грамаден, тъмно осветен викториански прозорец. Таванът чезнеше някъде във висините на нарисуваните по него облаци, из които пияни фавни преследваха голи нимфи. Тежката миризма на изобилните цветя, поставени в множеството големи вази, просто тегнеше във въздуха и придаваше на просторната зала погребална атмосфера. Мебелите бяха от тежък махагон, стилно гравирани и тапицирани с кадифе. Триметровото огледало в позлатена рамка отрази Фишер в цял ръст. Почувствува се като джудже в грозната потискаща обстановка. Прецеждащата се през цветното стъкло светлина рисуваше кървави петна върху лицето му.
— Оттук, моля — и слугата отвори една врата, при което Фишер примижа заслепен.
Ефектът беше същият като при внезапно излизане от тъмница на дневна светлина. Стаята беше обширна и блестеше от белота. Всичко останало в нея беше в жълто и светлозелено, а слънчевата светлина струеше през прозорци с размерите на пода. Очакваха го трима души, наредени като в пантомима. Централната фигура седеше в горда, изправена стойка, с гръб към светлината и в едната си ръка държеше бастун. Зад нея на фона на прозорците се открояваха още два силуета, застанали сякаш на пост от двете страни на софата, където тя бе седнала.
— Ваше височество, хер Фишер е тук — чу той гласа на слугата, а после и тракването на затварящата се зад него врата.
Фишер пристъпи напред по дебелия килим, покрит със златисти и зелени цветя, изхождащи в плетеница от центъра му, и се спря пред софата. Принцеса Фон Хесел поднесе десница с дланта надолу. Фишер я изгледа в очите и раздруса здраво тикнатата под носа му ръка.
— Как сте, мистър Фишер? Позволете да ви представя синовете си.
Седемдесет и шест — та тя изглежда едва на петдесет; в косата й нямаше нито един бял косъм. Лицето й наподобяваше хищна птица — клюнест нос, опъната кожа, кръгли, тъмни, святкащи очи, немигащи и с жълт кръг около ириса. Страховита — и тази дума не достигаше. Той обаче не й беше целунал ръка и се чувствуваше много доволен от това.
— По-възрастният ми син, принц Хайнрих. Вторият ми син, принц Филип. Моля, седнете.
Фишер премести поглед от майката върху синовете. По-младият привлече най-напред вниманието му, защото беше извънредно красив човек, някъде близо до четиридесетте, съвсем рус. Изглеждаше някак не на място до южногерманския мургав тен на майка си и брат си. По-възрастният беше досущ като майката — същото хищно птиче лице, но при него остротата и надменността, напиращи в нейните черти, бяха твърде замъглени, контурите на овала му хлътнали, а тъмните му очи потънали в подпухнали торбички. Стоеше с изпъчени гърди и едната му ръка с тежък златен пръстен, върху който бе гравиран семейният герб, стискаше облегалото на софата.
— Добре ли пътувахте? — Това беше по-младият, Филип.
— Отлично, благодаря.
Всички говореха английски. Фишер би предпочел разговорът да се провежда на немски, но не виждаше как да извърши промяната. Реши да поеме инициативата, преди старицата да е сторила това. Подозираше, че синовете не ще допринесат много в тази насока.
— В писмото си, принцесо, не изяснявате напълно исканото от вас разследване. — Той нямаше никакво намерение, подобно на жалкия лакей, да я назовава „ваше височество“. Враждебността му нарастваше с всяка измината минута. Възмущаваше се от високомерния й поглед, тези арогантни, нахално втренчени очи. — Споменавате, че искате да откриете някакво богатство, но нищо повече.
— Счетох, че ще е най-добре да почакаме вашето пристигане, за да разгледаме всичко подробно насаме. Вярвам, че човек не бива да излага такива неща в писмо, мистър Фишер. В нашето семейство сме привикнали на предпазливост.
— Бихте ли изложили сега подробности? — настоя Фишер. Пушеше му се много, но си припомни предупреждението на шофьора. Самата забрана го правеше много по-раздразнителен, отколкото нуждата да запали цигара. Коя, по дяволите, си въобразяваше, че е тя, та да не може той да си запуши, когато му се иска…
— Сигурно ви е известно… — започна принцесата, както той подозираше, предварително подготвената си реч.
