— Вие казахте, мисис Стенли, че не знаете много за баща си, нали така? Както искате, можете да ми вярвате или не, но аз ви казах самата истина. Помислете върху нея и може би ще промените решението си. Желая ви приятен ден.
Той чукна токове и направи лек поклон с глава. Преди Пола да успее да помръдне, вратата се затвори зад него.
Стаята за справки в Британския музей миришеше на спарено. Облеченият в тъмнозелена работна манта чиновник поклати отрицателно глава.
— Никога не съм чувал за него, госпожице. Прегледайте в раздела за Бенвенуто Челини. Там ще намерите книга с всичките му известни произведения, като някои от тях са и илюстрирани. Потърсете също в „Европейските съкровища“, „История на обработката на злато и сребро“, „Съкровищата на изкуството от Ренесанса“. Опитайте най-напред в Челини. Ако това е един от шедьоврите му, трябва да е описан там.
Пола намери два тома и седна до една от масите. Група студенти, разпръснати из стаята, и двама възрастни мъже се бяха навели над книги и си водеха бележки.
Беше времето за обедната й почивка. Из целия път от службата си дотук Пола си повтаряше, че е истинска глупачка, та вместо да направи една хубава разходка в този слънчев летен ден, е тръгнала да гони дивото, за да доказва твърдението на един безвреден смахнат. Блек безспорно беше луд. Може би е познавал баща й или даже е служил с него. В тази част от историята му тя беше склонна да повярва. По- късно, както тя реши, й се поиска да повярва, понеже желаеше да научи нещо повече за баща си. Що се отнася до укритото съкровище на Бенвенуто Челини, тя не изпитваше ни най-малко желание да чуе за него, тъй като то явно беше рожба на болната фантазия на стария човек. Беше нервна и раздразнителна и се мъчеше да убеди себе си, че е тръгнала да доказва несъстоятелността на чутото. Как може да съществува подобна вещ като Солницата на Пьоленберг, изработена от чисто злато и покрита със скъпоценни камъни. Това беше чиста фантазия.
И ето, тази творба беше показана на илюстрация в последната трета от книгата за Челини. Цветна фотография и под нея сведенията за фигурата в детайли: височина — деветдесет и един и половина сантиметра; инкрустирани сто и осемнадесет диаманта, осемдесет и три рубина, сто и пет сапфира и двадесет и пет големи барокови перли. Донесено във фамилията Пьоленберг като част от зестрата на Адела де Медичи. Сега се намира в замъка Вюрцен, Райнланд, владение на принц Фон Хесел.
Пола седеше и го гледаше.
Много добре. Солницата на Пьоленберг наистина съществуваше. Следователно тази част от разказа беше вярна, но съкровището принадлежеше на някакъв принц, не на баща й. Тогава обърна предните страници на книгата — беше издадена преди войната. Сигурно Блек е видял илюстрацията в някой музей или списание и е съчинил цялата налудничава история. Разбира се, творбата е все още в ръцете на баварския принц Фон Хесел. Това име й беше някак познато. Всъщност тя се нуждаеше от книга за Челини, отпечатана в днешни дни, а не като тази отпреди четиридесет години. Книга, която да идентифицира Солницата и да определя точно сегашното й местонахождение. Пола постави тома на място и започна да търси из полиците. Веднага след това се упрекна, че става смешна — постъпваше така, сякаш би могла да има някаква истина в измислиците на стареца. Погледна часовника, установи, че вече е доста късно и е време да тръгва. Към края на полицата обаче откри един том от днешни дни — „Великите съкровища на изкуството в Европа“. Взе го и чрез индекса намери Пьоленберг на страница 187. Тук също бе отпечатана цветна илюстрация, блестяща от светлина и нюанси. Фигури на нимфи и кентаври се преплитаха около басейн, издълбан в скала от злато, така че да може лесно да се гребе сол от него. Масивна колекция от скъпоценни камъни блестеше в основата му и по листата на огромно дърво, надвесено над басейна. Фигурите бяха така красиво моделирани, че човек очакваше всеки момент да се затичат. Под снимката се излагаше историята на произведението, но в по-общи детайли. Солницата преминала във владение на Фон Хеселови чрез брачна връзка с един от последните останали живи от старата фамилия Пьоленберг през 1693 г. Последното изречение замая Пола, когато го прочете: „За голямо съжаление, съкровището на Пьоленберг се оказа сред богатствата, плячкосани от нацистите по време на последната световна война, и неговото местонахождение оттогава е неизвестно.“
Тя затвори книгата и я постави обратно на полицата. Беше така тежка, че ръката я заболя. Този лунатик трябва да е прочел и това. Тя се насочи към изхода, а чиновникът запита:
— Намерихте ли нещо, госпожице?
