Поеха с колата през центъра на Лондон, покрай Парламента. Тук, в кулата на Биг Бен, гореше светлина, за да показва, че Парламентът си е на мястото. После се спуснаха покрай Уайтхол и Трафалгар Скуеър, където Нелсън наблюдаваше града от върха на колоната си; а гълъбите се бяха загнездили мирно из правителствените постройки въпреки упоритите усилия да бъдат изгонени оттам. Фонтаните изстрелваха водни струи в грациозни дъги и туристи обикаляха басейните, а други се бяха скупчили по стълбищата, наслаждавайки се на топлата вечер. Продължиха по „Пикадили“ и оттатък Циркуса с неоновите му светлини и тъжните групи от наркомани, наредени в търпеливи опашки пред нощните аптеки, за да получат дажбата си.
Накрая Фишер зави в „Бъркли Скуеър“.
— Къде отиваме? — запита Пола.
— В „Анабел“. Мека светлина, гръмка музика и много нещо за гледане. — Той подаде ключа от колата на портиера. — Запази го някъде добре за после, моля те.
Човекът в униформа козирува и се усмихна. Фишер беше популярен тук с щедростта си — за сметка на агенцията, разбира се. И не само тук — можеше да си позволи да посещава най-изисканите нощни клубове в Лондон. Пола не беше влизала никога в тях. Първокласните нощни заведения не бяха по вкуса на Джеймс, а, от друга страна, нейната професия не й даваше възможност да се движи в тези кръгове. Мъжете, които понякога я извеждаха, предпочитаха дискретните народни заведения, където се сервира хубава храна.
Влязоха в бара. Той наподобяваше приемната зала на богат аристократичен замък. Стените бяха покрити с политически и спортни плакати, а също така и с великолепни картини. Камината в дъното беше затворена отпред с желязна решетка в старинен стил. Мебелите бяха с кожена тапицерия, а специално тъкан килим покриваше пода. През странична врата се отиваше в ресторанта — полутъмна пещера, изпълнена с музика. Беше твърде рано, затова посетителите бяха малко. Към 23:00 щеше да бъде препълнено като във влак от върховия час на дневния трафик.
Умишлено не се задържаха в бара — тук беше като на изложба. Хората бяха насядали, за да бъдат видени, а и те да видят. Отидоха право на масата си в ресторанта. Фишер настани Пола така, че да вижда цялата зала. Поръча шампанско, а после посегна и улови ръката й — беше студена.
— Не мога да продължавам да ви наричам мисис Стенли. Звучи твърде престорено в обстановка като тази. Името ми е Ерик.
— Наричайте ме Пола — тя погледна към ръката си, покрита от неговата. Той имаше силни ръце с широки китки, покрити с тъмни косъмчета. Ръката, обгърнала нейната, беше топла и държеше здраво.
— Защо ме доведе тук, Ерик?
— За да те измъкна от самотата ти. Пийни си, не ти ли харесва?
— Харесва ми. Защо правиш всичко това за мен? Защо изобщо трябва да се безпокоиш?
— Много се разтревожи тази вечер, нали? — Той се наклони така близо до нея, че усещаше аромата й. Ръката й започна да се затопля. — Защо някой да не бди над теб? Сигурно си била ухажвана от много мъже?
— Един съпруг, който ме остави заради друга жена, по-точно казано, заради две други. Каза, че не съм била много подходяща.
— Подходяща в какъв смисъл? Сексуален или като съпруга за него? Доколкото знам, двете качества не се покриват винаги.
— И в двете насоки. — Тя отпи малко шампанско. — Бях много въздържана, много затворена в себе си. Мислех си, че той е ад. Така че несъответствието бе взаимно. А по отношение на мъжете си на грешен път. Тези, които понякога са ме ухажвали, са ме отблъсквали винаги.
— Никога не съм харесвал обикновените жени. Може би и затова не се ожених. А трябва да добавя, че в известен смисъл животът ми е разпилян.
— Защо си избрал тъкмо тази професия? Кой ще се залови с частен детектив?
— Чакай, чакай малко. Не всички сме някакви загубеняци в шлифери, които се появяват изневиделица из хотелските спални. С моя партньор притежаваме много голяма агенция и се занимаваме с най- разнообразни проблеми…
Например изчезнали нацистки съкровища. Специални обекти от категорията шедьоври на изкуството от Бенвенуто Челини, струващи милиони, и други подобни — усмихваше се мислено Фишер.
