да се направи нещо.
— Справихме се, но на каква цена, мамо? Дните, когато се уреждаше всичко със заплащане, са минало. Притежаваме сила и пари, но нямаме повече право да злоупотребяваме с тях. Старият свят ни позволяваше това, но новият не иска, независимо от това как мислиш ти. Прикрихме убийството на това дете, защото осигурихме родителите за цял живот и ги преместихме на петстотин мили далеч от Франкфурт. Ние обаче не можем да поставим Хенри в затвор за лунатици и с това да ликвидираме проблема. Облечен е в права и номинално той е главата на семейството. Не желаеш скандалът по повод съкровището да ни очерни, нали? Ако постъпиш така с Хенри, ще бъде още по-лошо.
— Оформил си ново съзнание, сине мой, така ли? — запита подигравателно тя, възправила гордото си патрицианско презрение срещу неговия обикновен морал. — Говориш като буржоа. Забравяш кои сме ние.
— Никога не бих могъл да направя такова нещо — върна се отново той на темата за брат си. — Още от раждането си съм закърмен, а и по-късно заживял с мисълта за важната роля на нашия род. Наблюдавах те как управляваш нашата империя, мамо, и приех всичките си задължения. Времената обаче се промениха и дори ние не сме в състояние да върнем онова, което сме били. Силни сме, да, но не сме вече феодалните барони от времето преди войната. Не можем да се държим както преди. Обществото няма да ни изтърпи и най-горещо ти препоръчвам да не си правиш такива експерименти.
— Това не са основания да протежираш този пияница маниак! Това е демонстрация на твоята слабост! — Тя така му се бе ядосала заради решителното му противопоставяне на нейната воля, че беше готова да му надума какво ли не, за да го накаже. Обичаше го, както бе обичала баща му, но бе влюбена в силата си да се налага повече, отколкото във всичко друго. Той беше също Фон Хесел, но от по-меко тесто. Притежаваше глупава съвест и морални принципи, които я изпълваха с отвращение. Изкушението да му каже това се надигни за миг в нея, но тя веднага го потисна. Само глупак събаря къщата заради това, че вратата скърца. — Той представлява за нас опасност и зло — продължи студено тя. — Винаги съм знаела, че ще стовари върху главите ни някаква ужасна трагедия. Позволи му тогава да замине за Париж. Позволи му да се меси, да се рови в това гнездо на оси заедно с Фишер и тази жена. Ако нещо се обърка, твоя ще бъде отговорността!
Тя обърна гръб и напусна стаята. Филип я проследи с поглед. Знаеше, че майчиният му гняв продължаваше по цели дни. Щеше да се движи из двореца и да го пренебрегва, докато не се яви пред нея и не се извини най-раболепно. Беше от тези жени, които, укрепили веднъж здрава връзка с някого, не го изпускат из лапите си. Чувствуваше влиянието й даже когато не са заедно, силата на привързаността си към нея, притеглянето на нейната воля.
Възхищаваше се от свръхчовешката сила на характера й. Тя устоя пред Хитлеровото правителство и не позволи да бъдат заграбени фабриките им. След войната се пребори с обвиненията в симпатия към нацистите. Накрая успя да обедини лоялността на хилядите работници зад себе си. Тя беше като стомана — скала, на която винаги се е облягал от времето на детинството си, защото старият принц бе умрял, когато той беше още малко момче.
Тя мразеше брат му Хайнрих, както жена с нейната решителност можеше да мрази хилавостта, от която не е успяла да се отърве. Беше я разочаровал жестоко, тъй като бе олицетворение на всичко, което тя презираше — липсата на самоконтрол, изразена в алкохолна кома и локва повърнати мръсотии до главата му; изпадане в пиянски бяс, придружен с чупене на мебели; каране на кола със смъртоносна скорост там, където не трябва. Имаше си гледач, обучен да оправя всичко след него и да се грижи за него. Той беше задължен да му инжектира солидна доза опиати, когато изпаднеше в делириум тременс. И този окаян син живееше с тях и притежаваше свобода и нещо друго, много съществено, което майката бе безсилна да отнеме. Той й се противопоставяше рядко, но когато го вършеше, както в този случай с решението му да замине за Париж, ефектът върху нея биваше страшен. В тези случаи наум й идваха все такива разрешения на проблема, каквито можеше да внуши човек, обладаващ огромна сила — премахни го, затвори го завинаги. Но условията на един стар родов закон, формулиран от прадядото на синовете й, правеха невъзможно провеждането на тези нейни решения, ако искаше да избегне огромна публичност.
