— Благодаря ви — наведе поглед той. — Майка ми е тук. Ще отнесем тялото на брат ми веднага щом приключат формалностите. Били ли сте в Германия, мисис Стенли?
Пола прие с облекчение тази смяна на темата.
— Не, никога. Един ден ще сторя и това, но майка ми напусна страната в края на войната и никога не пожела да се върне.
— Мнозина скъсаха с родината заради миналото, даже и хора като вашата майка, които са били невинни наблюдатели. Мисля, че това е жалко. Може би ви е неприятно да слушате такива неща?
— Не, разбира се. Аз самата израснах, за да се срамувам от това, което съм била, без да зная причините. Най-малкото, никой не ми е казвал какви са.
— Вие също не носите никаква отговорност за миналото, нито пък аз, мисис Стенли. Вашият баща е извършвал престъпления, това е вършило и моето семейство. Постепенно ставаме приемливи за цивилизования свят както ние самите, така и нашата нация, защото, разбира се, ние сме нужни. Така че не се чувствувайте толкова виновна. Ние не сме толкова черни, а останалата част от света толкова бяла, уверявам ви.
— Баща ми е откраднал семейно съкровище от вас, а вие не му се сърдите, говорите така спокойно за него. Това е достойно за възхищение. Радвам се, че ви срещнах, принц Фон Хесел, защото и аз имам да ви съобщя нещо.
— Моля ви. — Изражението на очите му бе благо. — Не е необходимо да ми казвате нищо.
— Но аз искам да го кажа — и тя се извърна към него. — Възможно е да имам законни права над Солницата на Пьоленберг. Не зная дали е вярно, но ако по някаква случайност се окаже така, искам да знаете, че според мен Солницата принадлежи на вашето семейство. Ще ви я предам незабавно.
— Това е много великодушно и го оценявам високо, но знаете ли колко скъпа е тя?
— Да. Не е възможно да бъде оценена, но това не ме засяга. Не я искам. Тя е била взета от вас по някакъв законен в момента начин, но съм сигурна, че това деяние е било морално незаконно. Сега трябва да я получите обратно. Исках да ви кажа само това. Няма да има никакви трудности и разправии за собствеността. Тя е ваше притежание.
— Мисис Стенли — говореше спокойно той, като въртеше широкия златен пръстен с родовия герб на малкия си пръст, — повтарям, това е най-великодушната декларация, която някога съм чувал, но мога ли да ви попитам нещо?
— Да. Питайте каквото пожелаете.
— Щом като не желаете Солницата на Пьоленберг, бихте ли използували влиянието си върху мистър Фишер, за да спре търсенето? Това е извънредно важно за мен. Не искам това съкровище да бъде открито, мисис Стенли. Дори не желая да го виждам отново. Не можах да повлияя нито на мистър Фишер, нито на майка си в тази насока. Ще продължа да разубеждавам мама, ако вие поговорите с него.
— Но това е едно от световноизвестните произведения на изкуството. Защо да не го приемете обратно?
— Не мога да ви обясня — отвърна сериозно той, — така че, моля ви, не ме питайте. Съзнавам, че нямам право да ви говоря така, защото за вас съм само чужденец, но трябва да ми повярвате, като ви заявявам, че това е вещ, зацапана с кръв, и ще е много по-добре да си лежи там, където баща ви я е скрил. Моля ви… бихте ли сторили това заради мен?
Той имаше хубави очи. Докато говореше, се бе навел напред и я бе уловил за лакътя. Внезапно ръката му се плъзна и покри чувствено нейната. Стана й много неудобно, когато усети топлината на дланта му. Главата й се поклати бавно в знак на отрицание.
— Не мога да го направя. Това е просто невъзможно. Аз съм тук с Ерик Фишер не за да откривам наследството на Пьоленберг, а за да търся баща си. Ако открием съкровището, надявам се, ще открия и баща си. Не мога да ви помогна, принц Филип, а така бих искала.
— Виждам — и той дръпна ръката си. — Извинете, че се развълнувах повече. Ако ми бе известно, не бих ви молил за това.
