— Бих предпочела да не ходиш до Лондон. — Мисис Риджуей никога не бе натяквала или възпирала мъжа си. Само дълбоката й загриженост за здравето му я караше да повтаря тази фраза така често през цялата сутрин. Той все още кашляше, беше блед, а торбичките под очите му — подчертани. Беше си наумил да прескочи до Лондон, за да види Пола, и никакви думи на жена му не можеха да го накарат да промени решението си. — Простудата ти е така тежка, а това пътуване до Лондон в понеделник я задълбочи. Знаеш, че докторът ти нареди да не ставаш от леглото. Пътуването с влак може съвсем да влоши състоянието ти. Какво налага да отиваш пак?
— Днес съм много по-добре — отвърна бригадният генерал. — Болките ми преминаха, лекарствата свършиха добра работа. Не се тревожи напразно за мен, скъпа, не е необходимо. Много по-важно е да се прекратят тези щуротии около Пола. Известно ми е, че от нейното посещение насам не можеш да мигнеш.
— Няма да постигнеш нищо. Аз опитах, молих я да зареже всичко, но тя е непреклонна. На всяка цена иска да изрови миналото. И когато изкара всичко наяве, тя ще бъде тази, която най-много ще съжалява!
Съпругът й я обгърна с ръка, целуна бледите й клепачи и я притисна към себе си.
— Не толкова много, колкото ти и аз — добави нежно той. — Ние ще трябва да понесем най-голямата загуба: твоето душевно спокойствие, твоето щастие… това е моята грижа, нищо друго. Пет пари не давам за себе си, но не мога да понеса да те гледам нещастна, никога не бих го понесъл, знаеш добре. Аз пък знам какво означава това за теб. Ние сътворихме собствения си живот, мила моя, и няма да позволим на никого по какъвто и да е било повод да се втурне в него и да започне да го руши в последните ни години. Аз обичам Пола, добро момиче е. Струва ми се, че тя пообърка живота си, като заряза Джеймс, но това си е нейна работа. Генералът и всичко свързано с него пък е наша работа. Затова съм намислил да се срещна с нея и да я убедя да престане да се занимава с тези неща. Обещай ми да не се тревожиш.
— Ще се опитам, но това е като кошмар. След толкова години… защо е притрябвало на някого да се свързва с нея? Защо е споменал Солницата на Пьоленберг!
— Ще отида да разбера тъкмо това. — Той се задави и закашля. — Ще намеря Пола и ако се налага, ще я заплаша даже. Обещавам, скъпа, няма да позволя да бъдеш измъчвана. А сега да тръгвам, защото може да изпусна влака. Ще се върна късно следобед.
Той я целуна повторно и тя го придружи до колата. Беше нежен съпруг. Именно това негово качество я бе привлякло още в началото — тази смесица от неувереност и сърдечност, която, сега тя вече знаеше, беше типично английска.
Генералът, тъкмо обратно, беше далеч от каквато и да било нежност. Неувереността никога не е била черта от неговия характер. Фанатик, дисциплиниран, смел и без следа от каквито и да било чувства, доколкото тя можа да разбере за тринадесет години брачен живот. Към нея се бе отнасял винаги със скрупульозна коректност и пълно равнодушие. Те, казано точно, съществуваха един до друг и не би могло да се твърди, че са живели заедно. В началото беше лягал с нея в леглото, за да удовлетвори своите инстинкти, а по-късно — да създаде деца. Наистина, в този смисъл той никога не е бивал груб или прекалено незаинтересован към нейните изживявания, но едва няколко месеца след женитбата й с Джерълд Риджуей тя можа да разбере какво могат да означават наистина тези отношения за двама влюбени. Генералът беше искал синове, а тя го дари с една дъщеря. Единствената непоследователност, забелязана от нея в проявите му, беше неговата реакция към детето и пола му. Тя бе очаквала неодобрение и обвинения. Вместо това той я беше изумил с нежната си привързаност към момиченцето. Винаги е бил неумолимо строг, отблъскващ човек, от когото тя се бе страхувала. Като го гледаше как люлее детето и му напява тихо приспивни песнички, тя не беше сигурна дали това я отблъсква още повече от него, или само увеличава нервността й. Несъзнателно обаче у нея се бе размърдала някаква примитивна ревност, някакъв погребан дотогава инстинкт на негодувание от реакцията, предизвикана от друг женски индивид, у мъжа, в когото тя не беше успяла да пробуди никаква чувственост. Беше започнала да мрази детето, но бе потиснала омразата, както бе сторила и с ненавистта към съпруга си, започнала като любов. Когато се бяха оженили, той беше млад и блестящ, обаятелен за тогавашния елит. Беше красив мъж, който привличаше жените най-вече поради студенината и недостъпността си за тях. За мазохистичния ламтеж на нейните приятелки той представляваше истинско предизвикателство. За съпругата си бе студен, коравосърдечен странник, с когото тя бе насилена да споделя живота си. В края на краищата тя го намрази, а също така и дъщеря му, защото той обичаше детето по такъв необикновен начин и защото колкото повече израстваше, то се превръщаше в негово копие.
