грабваше вниманието на околните. Независимо с кого биваше, генералът винаги изпъкваше. Блек го бе обичал истински. Нямаше друг, от когото да се възхищава повече. Генералът го бе превърнал в свой приятел и му бе гласувал пълно доверие. По време на последните битки в Русия бяха воювали заедно, когато Червената армия им нанасяше страшни удари и настъпваше към техните граници. През тези последни месеци живееха сред смърт и разрушения. Даже и сега понякога се виждаше като наяве да крачи през проход, чиито стени са изградени от мъртви тела. Това не бе кошмар, измъчващ го нощем — то беше сън с отворени очи. Той бе преминал през тази страшна реалност и я беше преживял, без да се побърка, решил и съумял да я надживее. Годините на изгнание го бяха направили малко смахнат. Самотата го караше да разговаря сам със себе си…

Впечатленията му от генералската дъщеря бяха отлични. В нея имаше дух, както и у баща й. Беше го приела добре и изслушала спокойно. Накрая го поразочарова, като отказа да му повярва и като го посъветва да потърси помощта на лекар. На летището в Цюрих той бе познал веднага генерала. Вярно, че беше позастарял и косите му съвсем побелели, но стойката му беше все същата — горда и надменна, — годините не бяха го прегънали. Когато в един момент той свали за кратко тъмните си очила, очите му бяха все такива сини, каквито Шварц ги помнеше от миналото. Той не беше хомосексуален тип, но бе принуден да си признае, че изпитва към своя генерал нещо по-силно, отколкото нормалната васална вярност на по- младшия офицер. Винаги е било така. Още в началото, когато започна да служи като адютант на генерала, у него се бе зародило почти юношеско боготворене към този герой. Генералът олицетворяваше партийния идеал, чрез който Шварц съществуваше — всички германци трябваше да живеят и действуват като него. Шварц го бе следвал като вярно куче и генералът го беше почел със своето доверие, а също така с известна благосклонност, която в най-широк смисъл можеше да бъде тълкувана като приятелство. Той беше този, който в края на краищата измъкна генерала, защото организацията реши така и той бе избран за една от междинните свръзки. Изведе го извън Германия в Швейцария и тук му бе наредено да го остави и да не се мярка повече. Тъй като никога не бе проявявал неподчинение, Шварц постъпи така, както му беше наредено. През последните двадесет мрачни години беше говорил на два пъти с генерала. Той искаше нови документи и ново местожителство. Шварц уреди всичко. Оттогава не беше нито чувал, нито виждал генерала.

Шварц старееше и тъй като броят на хората в изгнание постепенно намаляваше, неговите задачи все повече се ограничаваха. Той ставаше все по-неустойчив физически и все по-неуравновесен психически. Сега живееше заради примитивното усещане, че съществува. Така пропиляваше и този ден в лондонския парк, заглавикан в хранене на птиците, заобиколен от деца. Срещата му с генерала беше събудила старите силни чувства. Шварц бе стиснал ръката му и бе изтрил сълзи от очите си. Бяха обядвали заедно, а за него това беше нещо като сън, в който метрономът на времето бе спрял и миналото бе възкръснало. Беше изслушал внимателно генерала и беше обещал да стори всичко така, както се искаше от него. Прие парите, дадени му от генерала — доста щедра сума, — и повтори няколко пъти условните думи, предназначени за генералската дъщеря. Беше почувствувал, въпреки че генералът бе твърде горд, та да изрази с думи желанието си, че от него се иска да установи контакт между баща и дъщеря. Но дори в случай че тя отблъснеше протегнатата от баща й десница, както и стана, бащината любов се бе погрижила да й осигури ключа за съкровището на Пьоленберг. Шварц го бе виждал веднъж — това беше най-изящната творба, която той можеше да си представи. Притежанието на подобна вещ беше извън неговите представи. Ако беше негова, той би я разтопил, за да прибере безценните камъни. Само човек с изтънчеността на генерала можеше да притежава подобно нещо. Разбра, че генералът не му се довери напълно, та да му съобщи направо мястото на съкровището — той прие съвсем естествено тази предпазливост. Надяваше се, защото знаеше, че това бе и желанието на генерала, че момичето в края на краищата ще застане на страната на баща си и ще поиска да бъде отведено при него. Надяваше се, но не бе много убеден. Мисълта, че дъщерята може да разочарова баща си, разгневи Шварц. Щеше да й се обади отново на следващия ден, преди да си замине. След като напусна бюрото й, той телефонира веднага на генерала: „Установих контакта и вашите инструкции са изпълнени.“ Генералът бе отлетял за Париж и остана там в очакване. Искаше да бъде наблизо, в случай че дъщеря му дойде. Това му се струваше излишен риск, но не влизаше в работата на Шварц да спори по този въпрос. Париж бил по-близо, отколкото Швейцария. По-близо до къде? Но Шварц отстрани веднага този въпрос от мислите си. Солницата на Пьоленберг не бе негова грижа. Ако генералът му беше разпоредил да отиде и да я открие, той щеше да го направи без някаква мисъл за лична облага.