Филип се чудеше дали брат му схваща силата на факторите, които го спасяваха досега, и дали и за в бъдеще ще продължава да ги ползува, за да поставя непрекъснато в неудобни положения своето семейство. Но това изобщо не беше от голямо значение. В момента беше важно решението му да замине за Париж и да започне да се меси в действията на Фишер. Там щеше да привлече вниманието на обществеността върху себе си, защото тяхното име беше като мед за рояк оси, що се отнася до пресата. Хенри щеше да бъде проследяван и фотографиран. Старите слухове за боледуванията му щяха да бъдат възкресени, придружавани от неясни внушения за истинската им същност — нервно разстройство?… туберкулоза? Такива бяха обясненията навремето, когато прекара шест месеца в една швейцарска клиника след страшен пиянски припадък от делириум, за щастие, станал в замъка Вурцен, далеч от окото на обществото.
Неженен — най-търсеният в света жених, най-богатият саможивец, който много рядко напускаше хотелския си апартамент. Филип беше виждал изрезките от вестници, които майка му бе събирала много години, още по времето преди войната. Тогава Хенри се бе запилял из Европа за втори път. Изключителните усилия на слугата му го бяха върнали у дома, без да стане публично достояние истинското му заболяване — алкохолна дегенерация. Той беше заявил, че Хайнрих не е луд. Клинично това можеше да се оспорва. Хайнрих беше продукт на нещастна столетна наследственост, която Филип беше избягнал. Съзнанието му за собствената по-добра съдба го караше да се чувствува виновен пред брат си. Щом като Хайнрих бе решил да замине, най-добре щеше да бъде той да го последва. Така майка им щеше да се смири малко, а и той можеше да се погрижи за по-добро бъдеще, което можеше да се окаже и мрачно за тях, ако последните съобщения на детектива излезеха достоверни. Според Фишер, а той бе много настойчив по телефона, съобщенията на вестниците отпреди един месец са били точни — генералът бил жив.
— Скъпа, защо не седнеш да си починеш? Донесох вестниците. Какъв хубав следобед! — Бригадният генерал отправяше загрижени погледи към съпругата си.
Тя беше с работен панталон и градински ръкавици. Лицето й изобилствуваше от бръчки и имаше измъчен вид. Над тях слънцето блестеше в ясното небе. Ароматът на розите изпълваше неподвижния въздух. Птици бяха накацали по дървото, под което стояха градинските им столове, и нарушаваха с песента си тишината. Беше един от типичните английски летни следобеди, твърде горещ, за да се работи. Време за спокойствие и безмълвие, за прочитане на неделните вестници, след което да се събудиш от леката дрямка за чая с домашен кейк. Това беше тяхната идилия в течение на много години. Животът им беше протекъл в ненарушаван от нищо мир и взаимно разбирателство. Занимаваха се с градинарство, четяха, разговаряха и държаха ръцете си като влюбени, каквито въпреки възрастта си все още бяха.
Той й подаде ръка и тя седна послушно до него, отпусна се назад и морно притвори очи. В покоя си лицето й беше по-хубаво. Притежаваше чистота на чертите, на която Риджуей се наслаждаваше толкова, колкото в деня, когато я видя за първи път в мразовитото таванско помещение на собствения й дом — тази огромна, облицована с гипс къща в Мюнхен, където го бе настанил неговият командир. Тогава тя беше млада жена, уплашена и настроена враждебно, изправена пред нахлулия в къщата й противник, влязъл през задната врата и станал свидетел на нейното унижение и отчаяние. Тя гореше парчета от мебели в камината, за да стопли себе си и Пола. Детето беше на легло и кашляше мъчително. Джерълд Риджуей никога нямаше да забрави тази първа среща с бъдещата си жена. Той се бе влюбил изведнъж, и то за първи път в живота си. В Англия си имаше мила обикновена девойка, за която трябваше да се ожени някой ден. Тя изчезна веднага от съзнанието му, щом видя изваяното лице на германката и се сепна от трагедията, изразена в очите й. Беше я обикнал от първия момент и чувството му никога не отслабна.
Сега тя не можеше да спи. Беше неспокойна и тъжна. Покоят, който беше най-голямото им постижение, беше изчезнал.
— Скъпа — утешаваше я той, — престани да се тревожиш. Вече всичко премина.
— Не мога да повярвам — отговори Магда Риджуей. — По цели нощи лежа будна и си представям как миналото ще се върне отново, как цял свят ще го узнае и където и да идем, ще ни сочат с пръст. Как, мислиш, нашите приятели ще ни приемат, ако знаят коя бях аз и кой е бил мой съпруг?
