тази стара жена.
— Разбира се, той беше. Познах го… зная го много добре!
— Кога за последен път видяхте генерала? — запита Фишер.
— Ъ? Нали ви казах, немного отдавна. Забравих точно кога, но не беше отдавна…
— Когато го видяхте отново, беше ли се променил много? Беше ли много остарял? Как беше облечен, мадам?
Тя повдигна рязко глава и го изгледа. По лицето й се четеше обърканост.
— В черно, разбира се. Всички те носеха черни униформи.
— Казах ли ви? — намеси се снахата. — Толкова можа да узнае от нея и полицията. Ама на, замъкна се тогава в полицейския участък и заяви, че го е видяла. Можете ли да си представите? Дърта изкуфяла крава! — разтърси тя глава и преметна детето от едната ръка в другата.
— Аз също мисля, че това са нелепости — обърна се Фишер към Пола, като я улови под ръка. — Съжалявам, но всичко е фантазия, съживяване на миналото. Ще сторим по-добре, ако тръгнем.
— Да — отзова се Пола. Малката стая наподобяваше фурна. Старата се бе объркала и едва сега, изправена пред пълното разочарование, Пола осъзна колко много бе разчитала на този разговор.
Горещината я задушаваше. Тя пое дълбоко въздух и сне шапката си.
Чу се кратък остър писък. Старицата се бе изправила. Едната й ръка бе вдигната, свита в юмрук.
— Очите! — крещеше тя. — По тях го познах! Беше вече стар, а косата му цялата побеляла, но аз познавах добре тези очи! И вие ги имате… Имате очите на тази свиня, която уби моя син!
— Да — промълви тихо Пола. — Боя се, че очите ми са същите. Аз съм дъщеря на генерал Бронзарт.
Две бързи стъпки доведоха мадам Бреве до Пола. Със силно изтеглена напред глава старицата плю в лицето й.
— Хайнрих, къде, мислиш, ще свърши всичко това? Ако се намесиш в тази работа, ще нанесеш само вреда. Вреда на майка ни и на всички нас!
— Много ми се ще да отворя някоя беля на майка ни — отвърна заядливо принц Хенри. — Време е вече някой да я нарани, ей така, за промяна на навиците й. Нали ти оставаш тук да държиш ръката й, защо аз да не прескоча до Париж? Да не би да искаш да ме убедиш, че ще ти липсвам много?
Брат му направи нетърпелив жест.
— Ще предизвикаш маса неприятности. Принуждаваш ме да ти го кажа. Ще се напиеш и поведението ти ще бъде изнесено веднага във вестниците. Защо не останеш тук?… Или по-добре иди в замъка, ако ти е доскучало много.
— На пияницата никога не му е скучно. Никога не е самотен. Той поглъща утехата за всичките си грехове. Ненавиждам замъка. Прекарах там три месеца като затворник заедно с болногледач, който ме биеше до посиняване, когато нямаше кой да ни наблюдава. Но в такива случаи кой дава пет пари, щом родовото име не е накърнено? И какво велико име е това, а? Да се правят милиони от въоръжение, да се вземат пленници роби за тежката работа, да се финансират нацистите… — По-старият принц Фон Хесел се разсмя цинично. — Заминавам за Париж и туйто! Ще обикалям наоколо с плакат около шията, където ще бъде написано кой съм, и ще пикая по улиците!
Брат му напусна стаята и вратата изтрещя зад него. Хайнрих отиде до прозореца и видя майчината си кола да влиза в двора. След малко тя и Филип ще проведат тайно съвещание, за да обсъдят как най-добре да постъпят с него.
Неприятностите им идваха оттам, мислеше си той, че ако се държеше в известни граници на трезвост, не можеха да му сторят кой знае какво. Последният му пиянски припадък беше преди два месеца, а нещастният случай с колата — преди това. Той се възстанови и поднови пиянството. Олюляваше се, така да се каже, но не падаше. А докато не паднеше, неговото семейство не беше в състояние да му наложи никакви забрани. Притежаваше свое лично богатство, наследено според родовите закони, които баща му не успя да промени. Също така не можеха да го освидетелствуват и обявят за невменяем, без това да предизвика страхотен скандал. Това обстоятелство винаги е било най-сигурната му защита и все още беше. Можеше да си ходи свободно където си поиска, и следователно да тормози майка си със страхове от неочакваното.
