какво е била тревогата ви, винаги съм знаела. Татко е бил нацистки генерал, воювал е за Хитлер, а ти и тя не желаете това да се споменава. Животът ви е самодоволен по английски и няма да прозвучи никак добре, ако в женското дружество се разбере, че тя е вдовица на един от тези нацистки зверове, за които сме чували толкова много. Добре ми са известни зверствата и концентрационните лагери. Зная какви варвари сме били, преди да израсна достатъчно и да разбера, че и аз съм една от тях. Майка ми е страхливка. Бояла се е винаги и от родината си, и от мен. Затова и никога не ме е обичала. Аз съм връзката й и с баща ми, и с Германия. Без мен тя можеше да си бъде чисто и просто само проклетата госпожа Джерълд Риджуей.
— Ти не знаеш какво говориш! — Той се бе надвесил над нея. Никога не беше го виждала така разгневен. — Да не си посмяла да говориш така за майка си! Надявам се никога да не ти се наложи да разбереш през какъв ад премина тя. Но ти си толкова предубедена срещу нея, че в такъв случай не би го оценила. А сега си отивам. Всеки детектив, който доближи дома ми, ще бъде принуден да се разкара колкото може по-скоро. Ако е тръгнал по следите на слуха, че баща ти е бил забелязан в Париж, само си губи времето. Той е мъртъв, Пола, и всичко, което мога да ти кажа, е само това, че ти трябва да бъдеш благодарна за това.
Той напусна стаята и тя чу как външната врата се затръшна. Пола седна и запали цигара. Очите й преливаха от сълзи. Това беше първата й свада с нейния доведен баща. Боже, как ненавиждаше тази връзка — това тясно, закрилящо ги единство помежду им, непроницаемо отвън. Той не беше жесток или още по-малко непочтен човек, но не можеше да разбере нейното положение, държеше само за чувствата на жена си. Пола бе изплакала премълчаваната си от години болка. Беше изнесла наяве чувството си на срам, съзнанието, че е по-различна от другите, потискано дълбоко в нея още от юношеските години. Беше израснала, за да осъзнае, че е член на една нация, чиито престъпления против човечеството бяха осъдени навсякъде по света. Нейният народ беше оприличаван с варварските орди от XII век. Геноцид — десет милиона евреи, два милиона цигани. Мъже, жени и деца, покосени във Франция, Италия, Полша, Русия. Ужас след ужас, напластявани един върху друг. Имена, свързани с неизразим позор — Дахау, Белзен, Бухенвалд… Нейното собствено презиме е било променено на Риджуей, когато е била още дете. За да не узнае никой каква е — германка и дъщеря на германски генерал.
Единственият човек, който можеше да утеши тази страшна самота и чувство за вина, беше майка й. А тя беше спуснала завесата на мълчанието и Пола както и да опитваше, не успяваше да я разкъса.
Тя стана и си наля алкохол — това беше необичайно за нея — никога не пиеше сама. Среса си косата и напудри лицето си. То беше бледо, очите й уморени. Цял живот беше гледала това лице, отразявано от огледала, и не можеше да го идентифицира като свое. Джеймс я обвиняваше, че е чужденка — може би е бил прав. Никога не бе излизала от вътрешната си черупка, та да се остави да я подуха студеният вятър на околния свят — това сигурно би й създало неудобство. За първи път разбра защо той й е изневерявал. Нейната първа приятелка беше топла, чувствена жена, наистина недотам красива, но с много заразителен смях. Джеймс я бе харесал и неизбежното се случи. Тя не знаеше за другото, младото момиче и нехаеше за това. Отново среса косата си и осъзна изведнъж, че бе простила на Джеймс — беше съвсем спокойна, като мислеше за всичко това. Наля си втора чашка и седна до телефона, за да му съобщи този факт, когато на вратата се позвъни. Погледна часовника си. Беше 21:00. Забравила бе да вечеря — потопена в миналото, забрави всичко друго. Когато отвори вратата, там стоеше Фишер.
— Днес не е четвъртък. Идвате два дни по-рано.
— Позволете ми да вляза. Щом като прегледах вестниците, реших да дойда веднага.
— Какви вестници? — Тя вървеше след него през хола. Нейният вестник беше долу в пощенската кутия. Беше забравила да го вземе.
Той я изчака в дневната.
— Става дума за Блек, затова пристигнах веднага.
