терор из цяла Европа. Нищо чудно, че майката се е старала да скрие всичко от дъщерята. За Фишер бяха ясни нейните мотиви, но това беше жестоко и егоистично поведение към детето. Биха могли да й се направят някои загатвания, някои предупредителни подмятания, че бащата не е бил тази героична фигура, която момичето явно се е мъчило да изгради от нищото. Освен това майката е била омъжена за него. Тя е знаела кой е той и какво е вършил. Съпругите на всички ръководни дейци в Хитлерова Германия пееха една и съща песен след войната — не сме знаели, не ни е било казвано, нашите места бяха в домовете ни. Фишер наричаше тези извинения чисто баламосване. Техните имения бяха претъпкани от работници роби, докарвани от завладените земи, домовете им се препълваха с откраднати чужди богатства, кожите и скъпоценностите идваха от евреите, изпращани в концентрационни лагери, които се опитваха да откупят живота си. У Фишер нямаше никаква симпатия към мисис Риджуей. Тя се бе измъкнала от войната със стабилен английски офицер за покровител. Ако изпитваше съчувствие към някого, това беше Пола, която е била като добавка към живота на майка си. Фишер внезапно почувствува желание да отмъсти за това и реши да отскочи до Есекс още същия ден, та да размърда малко тихата двойка. Защо би трябвало да отговаря на въпроси само дъщерята?
— Реших да посетя майка ти — съобщи й той. — Тази вечер ще ти разкажа преживяното там.
— Сигурно е видяла във вестниците съобщението за убийството. Струва ми се, ще бъде ужасена да не би да я свържат с него.
— Защо, дявол да го вземе? — Раздразнение звучеше в гласа му. — Тя е мисис Риджуей. Тук само това е известно за нея. Може спокойно да продължава да се прикрива зад това име. За убийството на Блек бе съобщено снощи по телевизията, така че няма-да си позволи да ме будалка, че не знае нищо.
— Ще бъдеш изненадан. Не познаваш майка ми. Не ми се е обаждала дори по телефона.
— По дяволите! Какво те е грижа? Нали аз ти се обаждам. Не искай цялото внимание да бъде насочено към теб. А сега вземи нещичко за махмурлука и довечера в 19:30 съм при теб. Не се престаравай много с работата си днес.
— Няма. Чувствувам се така ужасно, че и да искам, не мога. Но съм ти благодарна за снощната вечеря. Беше много мило от твоя страна. Сигурно бих полудяла, ако останех сама в апартамента.
— Ще си го устроим пак. На мен също ми хареса.
Пола постави телефона върху вилката и стана от леглото. Усещаше в главата си тъпа, пулсираща болка — аспиринът сигурно щеше да я успокои. Направи си чай и взе две таблетки.
Вчерашната вечер й се струваше много далечна и нереална. Не можеше да си обясни как си бе позволила да го кани горе. Трябва да е била съвсем пияна. Никога не беше канила мъж в апартамента си и не можеше да повярва, че това става след втората среща. След развода не бе прекарала нито една нощ с мъж, нито пък й минаваше такова нещо през ум. Но този по-скоро грозен човек беше пробудил нещо у нея. Въпреки че й се повдигаше от снощното пиянство, това интригуващо чувство си оставаше. Стоеше в съзнанието й подобно на опора, която ти е подръка и можеш винаги да се уловиш за нея, когато плуваш в безбрежни води. Имаше насреща си мъж и контактът помежду им беше осъществен — преходен контакт, кратка среща, но за момента достатъчна.
Отиде в дневната. Вестникът със снимката на Блек лежеше на пода. Взе го и прочете отново цялата история. Баща й е бил СС-генерал. Никога не беше успявала да си представи портрета му в детайли — не притежаваше ни една негова снимка, нищо, което дори да й доказва, че той някога е съществувал. Въображението й обаче бе родило образ, който нямаше лице, но тя можеше да го опише — беше воин, облечен в немска генералска униформа, каквато познаваше още от дете, когато с интерес бе разглеждала илюстрована книжка с военни облекла. Този образ имаше нейните блестящо сини очи — майка й веднъж бе отбелязала този факт пред Джерълд Риджуей и Пола я беше чула: „Разбира се, тя има неговите очи и това я прави да изглежда досущ като него.“ След това Пола бе разглеждала дълго лицето си пред огледалото и беше се опитала да го види като мъжко. Тази картина беше някаква сянка, но тя й приписваше черти, които заимствуваше от книгите, и качества, набирани през годините откъслечно по повод на случайно чути думи като тези, че немската армия не била отговорна за ужасите, че немците били благородници, най-добрите бойци в света, че кастата на старите офицери мразела нацистите. Баща й е бил мъж като тези хора, а за тях противникът е говорел с уважение. Тайничко тя бе се гордяла с него, въпреки че майка й винаги се бе срамувала.
