— Да.
За бога, помисли той, това я улучи точно където трябва.
— Планирах да говоря с майка ви, но тъй като вие сте в Лондон, реших да се срещна първо с вас.
— Защо? — Пола се стараеше да успокои гласа си, а после постави ръцете си ниско под бюрото. Човекът имаше остър поглед, с който опипваше всичко, ловеше подробности и си ги натрупваше. Не можеше да разбере защо е нервна и защо ли пък той да не го забележи. — Не познавах баща си. Бил е убит по време на войната. По какъв повод провеждате това разследване?
Фишер взе бързо решение. Приятелят му от Интерпол в Бон бе наблегнал на следното: „Ако мръсникът е жив и се измъква от скривалището си, ще иде при дъщерята, ако изобщо отиде някъде. Майката се е омъжила повторно и няма да търси връзка с нея. Дъщерята може да се окаже ключът в цялата ситуация, ако въобще трябва да се търси нещо…“
— Проучването се провежда по искане на клиенти от германски произход. Не ми е позволено да съобщавам имена. Те искат да открият следите на баща ви.
— Но аз ви казах. Той е мъртъв. Убит в Русия през 1944.
— Мисис Стенли — изправи се Фишер, — нямам намерение да пробуждам някакви надежди у вас, но съществува малка вероятност той да е жив. Ще ми позволите ли да ви поканя на обяд и тогава да ви разкажа нещо повече. Това е дълга история, а вие разполагате само с пет минути.
Час по-късно те седяха един до друг в „Каприз“. Това беше любимият ресторант на Фишер. В заведението го познаваха всички и му предложиха маса в банкетната зала, в близост с един от големите театрални артисти, разположил се тук с приятели. Този факт предоставяше на Пола възможност да се разсейва. Първите минути, когато се срещнаха в бара, бяха доста трудни. Фишер бе опитал да се покаже разговорлив, но тя чувствуваше, че не е по празните приказки.
— Прекрасен актьор, нали? — подхвана Фишер. — Гледах го в „Отело“. Наистина, това беше най- великото нещо, което някога съм виждал на сцената. Вие гледахте ли го?
— Да — отвърна лаконично тя.
Бяха ходили заедно с Джеймс. Спомни си, че останаха много доволни. Не беше се сещала дълго време за Джеймс. Сега така много й се искаше и той да е тук. В човека, седнал до нея, имаше нещо, което я караше да се чувствува неудобно. Той беше твърд, дялан камък. Да, точно такъв беше. Тя усети това му качество, което досега й се изплъзваше. Беше с приятни маниери, привлекателен по някакъв недодялан начин, едновременно властен и с чувство за хумор, но основното в характера му бе твърдост и безцеремонност — човек, напълно различен от нейния свят. Нищо не би могло да я принуди да обядва с него освен фразата: „Има някаква малка възможност все пак да е жив“.
Беше превъзмогнала началния си шок — овладя ръцете си, — запали цигара и пламъкът на запалката в ръката й не трепна. Поиска за аперитив „Том Колинс“ и насочи вниманието си към изпълненията на големия артист. Седнал до нея, Фишер пиеше мълчаливо уиски със сода, оставяйки й на разположение достатъчно време да се отпусне. Изглеждаше бледа и напрегната и той искрено я съжаляваше. Учудваше се какво точно знае за баща си и усещаше инстинктивно от поведението й, че то не е много. Убит в Русия през 1944 — и толкоз. Фишер беше пропилял над досието на генерала в Бон два часа, като си бе взимал бележки, рови далеч в миналото му, разглежда стари фотографии. Много от тях изобразяваха бащата на момичето, чийто лакът сега допираше неговия. Облечен в блестяща униформа, с хубаво, изразително лице. Беше ли възможно тя да знае нещо повече от простия факт за ба-щата-воин, паднал в битките — не допускаше подобно нещо… Подаде й листа с менюто, като насочи вниманието й към специалитета на ресторанта.
— Как предпочитате, да се нахраним по-напред и после да поговорим по работата? Не виждам смисъл да пренебрегваме хубавата храна.
