имате пълен доклад за хода на проучванията, при това съвсем безплатно. Обикновено вземам страшно високи хонорари за такъв вид сведения. Ще вечеряте с мен, нали?
— Добре. Живея на „Чарлтън Скуеър“ 28, втория етаж. Предупреждавам ви, че няма да научите нищо от майка ми и втория ми баща. Неотдавна аз се помъчих да изкопча нещо в тази насока и резултатът беше абсолютна нула.
— Може би аз знам да се оправям малко по-грубичко от вас. Във всеки случай ще видим. Елате, ще ви намеря такси. Връщате се в службата си, нали?
Стояха изправени на топлия тротоар. Небето се заоблачаваше с всички признаци на връхлитащ летен дъжд.
— Да, разбира се. Имам да довършвам доста неща — и тя протегна ръка. — Довиждане и благодаря за обяда.
— Аз също трябва да свърша нещичко — отвърна Фишер. Много му харесваше начинът, по който бе подредила косата си. Едри къдри, падащи свободно и естествено, обграждаха лицето й. Никога преди това не бе обичал кестенявите коси. Тези очи обаче променяха всичко. — До четвъртък — и той й помогна да се настани в таксито, а после закрачи към мястото, където бе паркирана колата му.
Фишер си задаваше въпроса какво ли ще представлява майката. Нея също беше видял на една от снимките. Висока, хубава жена, с руса коса, завита на плитка около главата й, с лисича кожа на раменете. Ръкуваше се с шефа на мъжа си, а той бе застанал до нея.
Мъчеше се да си представи и английския й съпруг. Що за човек ще да е бил, да я вземе и да я доведе чак тук, след като е знаел каквото трябва да знае? Вероятно са преживели красива любовна история в спокойната провинция Есекс. Сигурно привлекателното момиче, което току-що си отиде, е израсло при тях като подхвърлено дете, носещо проклетото си наследство, без да го съзнава. Фишер не абсолютизираше тези наследствени фактори. Кръвта вода не става. Унаследените белези без съответна среда за развитието им не значеха нищо за него.
Много важен факт за проучването му беше появата на човека, който явно бе бившият адютант на генерала, човек, смятан за мъртъв, и неговият контакт с Пола Стенли, както и внушенията му, че генералът е жив. Фишер можеше лесно да телеграфира в Бон с искане да му изпратят снимка на Шварц, но твърде много факти вече съвпадаха — и английският вариант на името му, и твърдението, че е служил под командата на генерала и се познава с него лично. Защо обаче той се бе свързал с Пола Стенли? Защо след толкова години този фашистки слуга беше рискувал да бъде разкрит? Само за да установи връзка ли — да направи своите подмятания и да чака реакцията й? Това звучеше неправдоподобно, повърхностно. Тя го бе описала като почти побъркан. Може ли с това да се оправдае необяснимата липса на предпазливост? Нищо обаче не можеше да убеди Фишер, че Шварц бе открил дъщерята и й се беше представил без конкретна цел. Каквато и да е било тази цел, Пола не беше му споменала нищо за нея. Поканата му за вечеря не бе породена само от нейната привлекателност. Имаше нещо, което му бе необходимо да научи, и все някак трябваше да я склони да говори. Да се срещне с майка й беше формалност, която той не можеше да си позволи да пренебрегне, но ако водещата нишка се криеше някъде, а той беше започнал да усеща странно убеждение, че такава съществува, то тя можеше да бъде достигната само чрез Пола Стенли.
— Търсих те по телефона в службата, мила, но ти не се бе върнала от обяд, затова реших да се отбия насам.
Пола отвори външната врата и нейният пастрок я посрещна с тези думи. Изглеждаше объркан и в същото време бодър. От него винаги се излъчваше някаква пресилена любезност, която действуваше на Пола потискащо.
— Каква приятна изненада, Джерълд. Заповядай! Какво ще пиеш?
Той се настани в малката дневна. Подхвана абсолютно същите сладникави бележки за подреждането на стаята, които бе казал и при последното си посещение, и започна да се върти и да го усуква до такава степен, че Пола без малко да му кресне да престане с празните си приказки и да каже най-сетне какво иска. И когато накрая стигна до това, направи го така просто, сякаш усилията му да подходи тактично го бяха съвсем изтощили.