— Сега се чувствуваш по-добре, нали? Не си така разстроена?
— По-добре съм. — Той усети как ръката в неговата трепна в леко ответно стискане. Това предизвика внезапно приятно ускоряване на пулса му.
— Разкажи ми нещо повече за себе си. Освен че не си женен и че си детектив, бил ли си в полицията?
— Пет години бях журналист. Беше много забавно. Постоянни пътувания, непрекъснати вълнения. След това срещнах този приятел, на име Дънстън. Той работеше в Интерпол. Съвместната ни работа по една контрабандна афера със злато в Берлин ни сближи. Той не е като мен. Далеч по-солиден тип, с жена и три деца. Дълго време не бяхме се виждали и един ден той ме потърси. Беше напуснал Интерпол и основал собствена частна кантора за разследвания. Помоли ме да му стана съдружник. Считал, че имам талант за тази работа. Основахме агенцията и това е. Още малко шампанско?
— Не мога повече — запротестира тя.
— О, можеш! Няма да ти навреди. Интересува ли те нещо друго за мен?
— Засега нищо освен това, което не искаш да ми кажеш. Защо търсиш баща ми и кой те е наел за тази работа?
— Знаеш ли какво? Ти ще ми кажеш за какво наистина те посети Шварц, а аз ще отговоря на твоите въпроси. Сега ще те поканя на един танц. Дойдохме тук, за да забравим всички други неща.
— Не мога да ги забравя — изправи се и тя след него. — Не мога да мисля за нищо друго, Ерик.
— Ще трябва да забравиш, поне за гази нощ. Утре ще извикам на помощ и дявола, та да получа твоя отговор, но не и тази нощ. Чуй каква хубава, бавна мелодия. Хайде, ела!
Пола не танцуваше, а увисна върху него. Ръцете му я поддържаха, а с тялото си я топлеше, притиснал я към себе си. Мястото за танцуване бе малко и претъпкано от двойки. Някои от тях лудуваха и жестикулираха. Автоматичната дискотека беше преминала в бърз ритъм и звуците раздираха ухото. Фишер не се съобразяваше с темпото, а я държеше в обятията си. Тя не отвръщаше на неговите притискания. Намеренията му бяха да приспи нервното й напрежение и успяваше. Отлично, мислеше си той и се усмихваше. Тя беше изключително привлекателна. Познаваше много жени, които бяха далеч по-хубави и по-сексуални от нея, но Пола Стенли упражняваше поразителен ефект върху него. Фактът, че тя нямаше никакво съзнание за това свое влияние и че не правеше нищо, за да го задълбочи, вълнуваше още повече Фишер. Отпуснала глава на рамото му, тя танцуваше със затворени очи.
— Да се върнем на масата — побутна я леко той. — Жаден съм.
По това време клубът беше вече неприятно претъпкан. Красиви жени в скъпи вечерни рокли, шикозни млади момичета в кадифени елечета и копринени поли, екскортирани от всякакви възрасти мъже, се втурваха на дансинга.
Настаниха се на местата си и Фишер улови ръката й.
— Не се ли чувстваш по-добре?
— По-добре или замаяна, не мога да разбера. Благодарих ли ти, че правиш това за мен?
— Да. Струва ми се, вече за четвърти път. Нямам намерение да го повтарям отново. Хайде, пийни.
— Още една глътка, и ще заспя.
— Това няма значение. Утре сутринта ще се чувствуваш отвратително, но най-лошото ще е преминало. Още един танц, за да задържа очите ти отворени, и ще те отведа в дома ти.
Когато я срещна за първи път, Фишер бе разбрал, че тя има необикновени очи, каквито не бе срещал досега. Не беше в състояние да опише цвета им. Изражението им откриваше лесно наранимо дете и това го вълнуваше много. Изглеждаше беззащитна. Не бе навикнал на такива неща след живот, преминал в компания с различни печени дами, годни за мошеничества, пиянство и развлечения. Пола Стенли не беше от този тип.
Прекара още петнадесет минути, притисна я до себе си в танц с мъгливото желание да иде с нея в леглото… Всъщност я доведе пред дома й. Спря колата, протегна ръка пред нея и отвори вратата.
— Не съм джентълмен и няма да те заведа до апартамента, защото и моята глава е малко позамаяна и