— Не съм много гладна. Бих предпочела още сега да поприказваме. Моля ви, кажете, мистър Фишер, какво означава всичко това?
— Преди да отговоря, мога ли да ви задам два въпроса? Не искам да настоявам, но ако знам доколко сте запозната с нещата, сигурно ще ми е по-лесно да ви обясня всичко. Майка ви се е омъжила повторно, нали?
— Да, наскоро след края на войната. Омъжи се за англичанин на име Риджуей. Той беше на квартира у дома. Едва си го спомням. По онова време трябва да съм била на около три и половина години. Не познавах баща си. Той воюваше някъде.
— Майка ви разказвала ли ви е за него? Как изобщо ви го е представяла?
— Всъщност не ми е казвала нищо. Тя е личност, която не обича да споделя. Ще се уверите сам, когато се опитате да й поставите някои въпроси.
— Ако сте в състояние да ми помогнете, може би няма да се наложи да я безпокоя.
— Надявам се да не я търсите. Това ще я разстрои страшно. Не желае да се говори за баща ми. Предпочита да не е съществувал никога, най-малко такава се е показвала пред мен по този въпрос.
— Така, не ви е казвала почти нищо. Само, че е бил генерал в немската армия и че е бил убит при отстъплението от Сталинград, предполагам?
— Щом казвате така — и Пола запали нова цигара. Откакто бяха седнали, пушеше цигара след цигара.
— Не обичате много майка си, нали? — запита внезапно той.
— Това е съвсем личен въпрос.
— Простете, това нямаше отношение към нашия разговор, беше само една констатация. И тъй, само толкова ви е известно? Нищо за неговата военна кариера? Кои са били приятелите му? Някакви имена, свързани с него?
— Не, нищо. — Тя се поколеба. Беше унизително да показва такова пълно невежество. Той искаше информация от нея, а тя я търсеше от него. Никога в живота си не би желала така силно нещо, както това, което този чужд човек можеше да й даде. — Чакайте малко, сетих се. Имаше един офицер, служил под негово командуване. Наричаше се Блек.
— Блек? — учуди се Фишер. — Това е много интересно. Той е имал адютант на име Албрехт Шварц. Откъде знаете всичко това?
— Този Блек ме посети миналата седмица.
Дори мускул не трепна по лицето на Фишер. Той даже отпи по-спокойно от чашата си, преди да каже нещо.
— Блек ви е посетил? Тук в Англия?
Албрехт Шварц, на английски — Блек. В Бон имаше папка и за него — два пъти по-дебела от тази за генерала. Той се водеше за безследно изчезнал, като се предполагаше, че е убит в Берлин по време на руските удари върху града. Шварц! Христе боже! Фишер промени намеренията си и допи уискито. Взря се в лицето й. То беше бледо, но невинно. Нямаше нищо измамно в тези хубави сини очи.
— Да, дойде в службата ми. Всъщност, стори ми се, че е малко нещо ексцентричен.
Ексцентричен, разсъждаваше Фишер. О, възможно е през тези години да са го преследвали лоши сънища.
— Каква беше целта на посещението му?
— Ей така, да се представи.
Това беше лъжа и Фишер я откри веднага, защото тя отмести поглед настрана — не искаше да срещне очите му. Дощя му се за миг да е все още журналист. Каква сензация щеше да бъде — Албрехт Шварц в Англия, ако изобщо се е измъкнал жив…
Първото ястие бе поднесено. Пола започна да се храни. Чувствуваше се напрегната и без апетит. Поднесоха и хубаво вино и тя отпи малко от него.
— Разказа ли Блек нещо за баща ви?
— Да. Описа го като изключителна личност. — Пола говореше тихо, сякаш на себе си, а не на събеседника си. — Каза, че баща ми носел в портфейла си моя снимка. На вас може да ви се стори глупаво, но аз бях развълнувана силно от това.
— Ни най-малко не го считам за глупаво. Това ли беше всичко? Не ви ли намекна, че смъртта му може да не е съвсем сигурна, че може да се е измъкнал жив?
— Да, имаше подобни подмятания, но човекът не беше съвсем нормален, както вече ви казах. Всъщност не му повярвах.
