покровителствува. След второто безуспешно позвъняване на Фишер бе станал още по-неспокоен и потърси прислужника. Тогава именно разбра, че се намира сам в апартамента, и изпадна в неописуема паника. Очарователният малък апартамент започна да му се струва неприятно тих. Спалнята, банята, дневната, всичко придоби някаква злокобна отсянка, сякаш предстоеше да се случи нещо. Беше му казано да напусне незабавно „Риц“, защото иначе щеше да се случи нещо страшно. И така, той грабна шапката и бастуна си и се озова навън.
Сега не се боеше вече. В късния предобед слънцето беше топло, но не горещо и той установи, че разходката пеша е много приятна. Винаги беше обичал Париж. Спомените му от Франция бяха много по- мили, отколкото от Швейцария или Дания, където всъщност бе прекарал дълго време в неприятни клиники още преди войната. Той мразеше датчаните. Швейцарците считаше за тъмничари, но отзивчиви към титли и пари, така че животът му под техните грижи не бе протекъл толкова мъчително. Париж беше любимият му град. Почувствува се успокоен и в носталгично настроение. Разходката щеше да му се отрази добре. Само да се върне в хотела, ще даде на Йозеф да се разбере! Та това беше само един телефонен разговор. Какво зло би могло да го сполети? Забрави даже какво го бе изплашило толкова много. Гласът! Вървеше вече по „Шанз Елизе“, когато спря внезапно. Някакъв човек се блъсна в него отзад. Принцът свали шапка и се извини. Другият го изруга и продължи забързано. Оттатък улицата имаше кафене. Хайнрих фон Хесел прекоси широката улица, без да се замисли трябва ли да влезе или не. Седна, като постави шапката и бастуна си на съседния стол, и повика келнера. Беше почувствувал нужда от чашка коняк — една проста нужда, но тя трябваше да бъде удовлетворена. След това паниката щеше да премине и той няма да чувствува нищо. Изпи два коняка един след друг, а после запали цигара. Мястото му се стори чудесно за наблюдение на разхождащата се тълпа. Последваха още две поръчки и той вече забрави защо му бяха необходими те. Забрави и телефонния разговор.
Постепенно притъмня и светлини заблестяха по красивата централна улица — кафенета и магазини се подготвяха да посрещнат вечерните си гости. Миризмата на прах и бензин се смесваше с човешки изпарения и кухненско ухание. Той си помисли, че няма да е зле да похапне нещо, но засега нямаше защо да бърза. Запали нова цигара, а келнерът, който в момента се въртеше около неговата маса, внезапно му поднесе друга чашка.
Хайнрих беше прекарал в Париж два месеца точно преди да започне войната. Беше пътувал с баба си по бащина линия, богата стара жена, която бе наела цял етаж в „Риц“, за да настани гвардията си от слуги, фризьорки и компаньонки. Беше много мила към Хайнрих, чиято болест не можеше да разбере. Той също я харесваше. Обич беше много силна дума, за да изрази която и да е било от емоциите му. Никога не беше обичал. Всъщност не беше обичал истински… той само съществуваше и пиеше, за да направи това състояние по-поносимо. Беше пристигнал в Париж със старата принцеса и бе намерил особен вид щастие, много специален вид…
И сега изгледът и миризмите на града го изпълниха със спомените за онова време. Наистина тези спомени бяха разпокъсани и разкривени, но в същината им имаше реалност. Той помилва чашката коняк с пръсти и се усмихна кротко в безкрая. Келнерите го наблюдаваха и си шепнеха. Наистина, той беше много пиян. Надигна чашката така, сякаш дясната му ръка беше кран, напрегнал се да поеме огромен товар. Цигарата му димеше недокосната в пепелника, а очите му бяха оцъклени право напред. Келнерите започнаха да се обзалагат кога ще се катурне. Притъмня съвсем. Колите по огромния булевард представляваха само движещи се светлини. Принцът седеше вцепенен като пън и продължаваше да пие — само повдигаше ръка и щракваше с пръсти, когато искаше още. Някъде из най-забутаните гънки на мозъка му се появи сигнал, че е време да си върви.
Келнерите го изправиха на крака. Бяха му необходими няколко минути да намери портфейла си и да извади банкнота. Човекът на съседната маса, който пиеше кафе и преглеждаше вестниците, плати сметката си и ги доближи. Изглеждаше симпатичен.
