— Христе боже! — едва чуто възкликна Дънстън. Устните му се присвиха, като да свирне, но не се чу никакъв звук. — Предлагате убийство? Искате да убия това момиче?
— Предлагам ви да убиете и двамата и за това плащам четвърт милион лири стерлинги. Помислете за тези пари, мистър Дънстън. Помислете колко богат ще бъдете. Не е нужно да ми давате веднага отговора си. Премислете всичко хубаво.
— Поемате адски риск, като ми доверявате всичко това. Какво би ме задържало да отида в полицията и да им разкажа цялата история?
— Нищо друго освен здравия ви разум — контрира тя. — Освен това никой няма да ви повярва. Липсват ви свидетели, доказателства. От друга страна, дава ви се шанс да станете много богат. Убедена съм, че ще направите правилния избор.
— И аз съм убеден, че ще го направя, но при условие, че удвоите сумата. И това е моят отговор. Половин милион, и ще се погрижа за двамата. Ще притежавате отново съкровището и няма да съществува никаква мисис Стенли със своите претенции.
— Ако удвоя сумата, ще се наемете ли?
— Още сега можем да стиснем ръце.
— Много добре, нека бъде половин милион.
— Между другото, какво ви е сторил генералът, за да ви принуди да му го дадете?
Презрителна усмивка разкриви отново устните й.
— Ако узнаете това, мистър Дънстън, животът ви не би бил по-сигурен от този на мисис Стенли в момента. А сега ще ви откараме обратно на летището.
Глава 3
През юли Париж беше пълен с туристи. Горещината не бе толкова непоносима, колкото щеше да стане през август, когато парижани бягат от своя град и го оставят на чужденците. Сред тълпата, шляеща се из елегантните булеварди и кръстосваща „Шанз Елизе“ нагоре-надолу, преобладаваха английски и американски физиономии.
Пола забеляза доста германци, които се скитаха из града и влизаха в скъпите магазини. Не можеше да открие нищо общо между тях и себе си. Това бяха чужденци, говорещи груб език, който тя никога не бе успяла да научи. Фишер бе наел места в удобен от средна класа хотел, близо до „Маделон“. Стаите им нямаха връзка, но бяха на един и същи етаж. Първата вечер се храниха заедно в ресторанта на хотела, а след това той я придружи до вратата й. Тук Фишер я притегли до себе си и я целуна, при което тя обви шията му с ръце, но не повтори предишната покана от Лондон. Затвори се в стаята си и го остави в коридора.
На следващата сутрин Фишер посети френската полиция, като помоли Пола да се поразходи, а после да се срещнат за обяд.
— Защо ще ходиш в полицията? Каква помощ могат да ни предложат те?
— Могат да ни кажат името и адреса на жената, разпознала баща ти. Нека привършим най-напред с нея и тогава ще опитаме да открием леля Амброзин и Жако. Това ще бъде трудна работа. Поразходи се и си купи шапка, а след това да се намерим в „Тур д’Аржан“ около 13:00. Ще обядваме и ще ти разкажа какво се е случило. И не се оставяй никой да те задигне, обещаваш ли?
— Защо пък не, може да се окаже забавно — и му се усмихна. В дълбочината на очите й се прокрадваше нежна топлота. Не бе забелязал досега да го гледа по този начин.
— Защото на мен никак няма да ми хареса — и той постави нежно, с протежиращ жест ръка на рамото й. — Отсега нататък, мисис Стенли, вие сте с мен.
Фишер успя да види началството след половин час спорове и откази от страна на по-младшия офицер, който бе решил да не оказва помощ на това, което той кисело наричаше английско аматьорство. Началникът му беше пълен човек на средна възраст, захапал силно одимена лула. Той поздрави Фишер без особен ентусиазъм. Фишер не скри нищо. Обясни, че работи частно за клиент от Германия, и попита за името и адреса на жената, която смята, че е видяла на улицата бившия СС-генерал Бронзарт.
— Защо не прегледахте бележниците на журналистите, вместо да безпокоите нас?
— Защото там се говори само за мадам Бреве, без да се споменава нещо повече. Колко стотици от жителите на Париж носят същото име, мосю?
