— Молих я да не го приема. — Тя заговори с внезапна страст и Фишер разбра, че докато бригадният генерал не се завърне, няма да срещне никаква пречка повече. — Тя отказа да послуша когото и да било от нас. Изключително упорита е. Не можех да направя нищо, за да я спра.
— С изключение на това, че можехте да й кажете истината — подметна презрително Фишер, — вместо да я оставите сама да я открива. Вчера, когато прочете това съобщение във вестника, бях с нея, мисис Риджуей. Видях лицето й. Дано изражението й ви преследва и във вашите сънища!
Тя се опита да го прогони, заплашвайки, че ще позвъни в полицията. Фишер я бе подканил да стори това, като й напомни, че там сигурно биха пожелали да й поставят някои въпроси, когато узнаят за връзките на Блек с нейното семейство.
— Всъщност дойдох тук, госпожо, за да получа отговори на два съвсем прости въпроса. Дайте ми ги, мисис Риджуей, и няма да ви безпокоя повече. Първо, разисквал ли е някога бившият ви мъж с вас въпроса за бягство в случай, че Германия загуби войната?
— Ако познавахте съвсем бегло бившия ми съпруг, нямаше да ме питате такова нещо. — В погледа й бяха примесени горчивина и презрение. — Никой не е посмя-вал да спомене пред него думата поражение, да не говорим пък за бягство. Освен това ние се отвращавахме един от друг. Никога не би седнал да разисква с мен каквото и да било.
— Окей! — Фишер запали цигара. — И така, получихте официално съобщение за смъртта му. Не се ли усъмнихте в достоверността му?
— Никога! Не се съмнявам и сега.
— Какво направи той със Солницата на Пьоленберг?
Тя се извъртя към него. Учудване и изненада бяха разкривили лицето й.
— Тя беше у него, нали? — настоя Фишер.
— Да. Изчезна. Не зная къде я е скрил. Не бих посмяла и да го попитам.
— И сте готова да се закълнете в това, мисис Риджуей?
Фишер усети зад гърба си раздвижване.
— Да се закълне за какво? Какво, по дяволите, става тук? — Беше бригадният генерал.
Ругатните между двамата мъже бяха кратки. Фишер не се усъмни ни за миг, че старият може да доведе полиция и да го изхвърлят насила. Той знаеше, че няма никакво законно право да ги притиска и да изисква някакви отговори. Беше блъфирал жената, но не си позволи да си играе с него. Очите му бяха блеснали от гняв. Сякаш за да нажежи още повече обстановката, жената се бе обляла в сълзи и Фишер си помисли, че мъжът й ей сега ще загуби ума си и ще се нахвърли с юмруци върху него.
— Излизай веднага оттук, мръсен навлек… Опитай се да дойдеш още веднъж да тревожиш жена ми, и ще заплющи камшикът!
Фишер си бе отишъл. Последната картина, останала в съзнанието му, беше мъжът, прегърнал и галещ жена си, да мята злобни погледи към вратата. Не съществуваше нищо на света, което той не би сторил, за да защити съпругата си. Фишер запомни добре това. Пола не бе преувеличила в твърденията си, че бяха предани до смърт един на друг. Наистина, трябва да е била ужасна самота да живее човек край тях.
Когато същата вечер пристигна в апартамента на Пола, той носеше бутилка „Ризлинг“. Стори му се, че е съвсем пребледняла — косата й беше сресана назад, а сините й очи блестяха особено живо на изкуствената светлина.
— Здравей! — възкликва Фишер. Когато тя му се усмихна, усети някаква особена, приятна болка дълбоко в гърдите си. — Извинявай, че закъснях малко, но движението към града беше ужасно.
— Не си закъснял. Влизай — и пое бутилката от ръката му.
— Нещо много хубаво от твоята страна, Пола.
— И добри неща са идвали оттам, нали? Опитвах се днес да се досетя за колкото може повече от тях: Бетовен, Моцарт, Гьоте, Ман, рейнски вина… Не мога да се сетя сред хората на науката за друг освен за Фон Браун. Хайде, седни, Ерик. Сега ще ти донеса нещо за пиене.