Фишер й подаде вестник. Едрото заглавие не спря погледа й — под него стоеше лице, което тя позна, лице с високи скули и с присвити втренчени очи. Тогава погледна заглавието: УБИТ ЧОВЕК, ИДЕНТИФИЦИРАН КАТО ВОЕННОПРЕСТЪПНИК.
Фишер я остави да чете, като я наблюдаваше зорко. Самият той бе изненадан, когато разгъна вестника в малкия бар на „Шепърд Маркит“. Това беше едно от старите му свърталища и имаше тук среща с приятел от журналистическите години. Напусна бара, без дори да остави бележка. Възбудата му бе породена не от снимката и от откритието, че Албрехт Шварц е бил намерен с разбита глава. Историята под снимката го бе накарала да скочи незабавно.
Изведнъж Пола започна да чете на глас:
— Албрехт Шварц, или Блек, или Винтер, швейцарски жител, с швейцарски паспорт от петнадесет години, беше един от членовете на малката група видни военнопрестъпници, търсени да отговарят за масовите убийства в Украйна и за участието им в позорното изтребление на населението от полското село Дариен по време на немското отстъпление през 1944. — Тя отпусна вестника и отправи поглед към Фишер. Стоеше като замаяна.
— Хайде, седнете — покани я той. — Сега ще ви приготвя да пийнете нещо.
Тя не се помръдна. Беше се заела отново с вестника. Устните й се движеха беззвучно. Фишер намери шишето с уиски и наля прилична доза. Сифонът с газирана вода изсвистя — беше празен. Изведнъж му дойде наум, че празни сифони и липсата на тоници и тем подобни е отличителна черта на самотните жени. Измърмори някакво проклятие и реши, че може да й поднесе питието и неразредено. Подаде й чашата и я накара да седне до него.
— Побледняхте много. Тази история ви шокира здраво.
— Не мога да повярвам. Седеше в моя кабинет. Забавен, дребен старец с побеляла коса. Сметнах го за луд и продължавам да мисля така. Мистър Фишер, не мога да разбера какво става. Току-що тук беше моят пастрок. Крещеше ми, задето съм приела Блек, обвини ме, че огорчавам майка си, че съм нямала право да се ровя из миналото. Защо да нямам това право? Ако баща ми е жив, защо ми забраняват да го намеря?
— Да бяхте запитала себе си защо той самият не дойде при вас — започна много внимателно Фишер. — Защо му е било необходимо да изпраща Блек или Шварц? Защо през изтеклите години се е крил така старателно?
— Какво искате да кажете? — Пола остави чашката. — Нима се опитвате да подметнете, че е извършвал престъпления?
— … Не зная, В Интерпол има негово досие, както на всички високопоставени нацисти. Баща ви не е служил във Вермахта. Бил е генерал от СС.
— Защо не сте ми казали досега?
— Защото моята работа е аз да събера информация от вас. Освен това вие сте така разпалена на темата за баща ви, че съзнателно се стремях да не ви насочвам към този факт. Вижте какво, хрумна ми една идея. Вечеряхте ли вече?
— Не, но след всичко това не съм никак гладна.
— Вие никога не сте гладна — потупа внезапно ръката й Фишер и се усмихна. — Когато ви заведох на обяд, оставихте всичката храна в чиниите. Решил съм тази нощ да ви изведа навън, мисис Стенли, и ако не искате да ядете, не сте длъжна да го сторите. Също така не е необходимо да говорите за всичко, което става. Тази нощ ще бъде само развлечение, не служба. Хайде, облечете се и сложете малко пудра на носа си.
— Нямам желание да ходя никъде. Ако имате желание да пийнете нещо, мога да ви го поднеса и тук.
— Не мога да пия без сода, а вие току-що сте я привършили. Хайде, облечете се и побързайте.
Докато я чакаше, запали цигара. Тя изглеждаше силно разстроена и той беше съвсем убеден, че ако си отиде, тя ще се заключи в апартамента, за да плаче през цялата нощ. А това не биваше да се случва. Фишер не знаеше защо не бива, но просто не му се искаше. Желаеше да прекарат една нощ навън. Нямаше какво да чествуват, въпреки че убийството на Шварц беше първокласен повод за хода на неговото разследване, така че той можеше да отпразнува с готовност тъкмо това. Истинското му желание обаче беше да изведе Пола Стенли вън от апартамента й. Когато тя влезе в стаята, той се изправи.
— Изглеждате превъзходно и ще се постарая да се чувствувате точно така за известно време от този момент нататък. Зная подходящото място за двама ни през тази нощ. Да вървим!