— Около петстотин, а може би и повече. Бихте могли да издирите лицето чрез обява във вестниците. Нашите задачи са съвсем други, знаете добре.
— Така ми обясни и офицерът отвън, но по-малко учтиво, отколкото вие. Признавам, че това ви е неприятно, но тази справка във вашите досиета ще ви отнеме съвсем кратко време. А ако бъдете така любезен да ми съобщите и вашите заключения по този случай…
Офицерът присви рамене. Приличаше на човек, отегчен както от живота, така и от хора като Фишер, които му губят времето.
— Ще намеря папката, но не мога да ви предложа цигара. Пуша само ей това — и размаха димящата лула.
— Благодаря, имам си свои — и Фишер извади пакет цигари.
Познаваше французите и ги обичаше. Беше работил в Париж близо две години и постепенно обикна града и се научи да разбира особеностите на жителите му. Обикновено ги описваха като най-ограничените и твърдоглави хора в света, които по-скоро биха те видели мъртъв, отколкото да ти направят услуга. Когато човек се отнася с тях с добро и отстъпки, те стават услужливи, гостоприемни и мили. Офицерът потвърди това, като проведе с посетителя си продължителен разговор по случая Бронзарт и му показа всичко в своите досиета за него. Докато малко преди това се оплакваше, че Фишер му губи времето, след това прекара повече от час в пушене и спомени от войната.
— Веднага тръгнахме по следата — заключи той. — Нищо не би ни доставило по-голямо удоволствие от това да намерим този мръсник жив и да му въздадем полагаемото се. Той се разпорежда в Париж шест месеца. Мога да ви покажа общите гробове на мъже и жени, екзекутирани по негова лична заповед. Тихи, скромни граждани, които не бяха сторили нищо, но биваха подбирани от убийците му като заложници на улицата. Приказките на тази жена бяха обаче нелепост, мосю Фишер. Говореше несвързано, а, от друга страна, твърдеше най-настойчиво, че го видяла, но не излезе нищо. Ей така, някакво лице в тълпата, плод на нейното въображение. Той е мъртъв, сигурен съм в това, но ето ви нейния адрес, ако желаете сам да се убедите.
Фишер се изправи и двамата стиснаха ръцете си.
— Съгласен съм с вас, но и аз трябва да си заслужа хонорара.
— Направете го по-обемист — посъветва го полицаят. — Всички те са едни и същи. Боши. Накарайте ги да плащат добре.
Когато слезе от таксито пред ресторанта, Фишер видя Пола, запътена насам. Слънцето блестеше и той се чувствуваше щастлив. Беше странно усещане, съвсем непривично за обикновеното му настроение. То беше здраво свързано с момичето, насочило се към него, като му махаше с едната ръка, а с другата прикрепяше широкополата си шапка. Фишер не беше страхливец. Спокойно се изправяше пред всякакви опасности и бе доказвал безстрашието си, когато се е налагало, но съвместната работа с Пола Стенли и ускорените удари на сърцето, когато я видеше, изискваха друг вид смелост, а той не беше я придобил още. Улови я под ръка и я заведе на масата, запазена от него още тази сутрин. Келнерите го познаваха и размениха с него поток цветуща френска реч, докато Пола се настаняваше зяпнала го. Той имаше навик да приглажда с ръка изтънялата върху темето му коса — тя бе забелязала, че върши това, когато мислите му бяха заети с някакъв проблем. Не беше красавец и нищо не можеше да го накара да се държи прилично в заведенията. Фигурата му не понасяше други дрехи освен удобните и непретенциозните, а лицето му имаше израза на човек, очакващ всеки момент неприятности. С нея обаче беше изключително внимателен. Когато и да биваше в контакт с него, тя чувствуваше сексуалността му — демонстрираше я, когато я целуваше, а също така и при изпълнение на най-обикновените си кавалерски задължения. Беше я сграбчил така цялостно, че тя ясно виждаше характерното за мъжа собственическо отношение към нея. „Отсега нататък си само с мен.“ Джеймс никога не би й казал или пък помислил подобно нещо. През петте години брачен живот никога не е бивал отговорен за нея. Фишер бе поел всичко в свои ръце от момента, когато напуснаха
