амброзин и нейният племенник Жако?
— Опитай с телефонния указател. Може да се окаже някой ресторант. Представи си, че наредиш на някой нещастен чужденец да открие „Грейт Америкън Дизастър“, какво, мислиш, ще стори той? Леля Амброзин и нейният племенник може да бъде всичко. Поразпита ли тук-там по този въпрос?
— Свързах се направо с Джо Дели от „Ройтер“ в Париж. За него това също не означава нищо смислено. Нямат нищо общо и с някоя парижка сцена, той би знаел. Както и да е, ще видим какво има да става, когато се озовем там. Първата ми задача ще бъде да намеря на кого се е сторило, че е видял Бронзарт.
— Следобед заминавам за Манчестър? — протегна се лениво Дънстън. Имаше много силно тяло.
— Не се учудвам защо ми завиждаш толкова за Париж. — Сега беше ред на Фишер да се посмее. — Не вярвам да откриеш кой знае какво там.
— Не, но се надявам да припечеля някоя и друга пара за нас двамата. Милички пет стотака, за да проверя миналото на някого си. Богат татко си има глупава кучка за дъщеря, която иска да се омъжи за дългокос тъпак, при когото си прави косата. Ако мога да открия някаква истинска мръсотия за него, та дядото да я покаже на милата дъщеричка, може да получа и нещо извънредно. А сега да поемам. Пожелавам ти щастие с леличка Амброзин.
— Благодарности — кимна Фишер.
При вратата Дънстън се обърна и му помаха с ръка. В работата двамата се разбираха много добре, но като личности бяха съвсем различни типове. При всяко разследване двамата подхождаха по различни начини — Фишер ползуваше богатата си интуиция и отиваше на рискове, докато Дънстън беше методичен, неотклонен и притежаваше забележителна склонност към всякакви мошеничества. Приятелството им не беше дълбоко, но понякога прекарваха някоя и друга вечер заедно и никога не изпадаха в сериозни разногласия. На Фишер му беше интересна неговата компания. Партньорът му можеше да бъде крайно вулгарен и същевременно много забавен.
Фишер плати сметката и се отправи обратно в кантората.
Дънстън нае такси и се изпъна на задната седалка, като запали ментолова цигара. Беше избрал този вид поради психическата си идиосинкразия към тютюна. Не можеше да се откаже от пушенето, а имаше болезнен страх от белодробен рак. Фишер често го подиграваше за това.
Хм, значи Фишер поемаше за Париж с тази мисис Стенли, мърмореше си Дънстън. Взема си добро парче за из път. Иди че му вярвай, никога не пропуска случая. Жените не можеха да завъртят главата на Фишер, Дънстън знаеше това. Винаги избираше един и същ тип — разпасани и груби, но хубави. Беше съвсем изключено Фишер да се увлече по някоя от тях. Ако се увърташе около някоя, правеше го само за да я има и нищо повече. Дънстън изпитваше любопитство по отношение на тази мисис Стенли. Тя се бе развела с Джими Стенли и всеки, който четеше вестници, знаеше що за изпечен плейбой беше той — винаги натискаше здраво, и то върху шестте цилиндъра. Сигурно тя ще да е от същия тип, каквито допадат на Фишер, само че подобрено издание. И същата тази жена претендираше за законни права над Солницата на Пьоленберг. Той бе виждал съкровището на снимка и му беше ясно, че за подобна вещ човек може да извърши дори и убийство. Как ще се откаже тя от такова богатство? Ако е придобила права над него чрез