— Ще го отведа до някое такси — каза той — и ще го изпратя до вкъщи. Бедният дявол! Някога имах брат като него. — Взе шапката и бастуна му и го хвана под ръка. — Добре, добре. Хванете ме и се облегнете на мен.
Не намериха такси. Принцът се силеше да се освободи. Мислеше, че е в състояние да ходи сам. Обидно му беше да го водят. Изтръгна ръката си, но веднага загуби равновесие. Ръката му беше уловена в същия миг и се остави да го водят. Вървяха близо до Сена, приближавайки бавно елегантния силует на Пон Ньоф. Не говореха. Край тях минаваха двойки, преплели здраво ръце. Принцът нямаше никаква представа за времето. Над главите им блестяха звезди и се отразяваха в черните води на реката. Отраженията им танцуваха разкривени върху раздвижената повърхност. Покрай тях се плъзна осветен параход. Лампите на носа му го предхождаха като зорки очи във водата пред него.
Спряха и човекът не го подкрепяше вече.
— А сега — каза генералът, — защо сте тук? Принцът го погледна замаян, стремейки се да го постави във фокус.
— Искам да се прибера у дома. Моят хотел… обратно в моя хотел.
— Ще си отидете, когато ми отговорите. Защо дойдохте в Париж? Защо ви позволиха да се върнете пак тук?
Принцът внезапно се ухили. Нямаше никаква представа защо е при реката и защо трябва да отговаря на въпроси. Не можеше да познае човека, оказал му помощ точно когато имаше нужда от нея, и който сега задаваше въпросите. Съзнанието му беше в състояние да регистрира само последното нещо, което беше чул. Сети се за майка си.
— Тя не би могла да ме спре. Те не искат да се вмесвам, но нали аз съм главата на семейството. Имам право да зная.
— Съвсем правилно. Сигурно сте им станали досаден?
— Аз не искам Солницата обратно у нас. Казах на майка си да зареже всичко, но нали я познавате, винаги постига своето. — Той се олюля и увисна на парапета.
— О, да — прошепна меко генералът, — познавам я, но тя не винаги успява да постигне своето. Какво искате да кажете за Солницата? Няма я. Загубена е за вас.
— Тя смята, че може да я намери — чу се лаещият смях на Хайнрих. Мисли, че Бронзарт е жив. Надявам се да е жив, надявам се. Искате ли да ви кажа нещо? Той е единственият човек, който някога е успял да я уплаши. Знаете ли това?
— Да — кимна генералът, — зная го. Кога ще се връщате в Германия?
— Няма да се връщам. Париж ми харесва. Пазя скъпи спомени за него, много щастливи спомени. Ще си остана, където съм. Мога да стоя тук завинаги. Защо трябва да отивам у дома? А сега искам да се прибирам. Краката ми са капнали.
— Вие сте уморен човек. Това се вижда ясно.
— Много мило от ваша страна да ме отведете в моя хотел — и Хайнрих вдигна глава към него.
— С удоволствие. Веднага ли тръгваме?
— Да, да, нека тръгнем веднага. — Вървяха под парапета, по самия бряг на реката.
— Съвсем сигурен ли сте, че искате да останете в Париж? Няма ли да бъдете по-защитен на някое друго място, а не в „Риц“?
— Не, не. Имаме си детектив. Той търси Солницата. Ще се погрижи и за мен. Струва ми се, аз му телефонирах … Искам да се прибирам. Защо не вървим?
— Ние вървим, но по различен път.
Наблизо нямаше никого. Реката също беше безлюдна. Генералът отстъпи крачка и нанесе удар по челюстта на принца. Преди отпуснатото тяло да падне, той го улови, повдигна го и го блъсна. Чу се плясък и капки вода изпръскаха пътеката и сакото на генерала. Той се отдръпна и ги избърса. На мястото на падането в реката се появи лек водовъртеж и въздушни мехурчета. Даже и да не беше го зашеметил, принцът бе така пиян, че не би бил в състояние да плува. Генералът погледна надолу и видя падналия бастун. Остави го там и си тръгна, като пресече по отсрещната страна на улицата, когато излезе горе. Докато чакаше за такси, запали цигара. Е, сега, когато попита за апартамента в „Риц“, той вече няма да бъде зает.