Тя се върна в къщата и въздъхна. Гърдите на Джерълд все още бяха възпалени. В понеделник беше ходил на клубно събрание в Лондон. В никакъв случай не би трябвало да напуска леглото повторно само за да се срещне с Пола. Укоряваше себе си, задето в събота, когато Пола й разказа за Блек, се бе затичала горе при Джерълд и беше хвърлила целия товар върху него. Не би трябвало да постъпи така, но навикът да се опира за всичко на него беше много силен, а и той никога не беше я разочаровал. Обичаше го с маниакална преданост — у него беше намерила пълна емоционална сигурност. Заради Джерълд Риджуей беше готова да направи всичко на този свят, както и той би й отвърнал със същото.
Когато Блек отвори вратата, наетата от него евтина хотелска стая беше тъмна. Той не включи осветлението.
В продължение на двадесет и пет години беше преживявал, така да се каже, от милостиня, мятан от живота тук и там, залавяйки се за дребни, унизителни службици. Бе живял като номад, винаги сам, подкрепян от малка пенсия, идваща от организацията, колкото да съществува. За отплата действуваше като телефонна връзка на другите. В началните години на изгнаничеството се бе питал заслужава ли си да влачи подобно съществувание. Както бе споменал пред Пола, мнозина от приятелите му предпочетоха да умрат пред алтернативата да понасят последиците от поражението. Блек обаче се бе подкрепял от инстинкта си да надживява несгодите. У него тлееше надежда, макар че много отдавна бе забравил за какво и в какво. Живееше само, за да се събужда и вижда слънцето, да се мотае на свобода из света. Всичко това беше достатъчно да замъгли и деформира спомените му. Сега живееше с тях и чрез тях, като всеки ден вмъкваше по малко от настоящето и неговата реалност в това златно минало, когато той и подобните нему владееха света. Това беше свят, който гъмжеше от красиви жени, мили и усмихнати, увиснали по раменете на мъжа в униформа. Лееше се шампанско и звучеше музика. Къщите бяха палати, а леглата — тронове. Колите бяха огромни и лъскави, с бесни скорости. Това беше войнишки рай. За тях даже унищожаването на противника и ужасите, които го съпровождаха, притежаваха някакво вагнеровско величие. Да наблюдават как умират хиляди в този пожар, им действуваше като поезия.
Блек прекара деня в парка „Сент Джеймз“, като се забавляваше да храни птиците. Купи си няколко сандвича и седна на оградата на изкуственото езеро. Хвърляше трохи на врабците и ги подмамваше върху ръката си. Заградиха го група деца, зяпнали с възхищение в него. Той обичаше децата. Раздаде им късчета хляб и им показа как да ги държат мирно, та да привличат трепкащите птици. Усмихваше се и им приказваше, наслаждавайки се на слънчевите лъчи. Преди години и той беше женен, имаше син и дъщеря — и двамата мъртви. Дъщерята била убита при една бомбардировка над Берлин, където работела като медицинска сестра. Синът загинал в Полша. Блек се беше развел с жена си още в началото на войната и оттогава досега не бе помислял за нея. След последното си раждане тя бе станала стерилна и за Блек беше невъзможно да я има повече за съпруга — това би било лош пример за по-младшите офицери. Тя бе понесла много тежко това негово решение, още повече че съдът присъди децата на него, а той пък от своя страна й бе забранил всякакъв контакт с тях. Тя се бе почувствувала жестоко обидена и му отправи куп обвинения. Сега той бе забравил всичко това, включително и мъртвите си деца — та малцина ли бяха загиналите, толкова много бе разрушено и превърнато в пепелище.
Той дремеше на стола си и под слънчевите лъчи. Беше удържал обещанието си. Доставяше му удоволствие да мисли, че след всичките тези години беше все още в състояние да служи на своя генерал. Приликата между бащата и дъщерята беше изключителна. Тя имаше същите сини очи, така блестящи и пронизващи. Очите на генерала влудяваха жените. Но и той си беше хубавец, с вродена напетост, която