— Не очаквам никой да ме разбере. Пък и никой не иска да ме разбере. Не познавам баща си. Казах ви, създадена съм, за да се срамувам, че съм негово дете, да се срамувам, че съм германка. Името ми беше променено, националността ми също, всичко… И едва тогава ми казаха за него. Той започна да придобива в мислите ми някаква форма. Никой не ме е обичал, принц Филип. Простете ми, ако сега аз се показвам развълнувана, но това е истината. Не ме е обичала майка ми, не ме е обичал и съпругът ми. Нуждая се от баща си. Необходимо ми е да го видя и самата аз да го преценя. Той е военнопрестъпник и се е укривал близо тридесет години. Каквото и да е сторил, аз съм единствената личност, която се интересува от него, за да му помогне. Заради това не мога да изпълня молбата ви.
— Разбирам — каза смирено принцът. — На ваше място и аз бих се чувствувал така. Това е от нашата немска кръв. Всички ние притежаваме здраво семейно чувство. Надявам се заради вас самата да го намерите, без да откривате Солницата. Иронията е там, че само едно лице желае съкровището, моята майка. То се е превърнало в нейна идея фикс.
— Защо казахте, че то е изцапано с кръв? Какво имахте предвид?
— Аз също не мога да ви обясня това. Мисис Стен-ли, бихте ли ми направили една услуга?
— Ако е в моите възможности.
— Бихте ли се съгласили да вечеряте с мен, преди да отпътувам за Германия? Обещавам да не говоря повече за Солницата.
— Много мило от ваша страна. — Пола се изправи и му подаде ръка. Той я пое и допря устни до пръстите й.
— Бих могъл да ви разкажа много за вашата страна. Има много неща, от които да се срамуваме, но и много, с които да се гордеем. Ще ми доставите огромно удоволствие. Обещайте, че ще дойдете.
— Ще дойда. Във вторник вечерта ще бъда сама. Възможно ли е да се срещнем тогава?
— Имам един ангажимент за вторник, но ще го отложа. Ще дойда тук да ви взема в 20:00. Good bye, мисис Стенли, или още по-добре, Auf Wiedersehen!
Градината в Есекс бе прочута с розите си. Тя бе една от забележителностите на областта. Съпрузите Риджуей бяха склонни да я показват с благотворителна цел. И ето, в блестящия юлски следобед тълпа от стотина души обикаляше поляните на имението, покрай лехите, оградени с широки бордюри от тревисти растения — те бяха любимото занимание на майката на Пола. Бригадният генерал минаваше сред гостите и отговаряше на въпроси за различните насаждения. Градинарството бе им станало хоби в годините след преминаването му в пенсия и се беше превърнало в тяхна страст. Наблюдаваше жена си сред розите с усмивка. Вълна от гордост и любов се разливаше в гърдите му, като я гледаше в семплата ленена рокля, с блестяща на слънцето посивяла руса коса, все така величествена и красива в тази възраст, каквато беше и като млада.
Какво ли не би дал да можеше да запази тази атмосфера на спокойствие, да я вижда усмихната, да върви в живота си без грижи. Беше страдала твърде много, та да може да понесе дори моментно безпокойство. Беше го дарила с любов и радост, каквито той никога не си бе представял. Този свой дълг той можеше да изплати само с непрестанни грижи и гореща защита. Изпитваше щастие дори само от факта, че е жив, за да бъде буфер между нея и заобикалящия я свят.
Тъкмо отговаряше на въпросите на възрастна семейна двойка, когато ги доближи готвачката и му каза, че го търсят по телефона. Извини се и тръгна. Движеше се бавно под палещото слънце и се учудваше ядосан кой от техните приятели бе така несъобразителен да го търси по време, когато градината е отворена за посетители. Местната организация на Червения кръст беше обектът на неговата благотворителна дейност и те всяка година приемаха с готовност даренията му.
Телефонната линия писукаше с характерните за английската комуникационна система атмосферни смущения.
— Бригаден генерал Риджуей?
— Да. Кой е насреща?
