— Не се мъча да изправям мъртъвци, напротив, старая се да потвърдя, че все още са в гробовете си. Ако той е мъртъв, можем да си живеем мирно и тихо. Ако е жив…
— Да! — Пиянското хилене се бе превърнало в злобно озъбване. Омраза преливаше в отправения към старата принцеса поглед. Тя обаче не го забеляза. Бе се извърнала и впила жестоките си очи в нещо далечно. — Да предположим, че вестникът има право. Какво смяташ да правиш с възкръсналия генерал, мамо? Не можеш да го подкупиш… Той притежава сега Солницата. Какво смяташ да сториш?
Принцесата обърна очи към сина си. Тя се изправи бавно от креслото, подпирайки се на бастуна си.
— Ще си възвърна съкровището. Това е моето решение. Искам ти да останеш тук тази вечер и да не се появяваш долу. Фишер и брат ти са в библиотеката. Разглеждат някои от нашите архиви. Той не бива да те вижда, затова ми дай ключа от твоята стая!
— Ето го на бравата. Вземи го, мамо! Заключи ме като непослушно момче. Аз съм вече в петдесет и втората си година, но ти можеш да ме заключиш в стаята, ако това ти е угодно. Аз си имам бутилките за занимания. Нямам намерение да разбия вратата.
— Гледай да не го правиш. Довърши си бутилката. Не ме интересува с какво се занимаваш, стига светът да не узнае какво представляваш.
Тя взе ключа и излезе. Хайнрих чу завъртването му в ключалката и видя как дръжката се наклони при проверката й отвън. Той отвори шкафа до леглото и извади пълна бутилка коняк. На празното място до нея имаше вече една изпита. Напълни водната си чаша и я повдигна по посока на вратата.
— Прозит, мамо! Да се надяваме, че той наистина е жив. За бога, той ще ти е равностоен противник, лика-прилика!
На следващата утрин Фишер си бе запазил място за най-ранния самолет. Тъкмо се разплати с шофьора на таксито и се насочваше към изхода, когато почувствува, че някой докосва ръката му. Обърна се и застана пред принц Филип фон Хесел.
— Добро утро, хер Фишер. — Беше особено любезен и красив. Върху лицето му грееше очарователна, непресторена усмивка. Въпреки своята неохота да се държи дружески към когото и да било от аристократите, Фишер откри, че по-младият Фон Хесел му харесва. — Надявах се, че ще успея да ви настигна навреме. Ще ми отделите ли някоя минута за чаша кафе?
— Струва ми се, да — погледна часовника си Фишер. — Да побързаме към чакалнята.
Хората извръщаха глави да гледат подир тях и Фишер знаеше, че не той привличаше вниманието им, а спътникът му. Той беше висок човек и се движеше с непринудена целеустременост. Повечето от пътниците се суетяха забързани около багажа си, тревожеха се за времето на отлитането. Този прекрасен мъж беше съвсем различен от тях. Фишер го последва и го остави той да се разпорежда със сервитьорката. Усмивката все още беше на лицето му, но някак си леко засенчена. По всяка вероятност, помисли си Фишер, той не е така неуязвим, както изглежда. Нещо го бе довело тук в този дяволски ранен час и то не е било желанието да изпият заедно по едно кафе, нито пък някакъв стремеж да тича след него и да му помахва за сбогом.
— Исках да поговоря с вас насаме, затова и дойдох — обясни принцът.
— Тогава да чуем — и Фишер му предложи цигара.
— Допускате ли възможността този човек наистина да е жив?
— Не бих могъл да зная. Майка ви изглеждаше напълно уверена, че след войната са били направени съвсем сигурни проучвания в този смисъл, но нали знаете, понякога нещо може да се изплъзне. Не мога да ви отговоря положително, преди лично да съм направил някои проучвания. Какво е вашето мнение по този въпрос?
— Струва ми се, че цялата тази работа трябва да бъде изоставена — и Филип се наклони към Фишер. — Така мисли и брат ми. Съкровището на Пьоленберг изчезна завинаги от нашия дом. Това наистина е голяма загуба, но като го сравним с изживяното от другите, ние трябва да се радваме на щастието, че останахме живи.
— Това е съвсем меко казано — съгласи се Фишер.
Принц Филип се засмя.
