богатствата му, бе използувано да държи постъпките на Хайнрих далеч от пресата. Какви ли не клюки обикаляха аристократичните кръгове. Честите му отсъствия породиха слух, че страда от душевна болест. Поради липсата на жени в живота му други говореха, че е хомосексуалист. Когато започна войната, той беше на осемнадесет години. Баща му го направи директор на оръжейна фабрика в Рур и по този начин го освободи от военна служба. Това беше единственият момент в дългия им брачен живот, когато Маргарет съжали мъжа си. През същата вечер бяха заедно — извънредно рядко явление в семейството им, — когато старият Фон Хесел заяви, че този ден бил най-жалкият в живота му: „Моят син не е годен да служи и на отечеството си. Трябва да се крие, докато приятелите му отиват да воюват. Той е последният от рода ни. Този род ще завърши с пиян дегенерат, комуто не можеш да се довериш, без да се страхуваш, че ще опозори себе си и нас. Това е моя грешка, не твоя. Трябваше да имаме повече деца.“ Маргарет подозираше стерилитета му от момента, когато преустанови половите си връзки с нея. Сифилисът му бе излекуван, но последиците бяха налице. Той нямаше какво повече да добави, въпреки че сякаш очакваше някакъв отговор от нея. Мълчанието увисна тежко помежду им и той беше този, който трябваше да го разкъса: „Ако си намерила любовник, нямам нищо против да родиш, но при условие че е от нашата кръв. Струва ми се, бях длъжен да ти кажа това. Сега отивам да си легна.“
И ето че две години по-късно, през 1942, се роди синът й Филип, рожба на единственото й любовно приключение. С бащата на детето се бе срещнала при едно от посещенията си в Берлин. Той беше пилот от военновъздушните сили, седем години по-млад от нея, весел и приятен човек, син на нейна втора братовчедка — и двете бяха влезли в рода Фон Хесел и живееха със същите традиции. С този младеж можеше да опази родовата линия неопетнена. Знаеше, че той ще бъде убит. Около него витаеше атмосфера на нещо нетрайно, което разкъсваше сърцето й. Детето, заченато от него, се роди след смъртта му, настигнала го при една въздушна акция над Ламанш. Бебето бе кръстено в малката черкви-ца на замъка Вурцен, в купела, познал десетки поколения от рода.
Филип Фридрих Аугустус Франц, принц Фон Хесел, копеле от мъртъв човек. Принцесата стоеше в черквицата и приемаше поздравленията на приятелите. Съпругът й бе изправен до нея. Помежду им никога не бе повдиган някакъв въпрос — никога не бе и споменавано, че Филип не е негово дете. Принцът обаче беше доволен — родът имаше втори наследник, името щеше да се продължи независимо от уродството на Хайнрих. По-нататък, чрез същите безмълвни внушения, той даде на жена си да разбере, че не бива да има повече никакви любовници.
— Филип — каза Маргарет, — зная, че съм права. Съобщението на тоя англичанин по телефона ме убеди, че доближаваме целта си.
— Беше ли ти известно, че той е имал дъщеря?
— Да. Имаше едно дете, но бях забравила от какъв пол. Много съобразително от страна на Фишер беше да се свърже с нея така бързо. Твърди със сигурност, че тя знае нещо, но докато не й разкриел нашата заинтересованост в тази история, нямало да получи нищо от нея. Дадох му съгласието си, синко, понеже на всяка цена трябва да узнаем каква вест й е донесъл Шварц. Фишер споделя мнението ми.
— Мамо, необходимо ли е дори сега да те убеждаваме да спреш дотук? Знаеш много добре моите схващания по този въпрос, а също и тези на Хенри.
— Хенри няма право на мнение — заяви ядно тя. — Заради него загубихме това съкровище.
— Един човек е мъртъв — произнесе бавно синът, — пребит до смърт след толкова много години. Кой го е убил? Съществува ли някаква връзка между неговата смърт и това съобщение, че Бронзарт е бил забелязан в Париж? Майко, струва ми се, че се залавяме за нещо, което не бива да бъде докосвано! Да допуснем, че е жив. Както се установи, Шварц се е измъкнал и се е крил през цялото време. Възможно е и Бронзарт да е сторил същото. И ако той излиза наяве и се шляе там, където може да бъде разпознат, то повече от сигурно е, че ще го заловят. Когато го изправят пред съда, всичко ще бъде изяснено. Моля те, майко мила! — Той улови ръката й. Помежду им съществуваше дълбока обич. — Моля те, спри, докато все още има време. Забрави Солницата! Колко хора загубиха огромни богатства? Какво значение има всичко това сега, съпоставено с другия риск!