Изкъпа се и се облече. Чувствуваше се като вкочанена. Една част от нейното същество беше разговаряло с Фишер по естествен начин — бе се усмихвала и шегувала, мъчеше се да бъде в тон с неговия подчертано висок дух, дори очакваше с надежда да го види тази вечер. Отделно от тази част съществуваше друга — хладна, напрегната, почти второ същество, наблюдаващо другата, сякаш тя бе нещо чуждо. И сега, с вестника в ръка, двете части се сляха, а тя установи с изненада, че не е повече Пола Риджуей, а Паула Бронзарт. Най-после беше придобила своята самоличност. Не бе вече разведената жена, кадърна в работата си, със своя собствена кариера и независим живот, с майка и втори баща, забравени в миналото, а германка, живееща в чужда страна. Формираният в главата й образ-сянка придоби известна реалност — появи се миризма на огън и смърт, ехо от медни тромпети в огромна арена, където се събираха хора да отдадат своята почит. Реалността идваше от познанието и сега тя трябваше да живее с нея и със себе си.
Влезе в антрето пред външната врата с чанта и ръкавици в ръка и се спря пред огледалото на стената. Приличаше на него. Нямаше никаква прилика с аристократичната си майка, потомка на стар, консервативен германски род. Тя беше дъщеря на Паул Бронзарт. Какъвто и да е бил, тя беше част от него. В съзнанието й се появи стара фраза — плът от моята плът, кръв от моята кръв. Той бе държал нейната снимка в ръце и я бе показвал на Блек, на другите хора. Бе сътворил здрава връзка между себе си и детето, което никога не го е познавало, и сега тя се протягаше през миналото и я свързваше здраво към него. Какъвто и да е бил като човек, каквото и да е вършил, нищо не можеше да ги раздели. Беше заделил настрана нещо за нея, планирано за годините далеч след смъртта му. Ами ако беше умрял, а не като Блек — скрит някъде и готов да се появи всеки момент! Беше прибрал на скрито място едно от най-големите световни произведения на изкуството, едно от най-големите съкровища, и то заради нея, така че тя имаше доказателства за бащината му любов. Тя обаче не желаеше това богатство.
Отвори вратата и излезе. Решително не желаеше Солницата на Пьоленберг. Ако това беше в границите на човешките възможности и независимо от миналото, тя знаеше, че иска да намери само него.
Майката на Пола плачеше, седнала на тапицираната с кретон софа в уютната дневна. Обвил ръка около раменете й, бригадният генерал я утешаваше.
— Недей, мила — повтаряше непрекъснато той, — недей да се тревожиш! След това, което му казах, той няма да посмее да се появи отново!
Беше се състоял грозен разговор. Поведението на Фишер беше агресивно още от самото начало. Не бе ги предизвестил за идването си. Той просто бе пристигнал и установил, че Риджуей го няма, а съпругата му беше в градината. За мисис Риджуей нямаше друг избор, освен да го покани вкъщи и тук започна безпощадният кръстосан разпит. Не се бе оказала твърд орех, колкото Фишер си представяше, но в случая тя нямаше работа с дъщеря си. Той навря вестника със снимката на Блек в очите й и настоя тя да го идентифицира като бивш адютант на съпруга й. Беше много уплашена и пребледняла, но външно запази спокойствие. Опита се да лъже, но още при първото отричане Фишер бе скочил.
— През март 1938 се омъжихте за полковник Паул Хайнрих Бронзарт от четвърта дивизия на СС-войски. Церемонията се е състояла в потсдамската зала за обреди. Сватбеният прием е бил проведен в бащиния ви дом Шривенбург, където приехте четиристотин души гости. Медения си месец сте прекарали в Дания. Да продължавам ли нататък, или сега вече ще бъдете така любезна да отговаряте на въпросите ми?
Тук тя се бе предала. Нищо у нея не му напомняше Пола и той почувствува облекчение от това обстоятелство. Да, бе признала тя, това е Албрехт Шварц, който служеше като адютант на мъжа ми.
— Знаехте, че се е наканил да посети дъщеря ви, нали?
— Бих предпочела да не споменавам повече нищо, докато не се завърне мъжът ми.
— Знаели сте, че бивш нацистки военнопрестъпник е на свобода и обикаля около дъщеря ви, и не споменахте никому дума за това? Не предупредихте дори дъщеря си? Нима не го считахте за опасен?