— Майка ми е много упорита жена. Когато по време на войната баща ми почина, тя пое всичко в свои ръце: фабриките, имотите и останалото. Страшна е. Ние дължим всичко на нея. Сега обаче, хер Фишер, струва ми се, тя отива твърде далеч. Тя е обладана от мания към Солницата на Пьоленберг. Иска да си я възвърне на всяка цена; познавам я много добре, знам колко е неотстъпчива, щом като намисли нещо. Отдавна се бе примирила с тази загуба като факт, който не може да се промени. И ето, изведнъж този вестник съобщи, че генералът е бил видян в Париж. Това събуди надеждите й. Отново бе завладяна от манията си.
— Какво се опитвате да ми внушите, принце? — Фишер довърши кафето си. По радиоуредбата съобщаваха за неговия полет.
— Опитвам се да ви убедя да приключите на бърза ръка с тези издирвания. Договорените пари ще ви бъдат изплатени напълно. Правете се, че се стараете да изпълните желанието на майка ми, но в действителност не предприемайте нищо сериозно. Та това е само губене на време. Той е мъртъв. Съобщението от Париж е истинска глупост, сигурен съм в това. Ще направите ли това за нас?
— Не. — Фишер се изправи. — В нашата работа има едно съществено правило, принц Филип. То е почтеност към този, който ни е наел. Майка ви ни ангажира да открием дали този човек е жив и да й възвърнем съкровището на Пьоленберг. Ще се опитам да направя тъкмо това. Ако е мъртъв и известието от Париж се окаже празна работа, тогава няма за какво да се тревожите. Току-що съобщиха за моя самолет. Трябва да вървя. Благодаря ви за кафето.
— За мен беше истинско удоволствие — изправи се и Филип. — Довиждане. Пожелавам ви приятно пътуване.
Фишер се насочи през изхода към самолета. Фон Хеселови мислеха, че той се завръща в Англия. Всъщност отиваше в главната квартира на Интерпол в Бон. Това беше първото място, където искаше да направи някои запитвания за генерал Паул Хайнрих Бронзарт. Там сигурно има изчерпателно досие на негово име.
Три дни по-късно Фишер влезе в бюрото на Пола Стенли.
Той предпочиташе русите. Червенокосите отбягваше — не му допадаха луничките и темпераментът, съпровождащи този цвят на косата. Към брюнетките беше равнодушен.
Не беше подготвен за комбинацията от цветове у нея и удивителните й очи. Беше шокиран, понеже зрителната му памет отбеляза веднага, че тези очи бяха един от подчертаните белези на генерала. Тя стана и се доближи, за да се ръкува. Фишер долови веднага лъх от скъп парфюм. Ръкостискането й бе здраво и бодро — това му харесваше. Отпуснатата безжизнено ръка — мъжка или женска — го отблъскваше. Красива! Много красива, наистина. Облечена с великолепен вкус. Никак не приличаше на германка. От друга страна, при по-детайлно оглеждане не бе и типична англичанка. Той се настани в същото кресло, което преди няколко дни бе заел Блек, и извади цигарите си. Когато бе поискал по телефона тази среща, той се беше представил от името на френска манифактурна фирма — хората не винаги разговаряха охотно с частен детектив. Беше се подготвил да бъде изхвърлен през вратата, когато се разкрие.
— Какво мога да направя за вас, мистър Фишер?
Приятен глас, съпроводен от очарователна усмивка. Всичко това ще изчезне бързо от лицето й, когато представи служебната си карта. Нямаше никакъв смисъл да протака. Изправи се, доближи бюрото и постави служебната си карта от агенцията, върху която стоеше и снимката му.
— Много съжалявам, мисис Стенли, но съм тук под фалшив претекст. Аз съм от „Дънстън–Фишер Инвеститейтинг Ейджънси“. Правя проучвания за сметка на свой клиент и се надявам, че можете да ми помогнете.
— Заявихте, че сте от фирмата „Леве Фрер“ — изгледа го тя. — Ако това е нормалният път да влизате в контакт с хората, трябва да знаете, че на мен никак не ми харесва.
— Съжалявам искрено, но съгласете се, че в противен случай не бихте ме приели. Хората са много затворени по отношение на детективите. Този факт прави нашия живот изключително труден.
— Много ми е жал за вас — изрече хладно тя. — Сега можете съвсем накратко да ми кажете какво искате или ако това не ви задоволява, да си отидете. Имам на разположение точно пет минути.
— Направете ги десет — ухили й се Фишер, — и не се ядосвайте толкова. Няма да ви губя времето, а може и да ви заинтересувам. Вие сте дъщеря на генерал Паул Бронзарт, нали?
