— Всичко това е било много отдавна. Сега никой не се интересува от него.
— Нашето поколение се интересува. Те воюваха в тази война, бяха част от нея. За тях това петно никога няма да бъде измито, а и за мен също.
— Не бива да говориш така — извъртя се той рязко към нея. — Ти нямаш нищо общо с това, което се е случило!
— Десет години бях негова жена. — Говореше бавно, сякаш това й струваше много усилия. — Угощавала съм в дома си тези чудовища. Живеех с ограбеното от цели семейства, които изпращаха на смърт. Бях част от всичко това, Джерълд. Живеех със смъртта, лежах в нейните прегръдки и родих дете от нея. Това беше най-ужасява-щото, тази безумна страст към детето. — Тя потрепери. — Безмилостен и без всякакви човешки чувства към когото и да било, а щом станеше дума за детето, всичко се променяше у него! Знаеш ли, че прекарваше часове в детската стая, за да си играе с нея? Сядаше до креватче-то й, наблюдаваше всяко нейно движение и държеше малките ръчички в своите пръсти. Когато се доближавах, чувах как й бърбори и тананика като жена. Ако заплачеше, изтичваше там и така крещеше на гувернантката, че чак ми се повръщаше. Намирах това негово поведение така ужасяващо, че самата аз не можех да се доближа до нея. И той знаеше това, защото се вбесяваше и ме обвиняваше, че не я обичам, но аз не можех, тя беше негова. Когато и да погледнеше към мен това дете, гледаха ме неговите очи. Имах чувството, че съм му родила чудовище. Това беше и причината за любовта му към нея, та нали тя беше негово копие. Бедната Пола! Не можех да направя нищо, никога не успях да преодолея дълбоко в сърцето си това чувство от онези години. Това ме кара да се чувствувам много виновна пред нея.
— Винаги си била прекрасна майка. Не говори нелепости. Боя се, че я поразглезихме малко, това е всичко. Разводът й с Джеймс също я промени, направи я раздразнителна. Какво общо имаш ти с тези неща, мила моя? Престани да мислиш за Бронзарт и миналото. Той е мъртъв, а също така и този Блек. Нищо не те свързва повече с това, което е отминало.
— Спомням си Блек така добре. Албрехт Шварц, дребен човек, наперен в униформата си. Боготвореше генерала, следваше го като сянка. Никога няма да забравя сцената, когато донесоха за пръв път у дома Солницата на Пьоленберг. Той беше също там, а моят мъж се смееше доволно: „Как ти харесва центърът на гостната ти маса?“, така ми каза. Знаех как беше стигнало до нас това съкровище и няма да забравя изживения тогава срам. Баща ми и старият Фон. Хесел бяха приятели. Побягнах вън от стаята, а знаеш ли какво направи той? Донесе Пола и я постави пред съкровището! „То е за нея — ми каза после. — Тя го докосна и се засмя. Хареса го! Значи тя ще го има — моят подарък за нея!“ Немного след това то изчезна и не го видях повече. Никога не го попитах какво е сторил с него, не исках да знам. Беше станал като луд. Войната отиваше все по-зле за нас. Стана още по-лош. Говореше, че отива да се бие в Русия със своята СС-дивизия и че щял да изтрие русите от лицето на земята. Започнах да се моля дано замине и никога повече да не се върне. И молитвата ми бе чута! Знаеш ли, че от този момент започнах да вярвам в Бога?
— Знам, казвала си ми. Той е мъртъв и никой не може да го доведе обратно на този свят, каквото и да прави Пола!
— Ами Солницата? Какво може да й е казал Блек? Защо тя замина за Париж?
— Не зная, но съм сигурен, че нищо няма да излезе. Наистина, нямаш никакви основателни причини да се безпокоиш.
Тя се взря в него. Той също изглеждаше изморен и нови бръчки се бяха изрисували около очите и устата му. Взе ръката му и я поднесе до устните си.
— Това те състари с много години — промълви тъжно тя. — У мен се таи само един страх, вледеняващ ме страх, и не мога да намеря покой от него. Ами ако наистина се окаже, че този дявол е жив?
— Не е жив! Но ако невъзможното се случи и излезе, че той се е измъкнал, ще посрещнем и тази беда, както сме срещали всичко в нашия живот, заедно, мила моя! Само не се тревожи. Каквото и да стане, аз ще те защитавам.
— Господи! — възкликна Фишер. — Я виж ти, Хайнрих фон Хесел е тук! Пише във вестника. Отседнал е в „Риц“!