— Уиски, моля те.
Наблюдаваше я как се доближи до табличката с напитки. Движеше се без всякаква следа от прекалено самочувствие — никакво полюшване на бедрата, за да привлече внимание към изящната си фигура. В анфас изглеждаше като жена, а не като изпъчило се момче — Фишер одобри и това. После насочи мислите си назад към изтеклия ден, далеч от личните си преценки.
— Днес прескочих до Есекс. — Той й предложи цигара и тя се настани до него на канапето, което особено го зарадва. — Не успях да изкопча нищо друго освен идентифицирането на Блек като Шварц. Също така едно много важно сведение от нейна страна, но ще стигна до него малко по-късно.
— В какво състояние беше мама? Тя все още не е пожелала да ми се обади. — Гласът й беше студен. — Чудно, но това никак не ме вълнува.
— Доволен съм да чуя тези думи. Тя беше изключително разтревожена. Изплака си очите, както се казва.
— Не мога да си я представя да плаче. Мисля, че и никога не съм я виждала. Продължавай нататък.
— Вторият ти баща се втурна в стаята подобно на побеснелия свети Бернард. Заплаши ме с полиция и с камшик. Сигурно това си има и комична страна, но аз помислих, че намеренията му бяха сериозни. Оставих ги във взаимна прегръдка. Съвсем случайно тя спомена нещо интересно. Тя и истинският ти баща взаимно са мразили дори сенките си.
— Разбирам. Това обяснява защо ме е отбягвала. Трябва да е много неприятно да се изтърси на главата ти дете от мъж, когото си ненавиждала. Винаги съм го подозирала. Какво друго ти каза?
— Почакай за минутка. Нали обещах да ти кажа от кого съм нает? Получих съгласието им тази сутрин, преди да ти телефонирам. Това е принцеса Хесел. Знаеш за кого става дума, нали? Производителите на оръжие.
— Зная това име. Колко необикновено звучи всичко. И те искат да намериш баща ми?
— Нещо такова. Знаеш ли, по време на войната той е взел от тях някаква вещ и сега те си я искат обратно. — Фишер беше сложил настрана личните си чувства. Беше само професионален детектив и я наблюдаваше като такъв. Тя го гледаше с открито лице.
— Зная за какво става дума. Тъкмо заради това ме посети и Блек. Наговори ми куп неща за нея, но аз не му повярвах. Счетох го за луд. Става дума за Солницата на Пьоленберг, нали?
— Да, за нея. И баща ти я притежава. Майка ти също го потвърди. Пола, какво ти предаде Блек? То може да разреши всичко!
Тя протегна ръка, въртейки цигарата между пръстите си.
— Каза, че баща ми е скрил това съкровище. Скрил го, за да го даде на мен — и тя вдигна поглед към него. — Предполагам, че това вече звучи по-различно.
Фишер не показа с нищо изненадата си.
— Може и да е така, само че ти нямаш никакви законни права върху това съкровище. То е било откраднато.
— Блек заяви, че му е било подарено. Подчертаваше тъкмо това обстоятелство. Обещал на баща ми да ме намери и ми даде нишката, по която да стигна до него.
— Ще ми кажеш ли каква е тази нишка?
— Не искам това съкровище. Прочетох нещо за него. Принадлежало е на този род стотици години. Бих желала да им го върна обратно. Имам на разположение само известни указания. Блек ми предаде, че баща ми не му е доверил цялата тайна: твърдеше със сигурност, че баща ми е жив. Това, което ми предаде от него, е доста объркано и неясно.
— За бога, какво е то?
— Париж, двадесет и пети юни 1944. Леля Амброзин и нейният племенник Жако. Това беше всичко. Жако е мъжко име. На мен всичко това ми звучи съвсем неясно.
— Баща ти не е бил глупак — каза мрачно Фишер. — Знаел е какво прави. Това послание трябва да има някакъв смисъл. Париж, 25 юни 1944. Леля Амброзин и нейният племенник Жако. Налага се да разкрия какво значи това.
— Ще трябва да го разкрием двамата. Между другото, какво би се случило, ако баща ми бъде намерен?