— Трябваше да те видя, Пола. Майка ти е толкова разтревожена.
— О? Неприятно ми е да чуя това. За какво? — На нея й бе известно, преди той да го каже. Знаеше какво тревожи майка й, знаеше и защо бригадният генерал беше напуснал уютното си гнездо в Есекс, та да пристигне в Лондон — искаха да научат нещо за Блек.
— Тя загуби съня си. Накарах я вчера да отиде при лекар. Казала си й нещо, което я разстроило дълбоко, нещо във връзка с баща ти.
— Точно така. Споделих с нея, че негов приятел пожела да ме посети. Тя ми нареди да не го приемам. Възникна и караница по този повод. Зная, че ти е казала всичко, Джерълд. Тя не е крила никога и нищо от теб. Искаш да научиш какво съм направила, нали?
— Да, може и тъй да се каже. — Фалшивата бодрост сякаш се бе отмила от лицето му. Беше истински старец, разтревожен, с дълбоки бръчки между веждите, с ядно изражение. — Какво си сторила, Пола? Послуша ли майчиния си съвет? Или се срещна с него?
— Приех го миналия понеделник в кабинета си. Разказа доста неща за баща ми.
— О, боже! — Риджуей улови главата си с две ръце. — Защо не престана да се занимаваш с всичко това? Ако само знаеше през каква агония премина майка ти …
— Не зная нищо за майка си — изрече хладно Пола. — Тя никога не е споделяла нищо с мен. Никога не ми се е доверявала. Цял живот ме е държала на разстояние. И защо произнасяш „Боже мой!“ по такъв начин? Защо не бива да чуя нещо, отнасящо се за баща ми?
Лицето му се зачерви, той се поизправи в креслото и втренчи поглед в младата жена.
— Защото цялата тази история значи твърде много за нея. Не можеш ли да разбереш, че е стара вече?
— Какво общо има тук всичко това? Сякаш никога не е обичала баща ми! Никога не се е интересувала от нищо друго освен от теб! Не ме убеждавай, че понася трудно тези болезнени спомени. Всичко е приключило още преди 26 години. Съжалявам, Джерълд, но мисля, че имам право да знам нещо и за другата половина на своето семейство.
— Дори това да й струва много?
— Но защо би трябвало да й струва много? — настоя Пола. — Какво има да скрива?
Той не отговори веднага. Надигна се тежко от креслото и застана лице с лице срещу нея.
— Пола, ако те помоля да оставиш цялата тази работа и да престанеш да задаваш въпроси, би ли го направила?
— Не, Джерълд. Съжалявам. Покажи ми причината, само една причина, и аз ще те послушам. Иначе обещанието ще е неискрено, а такова не бих дала.
— Не мога да те разбера, Пола. Направихме за теб всичко най-добро, на което бяхме способни. Майка ти…
— Не искам да споменаваш мама. Ти направи всичко, на което бе способен, Джерълд, и аз ценя високо твоите усилия. В края на краищата аз не бях твоя дъщеря. Между другото, да сте имали напоследък посетител?
— Какво искаш да кажеш? Какъв посетител?
— Частен детектив. Ако ти и мама не желаете да се рови миналото, боя се, че това няма да ви хареса. Появило се е съобщение в пресата, че баща ми е бил забелязан в Париж. Може би все пак той е жив. — За нейна изненада не последва никаква реакция на учудване или безпокойство.
— Ние също го прочетохме — кимна той, — но, слава богу, то не отговаряше на истината.
— Но как може, за бога, на никого от вас да не мине и през ум да ми го каже? Та това е моят баща, който е можел да се върне при мен! Теб, Джерълд, мога да извиня, но на нея не бих простила никога! Как е могла да укрива това от мен? Как е възможно да бъде толкова жестока!
— Какво успя да ти разкаже този Блек за него? — Въпросът дойде съвсем неочаквано.
— Каза ми, че е бил чудесен човек, че ме е обичал много. О — в гласа й прозвуча горчивина, — зная за