Шварц отвори вратата и запали лампата. В ъгъла имаше малка газова печка. Приготви кафеничето да си свари кафе. Тъкмо си наливаше една голяма чаша, когато чу, че някой почука съвсем леко на вратата.

* * *

— Хайнрих, отвори! — Принцесата чукаше по вратата с дръжката на бастуна си. — Отвори вратата! Знам какво правиш там! — продължаваше да чука тя.

Отвътре се чу тътрене на крака, тежко изтрополяване и шум от несръчно обръщане на ключа в бравата. Когато вратата се отвори, Хайнрих принц Фон Хесел, застана, олюляващ се. Майка му мина край него и се извъртя.

— Затваряй и се скривай вътре! Не ми е приятно някой от слугите да те види в това отвратително състояние!

— Не съм в отвратително състояние. Пийнал съм малко, но това е всичко. Знаеш, мамо, че ще ме намериш така. Защо дойде?

— Защото искам да поговоря с теб. Сядай там, преди да си се строполил на пода!

Самата тя зае вдървената си изправена стойка в едно от креслата. Никога в живота си не бе отпускала гръб. Гледаше по-стария си син със смесица на отвращение и отчаяние.

— Не можа ли да почакаш, докато този детектив напусне дома ни? Толкова ли не можеш да си наложиш самоконтрол за един ден и една нощ?

— Моето присъствие не е необходимо. — Принц Хайнрих подбираше пътя си през стаята така грижовно, сякаш килимът бе постлан с парчета кремък. Той седна на края на леглото си и хлъцна. — Нямам нищо общо с тази работа. Заявих ти, че няма да участвам.

— Ще участваш — наблегна разгорещено майка му. — Ако не беше заради теб… Ох, каква полза да ти отправям обвинения? Каква полза да говоря изобщо с теб?

— Не ми е удобно да те задържам, мамо. Няма да слизам долу за вечеря.

— Филип можеше да претърси тази стая — изгледа го презрително принцесата. — Можехме да унищожим всяка скрита тук бутилка.

— Можеше да ме поставиш и под арест, мамо. Това щеше да бъде по-смислено. Ако прибереш бутилките ми, аз ще си доставя още повече. Защо не ме оставиш да се напия на спокойствие? Не искам кой знае какво от теб. Не те безпокоя с нищо. Занимавам се само със себе си.

— С изключение на случаите, когато си зад волана — повиши глас принцесата. — Тогава пребиваш с колата си някаква окаяно дете и кой трябва да плаща на родителите? Кой трябва да усмирява полицията? Твоята фамилия! Винаги твоята фамилия…

— Вие не желаете скандали — присви рамене гой. — Аз дори не си спомням подобно произшествие.

— И как ще си спомняш? Та ти беше в безсъзнание над кормилото, смърдящ на коняк. Филип едва те измъкна от колата.

— Да бъдеш Фон Хесел си има своите предимства — изсмя й се той. Устата му бе разчекната в пиянски кикот, очите му бляскаха през две цепчици. — Няма нищо на този свят, което ние да не можем да купим, не е ли така? Дори родителите те наричаха „Ваше височество“, кланяха се и се тътреха по корем, когато се разплащаше с тях! Слизай долу и се оправяй с твоя детектив, майко. Нека Филип дойде с теб да му взима ума. Аз не влизам в сметката, докато имаш своя Филип до себе си.

— Ако този детектив те види пиян, ако те подхване с въпроси или ако прояви любопитство около твоето поведение, цялата истина може да бъде хвърлена в лицата ни. Видях го как те наблюдаваше днес в приемната. Ти се олюляваше на краката си. Долових, че ти го заинтригува.

— Щом казваш, така ще да е било — присви рамене и разтвори ръце той. — Но защо тогава не зарежеш всичко това? Защо се опитваш да измъкнеш мъртвите от гробовете? Допускате голяма грешка и накрая ще съжалявате; ти и моят брат, който винаги е прав, разбира се. Не сега обаче. Този път вие грешите.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату