бележката си за полетите всяка минута.
— А принц Филип как е?
— На път е за насам. Реши да дойде тук, понеже аз пристигнах. Боят се, че ще се меся в работата ви, мистър Фишер. Полудели са да си възвърнат Солницата на Пьоленберг.
— Брат ви няма такова желание. Пристигна на летището, когато отпътувах от вас, да ме убеждава да не вземам възложената задача сериозно. А вие искате ли съкровището да бъде открито?
— Не чак толкова много. — Принцът остави скъпоценната си бутилка и с големи усилия успя да вземе цигара от голямата кутия пред себе си. Фишер стана и му запали. Миризмата на коняк в дъха му беше непоносима. Трябва да беше пълен до гушата. Хайнрих погледна нетърпеливо часовника си. Сигурно наближаваше времето за новата бутилка.
— Защо нямате желание да го получите обратно? — запита Фишер.
— Защо пък трябва да имам? — и размаха ръката с цигарата. — Имаме си достатъчно. Майка ми има една от най-прекрасните картини на Рафаел в спалнята си. Защо да се нуждаем от повече? Имаме достатъчно съкровища, за които да се безпокоим. Но тя е упорита, мистър Фишер. Майка ми винаги постига това, което желае, знаете ли? Понякога изпълнява желанията на Филип, но никога моите. Знаете ли, че аз съм глава на нашето семейство?
— Да. — Фишер трябваше да намери някакво извинение и да напусне апартамента, но не можа да го стори.
Принцът не беше просто пиян. Състоянието му бе резултат от постоянен, системен алкохолизъм. Това беше значението на израза „затворен, саможив, вследствие на лошо здраве“. Накиснат бе в алкохол до последната клетка на мозъка си, и то сигурно от години насам. Каквито и изявления да направеше, щяха да бъдат безотговорни. Нищо чудно, че братът бе тръгнал по петите му. Посетителите трябваше да бъдат задържани далеч от него. И ако Фишер не беше чул репликите между господар и слуга, ако не беше видял последния да влиза с нова бутилка и повторението на същата пантомима, той никога не би разгадал положението на принца. Истинският алкохолик е непрекъснато пиян. Такъв човек не се пази и може да се издаде. Тук именно се намесват слугите и родовото влияние, за да издигнат щит между него и света. „Клетото копеле, помисли внезапно Фишер. Бедният, болен, самотен копелдак, убиващ себе си бавно, сантиметър по сантиметър. Обзалагам се, че тази мръсница, майка му, ще бъде предоволна да го види мъртъв.“
— Аз съм главата на семейството — повтори принцът, — но никой не ме бръсне за нищо. Как ли ще се чувствува майка ми, ако Бронзарт изплюе истината? Как ли ще й хареса това?
— Не може да каже нищо, ако е умрял. — Фишер говореше бавно. Тъжните подпухнали очи го гледаха и в тях се появи някакъв хумор. Това обаче беше злокобен хумор и Фишер го усети.
— Той не е умрял, нали така? Чух да говорят за това. Вие сам не вярвате, нали, мистър Фишер? Хора като него не умират, те живеят вечно, за да вадят души и измъчват хората. Тя ще съжалява. Той беше единственият, който победи моята майка, известно ли ви е това? Адски необичайно! Тя обикновено си постига своето, ама не и с него. — Той въртеше в ръце празната бутилка. — Никога не съм го обичал, мистър Фишер, даже преди да се случи онова нещо. Той й взе най-хубавото. Бихте ли ми дали огън, не мога да намеря запалката си.
Фишер поднесе пламъка до крайчеца на треперещата цигара. Ръката сега държеше по-здраво, но натежалата му глава се тресеше върху шията си.
— Каква истина може да разкаже той, ако е жив? Какво се е случило между него и вашето семейство, сър?
— Не мога да ви кажа това. Не бива да се казва. Освен това забравил съм вече подробностите. В края на краищата човек забравя всичко. Но ако го откриете и се опитате да вземете Солницата обратно, тогава всичко ще лъсне. Майка ми знае това много добре. Помоли ли ви тя вече да го убиете?
Фишер се върна на мястото си и запали цигара.
— Не, още не — отговори той. — И няма да спечели много, ако го стори.
