някакъв неподозиран трик, тя ще драпа със зъби и нокти и ще се бори до кръв. Това беше причината Дънстън да заминава не за Манчестър, както бе казал на Фишер, а за Германия по тайното настоятелно искане на принцеса Фон Хесел.
— Влезте, мистър Дънстън. Ще се поразходим малко с колата.
Шофьорът държеше задната врата отворена и го подканваше учтиво. Дънстън видя вътре седнала жена. Лицето й беше бледо и мрачно. Влезе и седна до нея.
— Аз съм принцеса Фон Хесел — представи се тя. После заговори на шофьора по немски и натисна бутон, монтиран под облегалката за ръката й. Стъклена преграда се плъзна нагоре и ги отдели от водача на колата.
— Много мило от ваша страна да дойдете да ме посрещнете.
Дънстън не беше съвсем сигурен как да се обръща към нея. Огромната кола, шофьорът в униформа и патрицианската арогантност на жената до него бяха разклатили самочувствието му. Не би се чувствувал така неудобно, ако работата му бе го свързала с някой новобогаташ, но лице като това на принцеса Фон Хесел беше продукт на вековни аристократични традиции и могъщество.
— Не съм дошла да ви посрещам, а да проведем нашия разговор. Тъкмо затова ще се поразходим с колата. Знаете, че писмото, с което търсих услугите ви, беше адресирано лично до вас?
— Фишер ми го показа. По това време бях на почивка в Португалия. Следвам вашите инструкции и не съм му съобщавал, че идвам тук. Допускам, че нещо не сте доволна от него, така ли е?
— Той не е точно човекът, който ми беше необходим, но тъй като засега се е поставил на мое разположение, може да продължава с проучванията си. Постигна все пак значителен прогрес за кратко време.
— Тогава може ли да попитам за какво поискахте тази лична среща с мен?
Принцесата отправи поглед към него. В очите й прозираше нещо, което го постави нащрек. Притежаваше безпогрешен инстинкт за неочакваното и разбра интуитивно, че този разговор няма да бъде такъв, за какъвто се стремяха да го представят.
— Допреди пет години сте били в Германия, мистър Дънстън, нали така? Тогава сте работили в Интерпол?
— Да, познавам страната доста добре.
— Доколкото ми е известно, последната ви задача е била да ликвидирате контрабандистка организация, пренасяща злато?
Дънстън усети как кожата му настръхва.
— Точно така. Направили сте хубаво разследване на разследвачите.
— Естествено. Винаги предпочитам да съм наясно с кого имам работа. Проучванията ми показаха, че тъкмо вие сте човекът, който ми е необходим. Жалко, че мистър Фишер дойде преди вас. Явно, той е честен човек. — Тя обърна глава към него и се усмихна. Тази усмивка изразяваше забавно презрение. — Почервеняхте, мистър Дънстън. Моля, не се чувствувайте обиден. Да се засягате, надявам се, е лукс, който вие не можете да си позволите.
— Не зная какво се опитвате да кажете, принцесо Фон Хесел — започна гневно той, — но ако искате да намекнете, че има нещо нередно…
— Колко пари получихте от бандата контрабандисти, за да забавите разследването?
Този въпрос го изненада по средата на речта му. Той спря със заекване, а тя продължи все така усмихната и неумолима:
— Напуснахте Интерпол поради подозрения за получен от вас подкуп. Не им се удаде да докажат нищо, но след този епизод за вашата кариера там нямаше повече бъдеще. Споменатата сума представляваше някакви си мизерни десет хиляди лири стерлинги. Може би не толкова мизерни за вас по онова време, но при днешния стандарт действително презрително малко. Не бих ви обиждала да ви предложа нещо толкова жалко.
Дънстън извади кутия цигари. Беше червен като рак и облян целият в пот.
— Махнете това, моля ви. Аз съм против пушенето. Това е отвратителен навик!
За момент Дънстън се поколеба. Спокойното му държание бе разклатено от нейната фронтална атака. Имаше усещане, че стои гол до тази жена, впила поглед в него. Неосезаемата сила на нейната власт беше смазала волята му. Притвори бавно кутията и я прибра в джоба си.
— Добре — каза спокойно той. — Искате да ми направите някакво предложение? Сигурно е доста нечистичко, иначе не бихте започнали с тези отдавна забравени слухове. Наистина бяха само слухове. Нямаше нищо вярно, но те оказаха проклетото си въздействие. Изгубих самообладание и напуснах.
— Мистър Дънстън, ако успеете да ме убедите във вашата морална устойчивост, не бих била в състояние да ви направя каквото и да било предложение. Слава богу, знам, че сте открили частната си детективска агенция с капитал, който дотогава не сте притежавали. Следователно, взели сте подкуп и сте човек, който има своя цена. Да вървя ли по-нататък, или ще продължавате да настоявате на вашите фантазии относно моралния ви лик?
— Никога не е беда човек да изслуша думите на другия.
— Добре тогава. Известни са ви фактите за нашата загуба на съкровището. Знаете толкова, колкото и Фишер, така ли е?
— Той ме държи в течение. Искате си Солницата обратно, като се надявате, че генерал Бронзарт е жив и той ще ви отведе до нея.
— Точно така. Решена съм на всяка цена да открия съкровището. — За миг тя хвърли поглед през прозореца, свъсила вежди. — Решила съм и нищо няма да ме спре. Съществуват обаче усложнения, за които мистър Фишер дори не се досеща.
— Прекалено честен? — Дънстън вече се възстановяваше от шока.
— Твърде прекалено. По-младият ми син се опита да го убеди да ме изиграе и да зареже всичко, но той му отказа.
— Защо е било необходимо синът ви да върши това? Не желае ли той съкровището отново да стане ваше притежание?
— Не желае да поеме риска, но аз съм готова. Готова съм да рискувам каквото и да било и да направя всичко. Затова и ви повиках.
— Какви са усложненията.
— Генералът има законни права върху съкровището — изрече спокойно тя. — Всъщност той извърши кражба, като приложи морално насилие, но го получи легално. Поради основания, които не ви засягат, не можем да си позволим публична борба за доказване на нашето право на собственост.
— Та той изобщо не е в състояние да се бори. Той е търсен от международния съд престъпник. Не смее даже да се покаже на бял свят.
— Не. — Принцеса Фон Хесел се извъртя напълно и застана лице в лице с него. — Не, но неговата дъщеря може. Исках някой да открие и генерала, и Солницата, а после да отстрани генерала.
— Разбирам — кимна замислено Дънстън. — Сега вече разбирам намеренията ви, но не бяхте взели предвид дъщерята, нали?
— Точно така.
— Когато казахте „да отстрани“ — Дънстън се стараеше въпросът му да прозвучи съвсем тривиално, — какво по-точно искахте да изразите?
— Тъкмо това, което си помислихте — отвърна студено тя. — Да се отървем от него… да бъде убит, ако предпочитате точно тази дума. Генералът ми трябва мъртъв.
— А дъщерята? Тя може да отстоява претенциите си и да изчезне със съкровището. Там е истинската беда, нали?
— Да. Откакто се намеси и тя в играта, всичко се промени. Мистър Дънстън, готова съм да заплатя двеста и петдесет хиляди лири стерлинги по шифрована банкова сметка в Швейцария; петдесет хиляди на лична сметка за поемане на работата и остатъка по-късно. Искам обаче Солницата на Пьоленберг и не желая да остане жив никой, който би могъл да предяви претенции за нея.
