не мога да ти обещая, че ще се държа, както подобава, затова бягай бързо горе.
— Ако искаш — извърна се Пола към него, — можеш да дойдеш с мен. Нямам нищо против.
— Благодаря — поклони се той леко. — Благодаря много, но не съм от тези, които биха завели агне в кланица. Не ставаш сега за нищо друго освен за хубав сън. Посмей да ме поканиш повторно, и ще видиш какво ще стане!
— Можеш да ми се обадиш утре по телефона. — Пола се измъкна от колата и застана на тротоара. Противно на декларацията си и той излезе до нея.
— Ключовете ти у теб ли са?
— Да. Утре няма да ходя на работа и ще отговоря на всичките ти въпроси, ако ме потърсиш. Длъжна съм ти за това, което направи тази нощ за мен. Лека нощ, Ерик, и пак ти благодаря.
Проследи я как изчезна във входа, а после изчака в колата, докато се появи светлина в прозорците й.
Беше го канила горе, а той отказа. Не можеше да повярва. През цялата вечер я желаеше така силно, та чак изпитваше болка, а после изведнъж се бе проявил като благородник. Беше започнало да става нещо с него, и то в тази прилична възраст.
Маргарет фон Хесел беше насаме с по-младия си син. Пиеха кафе в огромната оранжерия, заемаща цялата южна страна на замъка. Тук се отглеждаха всички видове парникови растения. Принцесата помнеше все същата атмосфера още от времето на баща си — горещина, спареност, влага и обгръщащия всичко тропически дъх. Тя се разполагаше във висок плетен стол, а Филип подреждаше възглавници под гърба й. Майката го погледна с благодарност и потупа ръката му. Той й напомняше толкова много за нейния род, докато Хайнрих беше чист Фон Хесел — духовно слаб, дегенерат, пияница, безполезен за Бога и хората.
Главните занимания на нейния съпруг бяха жените и хазартът. Беше изоставил огромната си империя на самотек — богатствата сами раждаха богатства, без особени усилия от негова страна. На всичко отгоре се бе оженил пак за богатство. Маргарет беше негова втора братовчедка. Тя не го обичаше, любовта не беше клауза от договора. Но верността за пред обществото и над всичко достойнството на рода бяха задължения, които младата принцеса изпълняваше най-стриктно още от началото на брака. Тя беше хубавичка девойка и добре сложена според модата на своето поколение — беше момичето, към което се отправяха най- завистливите погледи от хората в нейните кръгове. Принцът беше млад и с изящна външност. Ако понякога покажеше малко повече свобода или необичайно чувство за хумор, на това не се гледаше като на повод за критични бележки. Гордостта и миналото им стояха като мантия върху плещите на фамилията Фон Хесел. Към жена му се отнасяха със страхопочитание, като към кралска особа. Бижута, скъпи дрехи и коли, вилата й във Франция, където крал Едуард VII беше нерядко гост, замък навръх планината, излязъл сякаш от приказките на Братя Грим, огромната къща в Берлин, ловните хижи и накрая съкровища на изкуството, достойни да украсяват всеки музей в света — всичко това беше част от ежедневието на Маргарет. Животът й с човек, който още през първата година на брачния им живот си навлече венерическа болест, който прекарваше нощите си в хазартни игри с приятели или с някоя от многобройните си метреси, беше скритата грижа на нейното съществувание. Тя бе понасяла унижението, отвращението, вдъхвано й от него, и самотността на своята младост с мълчалива твърдост. Тя беше Фон Хесел и осемстотингодишната традиция й помагаше да издържи. Запълваше времето си в благотворителност, с лично участие в поддържането на имотите и със съставяне на списъци на съкровищата, владени от фамилията.