Пред брат си Филип беше изразил своето намерение да замине за Париж отчасти заради удоволствието да ги хвърли в ужас, а също така и поради непреодолимото си любопитство. Още от детинство имаше навика да подслушва телефонни разговори и да се рови из чуждите чекмеджета. Беше шпионирал майка си с остротата на пиянското лукавство, както го бе вършил цял живот — за собствено удоволствие, а и от злоба, защото знаеше, че винаги е бил изключван от плановете на семейството. Така научи, че Фишер е в Париж заедно с дъщерята на генерала. И когато през нощта се събуди, изгарящ от жажда за алкохол, хрумна му да отиде там и да им се представи. Това щеше да сгърчи майка му и праволинейния му брат от ужас и очакване часове наред. Те няма да успеят да го спрат. Ще вземе със себе си и частния слуга, който му служеше от двадесет години насам и като болногледач, и да впише и него в книгата на хотел „Риц“.
Никога не чувствуваше нужда да напуска хотелския апартамент освен в редки случаи. Също така можеше да се забавлява, като се отдаде на един от нередките си пристъпи от нужда да се самоизтъкне, като разпореди да му доставят една кола „Ферари“ и да я подкара, както той си знае, в пияно състояние. Не можеше да си спомни някога да е убивал с колата си дете. Спомняше си само, че се бе събудил в леглото си, а майка му стоеше изправена до него, изведнъж много състарена. Бяха си послужили с подкуп, придумвания за недоглеждане, за да го измъкнат от обвинението в убийство, а на вестниците заплатиха, та да публикуват минималното около инцидента. Беше приел стореното за него и в същото време негодуваше, защото това му налагаше задължения, а не беше много склонен да изразява раболепни благодарности. От месеци не бе предприемал пътувания и когато Филип подметна за скуката, той я отрече, но същевременно осъзна, че е вярно. Беше му дошло до гуша от това обкръжение, непрекъснато възпрепятствуван от своите, които изискваха да се държи като на парад. Така беше и в случая, когато пристигна онзи детектив — трябваше да стои зад софата и да се мъчи да не се олюлява. По-късно го заключиха в спалнята, защото се опасяваха, че може да се препъне по стълбите. В други случаи го скриваха от погледа на хората, като го предаваха на гледащия през пръсти задълженията си личен; слуга. Той го обичаше, защото между тях съществуваше негласно разбирателство. Принцът плащаше заплатата му и му даваше богати добавки, когато биваше в настроение. Слугата получаваше заповеди от принцесата, но ден след ден се нагласяваше все повече към удовлетворяване удоволствията на принца. Сега той бе взел своето решение. Беше пиян както обикновено, но в никакъв случай дотам, че да не може да мисли и действува. Заминаваше за Париж. Позвъни за слугата, съобщи му новината и го инструктира да опакова багажа.
В приземния етаж майката и брат му провеждаха съвещание, както той бе предположил.
— Няма да допусна това — говореше принцесата. — Един бог знае какво ще извърши, когато се настани там. Представяш ли си го в „Риц“, ако изпадне в някой от пиянските си пристъпи и започне да чупи всичко около себе си!
— Няма да го направи — опитваше се да я успокои Филип. — В клиниката го излекуваха от тези припадъци. Сега, мамо, той просто пие. Опитах се да го разубедя, но знаеш как се заинатява, когато спориш с него.
— Много си мекушав — разгневи се принцесата. — Винаги го защитаваш и извиняваш! Решила съм да го отстраня… стига ми вече! Ще искам да го освидетелствуват и затворят. Едва тогава ще имаме мир!
— Не можеш да постъпиш така — говореше успокоително синът. — Хенри не е луд и не бива да му правиш такова нещо. Няма да се съглася с такива действия. Знаеш добре, че такъв факт ще стане обществено достояние. Прикривали сме го цял живот, а и ти самата твърдиш, че не му остава още дълго. Не бива да помисляш дори за такова разрешаване на въпроса. Невъзможно е.
Разяреният й поглед го стрелна като струя парещи лъчи. Под напора на гнева си изглеждаше много по- стара и жестока.
— За нас няма невъзможно, както вече го доказахме веднъж. Знаеш какво се бе струпало върху главите на Фон Хеселови, но се справихме даже със силата на гестапо. Никога не ми споменавай, че е невъзможно