— За мен има значение. — Гордият, поглед се унесе в спомени. — За мен има значение, че една от най-красивите творби на света беше заграбена от нас от един безпощаден парвеню и грижливо скрита, така че един ден той може да се домъкне с претенциите си към нея. Не, Филип, аз ще си я възвърна! Ако е жив, и аз вярвам в това, той ще ни отведе при нея. Тогава тя ще си отиде на мястото. Тя е наша, синко мой. Един ден ще бъде твоя, знаеш го отлично. Ти ще притежаваш всичко, ще отговаряш за цялостните ни интереси. Солницата на Пьоленберг ти принадлежи!
— А Хайнрих? — дойде спокойно поставеният въпрос. — Говориш, като че ли той не съществува. Не бих искал да постъпваш така.
— Имаш добро сърце. Нима има за какво да го съжаляваш? Няма, мисля аз. Той няма никакво извинение за това, в което се е превърнал. Той е дегенерат. Няма воля, няма чувства, няма никакви други интереси, освен да си лежи в алкохолна кома. Син ми е, но в деня, когато умре, няма да отроня ни една сълза. Освен това той те мрази, Филип, знаеш го много добре.
— Така е, защото насочваш цялата си любов към мен и му демонстрираш това. Не го виня.
— Той ще умре. Черният му дроб е тежко поразен. Здравето му се влошава все повече след всяка пиянска оргия. Един ден няма да се пробуди от пиянския си транс. От известно време лекарите ми заявяват това съвсем недвусмислено. И когато то се случи, ти ще станеш глава на семейството, а аз ще мога да се оттегля и да се превърна в старица, разположила се важно в креслото си. — Тя стисна ръката му и се усмихна. Споменът за баща му беше още жив. Когато Филип се смееше, струваше й се, че човекът, когото бе обичала, се завръща от гроба си… И всичко ще бъде негово. Милиони, могъщество, престиж, огромно бъдеще в Германия, име, известно вече и сред световната икономическа общност, където имаше своето влияние. Солницата също бе негово притежание… Внезапно тя излезе от своя транс. — Ако Бронзарт е жив, ще си възвърнем съкровището, ако умре неоткрит, губим го навеки. И така, всичко зависи от съдбата, сине мой. Тя ще решава какво има да става.
— Не съдбата уби Шварц, мамо.
— Не. Трябва да е бил някой крадец, когото е обезпокоил. Такива са предположенията на вестниците. Сигурно са се спречкали. Възможно е да е бил и генералът, пристигнал да му затвори устата. Така мисля аз, мили мой, а и Фишер е на същото мнение. Сега ще почакаме да видим какво ще каже дъщерята. Представи си само как ли се чувствува да бъде дъщеря на такъв човек! Ела, време е да се прибираме. Трябва да телефонирам за разширението на заводите „Фербеген“.
— В устата ми е страшна горчилка — нареждаше Пола по телефона, — иначе съм добре. А ти как си?
— Чудесно! — Гласът на Фишер звучеше бодро. — Снощи спомена, че няма да ходиш на работа. Какво ще кажеш за един обяд?
— Промених решението си. — Пола говореше със затворени очи. В главата й сякаш блъскаха чукове. — Имам да довърша някои неща, да се оправя с няколко писма. Можем да вечеряме заедно или по-добре ела тук. Ще приготвя нещичко. Трябва да поговорим.
— Значи в тази насока не си променила решението си. Радвам се много. В това дело ние сме си необходими. Както и да е, в момента ти си ми нужна, а аз мога да ти предам информацията, която искаше от мен. Да дойда ли около осем?
— Нека бъде седем и половина. Ще мога да ти се реванширам с напитките. — Гласът й звучеше, като че ли се усмихва.
Той съжаляваше, че Пола отказва да се срещнат по-рано. Гореше от нетърпение да върви напред чрез сведенията, очаквани от нея. Беше говорил с принцесата в осем часа сутринта и изкопчи от нея позволение да разкрие личността й и целта на разследването. Беше нетърпелив да продължи проучванията си, да хване по-точна следа към Бронзарт, но не бяха възможни никакви действия, преди да е чул информацията от Пола. Друго основание, което той не успя да осъзнае веднага в прозаичната утринна светлина, беше силното желание да я види час по-скоро.
Баща й беше нацистки генерал, член на облечените в черно орди от убийци, разнесли хитлеристкия