Това именно породи нейната страст към Солницата на Пьоленберг. Семейството прекарваше известна част от годината в замъка Вурцен, мрачна средновековна постройка, издигната от един от предшествениците им през XIII век и модернизирана доста от дядото на съпруга й. Солницата стоеше в голямата зала за пиршества. Тя не се охраняваше. Издигаше се в центъра на огромна дъбова маса, застанала тук така от стотици години, светеща с неотразима красота в полумрака, а великолепните й скъпоценни камъни лумваха като огньове, когато запалваха свещниците. Маргарет можеше да стои с часове загледана в нея, запленена от красотата на поетичните фигури, докосваща с пръсти златните листа на централното дърво, та да раздвижи клонките. Имаше един рубин с размери на голямо речно камъче. Тя обичаше да се взира в центъра му, където можеше да види лицето си, отразено в миниатюр. Разказваше се, че този рубин някога е принадлежал на Лоренцо Великолепни. Лицата на нимфите също я омайваха. Имаше някаква потайна чувственост в златните им очи и в сластните извивки около устните, много по-изтънчени, отколкото похотливостта у мъжките фигури. Изглеждаше невероятно, но всяко женско лице би различно от другите. Майсторът беше изработил портрети от метал — всяко лице имаше своя прототип сред съвременничките му. Маргарет бе влюбена в тази творба. Нейното чувство бе така дълбоко, че тя се озлобяваше срещу всеки, който даже си позволеше да докосне съкровището, сякаш тази невероятна творба е била създадена само заради нея, а не за друга младоженка, която да му се радва и милва. Но Елеонора Медичи беше мъртва вече петстотин години. Съпругът й намираше подобна страст към един неодушевен обект за твърде ненормална. Изяществото на формите, хармонията в подреждането на скъпоценните камъни, цялата тази възвишена красота не оказваха никакво естетическо въздействие върху него. Той предпочиташе жените от плът и кръв пред студената голота на златните нимфи, но ако на съпругата му й правеше удоволствие да наблюдава захласнато тази купчина от злато, той нямаше нищо против. Изобщо твърде рядко възразяваше на нещо, което тя върши. Беше му родила един син и оттук нататък забрави за нейното съществуване. Можеше да харчи, за каквото си пожелае, да пътува където си иска, да се заобикаля със собствените си приятелки и забавления, докато в същото време той се наслаждаваше на живота по своему. Към сина си също не проявяваше никакъв интерес — за него това беше майчино задължение.
С израстването на детето майката откриваше постепенно у него бащините му черти. Беше много глупав. Още като бебе не проявяваше никакъв интерес към нищо. Беше напълно доволен да си седи и да се забавлява с пръстите си — дъвчеше ги и ги смучеше, докато най-после гувернантката му ги облече в специални ръкавици. Очите му имаха типичния израз на безразличие към света, характерно за Фон Хесел. В учението не показваше никакъв напредък. Частните му учители заявяваха откровено, че работата с него е истинска досада. В училище проявяваше склонност единствено към спорта и бидейки този, който беше, на неуспехите му в науката гледаха през пръсти. Един некадърник, протежиран единствено от родовото си име. Никакъв съвет или действие от страна на майка му не бе в състояние да запали и най-слабата искрица на амбиция или ентусиазъм у него. Колкото по-критично се отнасяше тя към него, толкова по-слабо реагираше той. На четиринадесетгодишна възраст беше намерен мъртвопиян в стаята си. Бе станал член на фашистката организация „Хитлерюгенд“ — за това настояваше баща му, като считаше, че войнишката дисциплина ще му повлияе добре. Маргарет се бе противопоставила остро, но не можа да стори нищо — трябваше да се подчини на волята на мъжа си. Зад приказките за дисциплина всъщност се криеше мисълта му за политика. Те бяха извънредно силни и невероятно богати, но при това положение не се осмеляваха да се противопоставят на растящата мощ на диктатора и да не се съобразяват с нея. Приятелството с нацистката йерархия не бе задължително за хора като тях, но беше неразумно да бъдат избягвани публично големците от хитлеристката партия.
И така Хайнрих бе записан в Хитлеровата младежка организация и облечен в надлежната униформа. След една година бе изключен заради пиянство. Беше настанен в една клиника в Австрия под чуждо име, ограден от слуги и охрана, които да държат любопитните настрана. Завърна се видимо излекуван, но само след шест месеца пиянството бе подновено. Един ден изпочупи мебелите в стаята си и бяха принудени да опитат отново същото лечение, но този път в Швейцария. Тази схема на лечебни курсове се повтаряше периодично през следващите десет години без траен резултат. Така той растеше под сянката на името Фон Хесел — типичен германски аристократ, наследник на огромна империя от фабрики за оръжия, стомана, въглища и индустриални монополи, един от най-предпочитаните кандидати за женитба в света. Той обаче не проявяваше интерес към жените. Неговата вечна и страстна любов беше алкохолът. Животът му се ограничаваше във възможността да си достави пиене и да го има постоянно в достатъчно количество. Никакъв контакт не съществуваше между него и баща му, който съвсем примиренчески го обяви за безполезен човек и не му посвети повече никакви грижи. Единственият интерес към сина му се изразяваше в това да запази тази тайна от публичност и да не се опетни името на рода. Цялото влияние, обезпечавано от