— Да, благодаря ви.
Навън беше слънчево и топло. Насочи се зад ъгъла оттатък „Бедфорд Скуеър“, където стоеше паркирана колата й. Всичко беше лъжа, а този човек ненормален. По време на разговора той изглеждаше понякога съвсем луд. Тогава защо името Пьоленберг смути така силно майка й? Досега тя избягваше да си зададе този въпрос, защото връзката между него и разказа на Блек бе явна. На майка й това име беше известно, и то не така между другото като на национален културен паметник.
Плячкосано от нацистите по време на войната. Подарено, бяха думите на зловещото малко човече, и то с ударение върху „подарено“. Дадено в знак на благодарност. Ако искате да го имате, идете до Париж и попитайте за някоя си леля Амброзин и нейния племенник Жако, юни 1944.
Както бе сторил баща й? Наистина ли е притежавал съкровището и го е скрил? Ще има ли някаква полза да пита майка си, да опита да я притисне и да постави на открито разискване забранената тема? Пола включи двигателя и се вля в уличното движение. Да допуснем, че всичко е истина — само за миг да приемем, че този странен посетител каза простата истина, че баща й все пак е жив и че е укрил тази безценна творба на изкуството… Отначало това изглеждаше глупост — фантазиране е по-точната дума, — но сега се разкри достатъчно истина, за да се приеме като достоверна и останалата част от историята. Тя дори не знаеше къде може да намери Блек, а майка й не би се притекла на помощ. Защо тя я увещаваше, че ще е най-добре да остави миналото на мира? Пола бе настоявала по този въпрос през неделната почивка и отговорът беше: защото няма какво да спечелиш от миналото. Сега тя осъзна, че този отговор бе не само банален, но и чиста лъжа. Ако нямаше какво да спечели, по всяка вероятност имаше нещо да се изгуби. Загуба за бригадния генерал и жена му и за техния уютен живот, от който тя винаги е била изключвана. Ако допуснеше само, че най-значителното в историята на Блек не беше илюзия, както тя мислеше, а чист факт — че баща й не беше убит, а само изчезнал, — то майка й е лъгала и живееше в бигамия… Нищо чудно тогава в желанието й тази тема да не се разисква и да се пази пълно мълчание за миналото. Сега вече доста неща започваха да добиват друг смисъл. Ами ако Блек казваше истината? Каква глупачка бе тя, задето го изгони. Колко прибързано и арогантно го нарече лъжец и психично болен и го остави да си замине, ей така, без нищо, с единствено обещание да я потърси още веднъж, преди да е напуснал страната.
Щом се върна в офиса си, Пола опита да се залови за работа, но й бе невъзможно да се концентрира. Прочетеното за съкровището на Пьоленберг се въртеше непрекъснато в главата й. Било е похитено от нацистите. Този факт не съвпадаше с твърдението на Блек — той настояваше, че е подарък. Освен това баща й е бил генерал от армията, а не от СС. Може би това хвърляше съмнение върху думите на Блек, а възможно е и тя да гради някакви безразсъдни надежди върху нещо, което в края на краищата е само илюзия.
Към края на работното време главата я болеше страшно и всъщност бе пропиляла целия си следобед напразно — всичко извършено от нея трябваше да се изхвърли в кошчето. В 19:00 имаше покана за вечеря перспективата да разговаря с приятен, но незначителен човек беше само малко по-добра от изгледите да прекара самотно вечерта в очакване Блек евентуално да телефонира отново. Ако той не позвъни, тя щеше да бъде изправена пред загадка, която по всяка вероятност никога няма да бъде разрешена. Леля Амброзин и племенникът й Жако — това звучеше като приспивна приказка за деца. Приказка за някакво скрито съкровище, която тя никога не би се опитвала да разтълкува, ако сред объркаността и съмненията, нахлули в душата й, един факт не се налагаше над останалите. Ако имаше макар и частица истина в разказа на Блек, единственото важно нещо за Пола беше възможността да се изправи най-сетне лице в лице с баща си.