— Ще ви поиска тази услуга, ще видите. — Хайнрих погледна отново часовника си. Изглеждаше така спокоен, сякаш отново разискваха полета му от Мюнхен дотук. — Ще й се наложи да ви замоли и вие ще й кажете да. От дълго време никой не й е казвал не. — Той се усмихна към Фишер. На млади години трябва да е бил симпатичен човек, макар и тромавичък. — Йозеф закъснява вече с две минути, мистър Фишер, може би все пак ще пожелаете да пийнете нещо? За мен само чай.
— Не, благодаря — и Фишер се изправи. Една подробност не му даваше мира. Той съвсем не приемаше версията за чая. Този човек беше оглупял от пиянство. Можеше да избърбори всякаква глупост. Как, по дяволите, му бяха позволили в деня на първата им среща да присъствува и той. Фишер не би забелязал отсъствието му. — Ако вие и брат ви не желаете да бъде намерено съкровището, защо майка ви не проведе онази първа среща насаме с мен?
— Защото аз съм главата на семейството. Хората винаги са питали защо не ме виждат. Тя искаше да останете с впечатление, че няма нищо нередно. Веднъж в някакъв вестник бе написано, че съм умрял. Същата вечер се наложи да отида на опера с нея. Мразя оперите. Филип беше също на първия ни разговор с вас, защото тя разчита на него, нали виждате?
— Виждам — отвърна Фишер, въпреки че не виждаше нищо. С интуицията на подобните нему принцът, изглежда, усети това.
— Ще й трябвате, ако генералът е все още жив. И така, налагаше се да ме видите, мистър Фишер. Тя няма да бъде особено очарована, че съм разговарял с вас.
— Не е необходимо да й го казвам — и Фишер подаде ръка, а принцът остави шишето си и я стисна.
— Ще ви бъда задължен. Довиждане, мистър Фишер. Благодаря ви, че ме посетихте.
Когато Фишер напускаше апартамента с прислужника, кланящ му се чак до вратата, чу от малкия романтичен хол да се вика: „Йозеф! Йозеф!“
— Леля Амброзин и племенникът Жако — говореше Фишер, — Жако, Париж, двадесет и пети юни 1944. Това е всичко, на което можем да се опрем. Това е моето убеждение, че баща ти е жив и се намира в този град. Въпросът е, мила моя, откъде да започнем да търсим и какво.
Те стискаха ръцете си в паркираната под едно дърво в Булонския лес кола. Бяха обядвали, а след това той я беше извел вън от Париж, в покоя и красотата на прочутата гора, където кралете на Франция бяха си играли на лов, а модните личности обичаха да парадират с изисканите си карети до началото на Първата световна война. Сега гората беше място за разходки и пикници. Тук се ядяха бонбони и сладолед, чиито обвивки се търкаляха из тревата. Понякога прокънтяваше и ехото на вековете, идващо от препускащи групи конници.
Фишер й разказа за срещата с принц Хайнрих. Пола го изненада с разсъжденията си.
— Така, той е пияница — каза тя. — Това не е чак толкова страшна тайна. Сигурна съм, че те не биха си създали толкова много грижи да го прикриват, ако причината беше единствено пиянството му. Тук се крие още нещо.
Фишер не й отговори известно време. Простата логика в казаното от нея беше очевидна. Сигурно имаше нещо повече за укриване. И наистина, имаше. Съществуваше някаква тайна около съкровището на Пьоленберг между Фон Хеселовци и генерала от СС Бронзарт. „Помоли ли ви тя вече да го убиете?“ Той не беше казал на Пола нищо за тази забележка. Вътре в себе си отказваше да я приеме за сериозна, но ето че сега започваше да го тревожи. Защо принцесата не се бе обадила в Интерпол — със своето влияние тя би могла да възбуди изчерпателно разследване по съобщението за появяването на Бронзарт и да напредва по-нататък по официален път много по-бързо, отколкото да търси услугите на детективска агенция, колкото и компетентна да е тя. Защо прави тайна от това съкровище? Защо не го изнесе публично? Защо не даде обявления, не предложи голяма награда за необходимата й информация? При нейното положение това беше нормалният начин на действие, но тя не постъпи така. Беше й необходима дискретност. Това придружава всяко искане за частно разследване. Каквито и да са били обстоятелствата, поставили това съкровище в ръцете на Бронзарт, те биеха по престижа на Фон Хеселовци, а принцът беше намекнал твърде много за това по време на техния разговор. Защо и двамата синове предпочитаха да се откажат от такова безценно