Тя бе скръстила ръце в скута си, настанена удобно на мястото си. Фишер разбра, че това е било репетирано.
— Сигурно ви е известно, че по време на войната нацистите планирано плячкосваха произведения на изкуството. Конфискуваха картини, бижута, бисери на изкуството и всякакъв вид ценности. Самата аз имах нещастието да посетя Гьоринг у дома му и да видя резултатите от този позорен грабеж. Къщите на всички високопоставени нацисти бяха претъпкани от чуждо имущество. Те ограбиха и някои от най-скъпите ми приятели от Франция. След войната техните богатства бяха разкрити и върнати обратно, но в какво плачевно състояние. Ценностите са били в Берлин, а домовете, където се намирали, били обстрелвани от руска артилерия. Сред тях беше и една от великите творби на Тициан, разкъсана на парчета от шрапнелите. Каква тъжна картина!
Фишер си седеше мирно. Щеше да бъде дълга реч. По-възрастният от синовете промени положението си зад софата. Той се улови така здраво за облегалката, че ставите на пръстите му побеляха. Не можеше да се отпусне — този принц Хайнрих, — трябваха му големи усилия да стои като дисциплиниран войник в парадна стойка зад креслото на своя генерал.
— Както споменах и преди малко, всичко това ви е известно, мистър Фишер. Не зная обаче дали ви е известно, че тия разбойници крадяха и от своите собствени немски приятели. Не са малко старите фамилии в нашата страна, които бяха плячкосани така, сякаш са врагове. Чисто и просто камион с есесовци спира пред дома ви и започват да товарят по списък, изготвен най-вероятно по време на гостуване в дома ви от някой висш сановник. Това бе позор и аз мога да ви цитирам множество такива случаи.
— И вас ли посетиха по същия начин? — прекъсна речта й Фишер.
Малко го интересуваха превратностите в съдбата на тези, които пояха и хранеха нацистката върхушка. Злочестините на аристокрацията рядко будеха състрадание в сърцето му.
— Не, не точно така. Ние стояхме далеч по-високо по значимост, за да бъдем третирани тъкмо по този начин. Моят съпруг имаше известно влияние сред хора като Гьоринг например. Наистина той беше ужасен гангстер, но все пак произхождаше от благородна фамилия и бе възможно човек понякога да разчита на думата му. Никой не ни е сторил зло по какъвто и да било начин.
— Но нещо ви е било откраднато?
— Да. Откраднато. Изнесено от замъка Вурцен, дома ни в Райнланд. Трябва да ви призная, мистър Фишер, че бях загубила всякаква надежда да го открия и ето че прочетох нещо във вестника. Филип, подай ми изрезката от „Алгемайне цайтунг“, моля те. Намира се във второто чекмедже на бюрото ми вляво.
Фишер наблюдаваше как младият син прекоси стаята. Противно на вдървената фигура на брат си, беше удоволствие да се хвърли поглед върху него. Движеше се като човешко същество. Той даже отправи приветлива усмивка към госта, когато подаваше изрезката на майка си. Тя протегна ръка към Фишер и той я взе. Прочете я набързо, без да покаже някакви признаци на изненада. Невъзмутимостта беше атрибут на неговата професия. Ако всичко написано бе свързано с желанието на принцесата да открие откраднатото си богатство, този чек за хиляда лири стерлинги беше само едно бонбонче. Подаде й обратно напечатаното.
— Това е само едно съобщение — добави той. — Подобни на него днес има много.
— Не обаче и за такъв като него. От 1945 той се счита за мъртъв. Повярвайте, мистър Фишер, след войната правихме проучвания по наша собствена инициатива и всички гласяха едно и също: умрял, съвсем сигурно идентифициран и погребан. И ето сега това съобщение гласи, че са го видели да се разхожда свободно из улиците на Париж посред бял ден.
— И така, искате да кажете, че той е крадецът?
— Да — кимна тя. Очите й напомняха нещо, но той не можеше да определи какво. Някакъв вид птица, и то съвсем сигурно не домашна. Жълтият кръг около тъмния ирис създаваше този ефект. — Той открадна Солницата на Пьоленберг от нас, мистър Фишер. Оттогава никога не я видяхме повече. Ако наистина е жив, той е единственият човек, който знае къде е скрита. Затова ви повиках. Искам да го намерите.