Подаде вестника на Пола. Закусваха в столовата на техния хотел. Закуската беше утринен ритуал, който никога не бе привличал Фишер. Да си седиш в стаята и да се храниш в някакъв ранен сутрешен час, го отегчаваше и той избягваше този навик, провъзгласен от него за губене на време. Сега обаче очакваше с нетърпение това, за да срещне Пола. След първите няколко сутрини той я вземаше от стаята й и слизаха заедно за закуска. По снизходителното поведение на хотелската управа към тях той можеше да съди, че тук бяха считани за любовници. Как много му се искаше хилещите се насреща им келнери да бяха прави.
Когато напускаха дома на старата побъркана жена, над тях тегнеше някакъв странен ужас. Пола непрекъснато триеше бузата си, въпреки че слюнката на старицата отдавна беше изчезнала оттам. Това беше изтощаващо нервите преживяване, дошло като гръм, и физически отвратително. Самата омраза се бе надигнала и плюла в лицето й. Фишер се ругаеше, че я бе отвел там. Но ако не бяха я посетили, и той, както хората от полицията, щеше да си отиде с впечатлението, че старата жена страда от оглупяване с халюцинации. У нея имаше старчески изменения и умствено объркване, но в този кратък миг завесата на изминалите години бе снета от измъченото й съзнание. Нейната реакция, когато видя Пола, не оставяше място за никакви съмнения, а също така и гневният й вик: „Той беше стар човек с побеляла глава, но го познах по очите…“ Това означаваше, че генералът е жив. Беше стар и косата му побеляла, но очите му бяха все така отличителни и тя го бе познала. С писъка и с усилията си да се добере до Пола старицата бе възстановила кошмара от последната фаза на войната. С ужасяващата яснота на майчината си скръб тя си бе припомнила лицето на човека, който беше изпратил сина й на смърт.
Чрез нея Пола видя баща си, крачещ сред тълпа присвили се от страх хора, измъкнати от парижките улици като заложници, жертви, подбрани хладнокръвно чрез небрежното му помахване с ръка. Тъкмо по този начин той бе изпратил сина на мадам Бреве на смърт, наблюдаван от обезумялата плачеща майка, дошла да търси сина си в затвора. Тогава не е било забранявано на близките да обикалят и търсят изчезналите си синове и съпрузи. Ужасът е бил много по-респектиращ, когато на ежедневните екзекуции присъствували повече безпомощни свидетели. Чрез думите на тази старица фигурата на генерала израсна като призрак в схлупената бедняшка стая, облечен в злокобната си черна дреха, безчовечен и безмилостен, отправящ крещящото момче пред веригата на своите убийци. Майката го беше гледала в лицето, беше го проклинала и плакала. Двадесет и пет години по-късно бе съзряла това лице на многолюдната улица и го бе познала. Ако Фишер и снахата не бяха я задържали, тя можеше да се нахвърли с нокти върху Пола. При завръщането Пола не бе споменала нищо. Когато останаха сами в хотела, Фишер я прегърна.
— Това беше ужасно изпитание за теб. По-добре да не бяхме стъпвали там.
— Всичко беше така реално. Тя пресъздаде самата действителност. Можах да видя като на сцена всичко случило се.
— Ще ти дам да пийнеш нещо. Трепериш. Ела да седнеш тук.
— Струва ми се — произнесе бавно Пола, — че подозирах всичко това. Когато разбрах, че е служил в СС-войски и че се намира в списъка на търсените военно-престъпници, разбрах, че сигурно е вършил такива неща, но то не проникна дълбоко в съзнанието ми. Знаех го, а не можех да го повярвам, разбираш ли?
— Мисля, че си права. Изпий това тук и ела да седнем.
— Тя направи така, че видях всичко — продължаваше в унес Пола. Фишер я бе обгърнал, но тя, изглежда, не усещаше нищо и не спираше. Говореше с прикован в една точка поглед, стиснала в ръце чашката с коняк. — Колкото по-силно крещеше старицата и колкото повече се стремеше към мен, толкова по-ясно можех да я видя в двора на затвора, молеща за живота на своя син. А баща ми изправен, с насочен зловещо пръст напред…
— Добре. Сега, след като узна всичко, след като го осъзна, още ли искаш да го откриеш? Сигурна ли си съвсем?
— Да — и за първи път Пола обърна глава към него. — Да, трябва да го открия, нищо няма да промени решението ми. Той ми е баща, част от самата мен. Какъвто и да е бил, каквото и да е сторил, трябва да го видя лице в лице. Трябва да чуя какво пък той ще каже.
