— Ерик Фишер, от детективска агенция „Дънстън и Фишер“. Посетих вас и вашата съпруга преди около две седмици.
Риджуей нагласи слушалката по-плътно до ухото си.
— Кой? Съжалявам, но линията нещо не е в ред. — Не искаше и да чуе това име. Оправданието с линията бе инстинктивно. Фишер повтори името си. Този път нямаше извинение за бригадния генерал, нямаше как да се измъкне. Изрече проклятие с ръка върху микрофона и продължи: — Няма какво да говоря с вас — и повиши глас, — а на всичко отгоре сте избрали и най-неподходящо време да телефонирате.
— Утре пристигам в Англия. Искам да ви посетя. Касае се за нещо много важно. Известно ви е, че Пола е с мен?
— Зная. Каквото прави моята доведена дъщеря, си е нейна собствена работа. То няма нищо общо с нас.
— Напротив, има много общо. Трябва да говоря с вас и майка й. Ще ме приемете ли?
— Не! — Бригадният генерал крещеше върху телефона. — Не, съвсем сигурно не! Няма да допусна тук да тревожите жена ми!
— Съществува много голяма вероятност тя да не е омъжена законно за вас. — Той сега чуваше съвсем ясно думите на Фишер. Писукането по линията бе спряло и казаното от него идваше сякаш от самата стая. — Съвсем съм сигурен, че генерал Бронзарт е жив. Мисля, че ще е по-правилно да ме приемете. Ще летя утре сутринта и идвам направо у вас.
— Върви по дяволите! — Той тресна телефона и остана загледан в него, сякаш беше противно живо същество.
Риджуей се отпусна бавно в креслото — старец, чиито колена трепереха. Краката бяха единствената част от тялото му, които напомняха за възрастта — те и слабостта на гърдите му, които непрекъснато безпокояха неговата съпруга, когато се простудеше, покри лицето си с ръце и главата му клюмна.
— О, боже мой! О, боже мой! — повтаряше той.
Двойката стари хора, които го чакаха вън под яркото слънце, се отказаха от неговите пояснения и продължиха разходката си.
Филип фон Хесел се изправи пред майка си. Тя седеше полуизправена в леглото си със закуската в поднос, поставен върху коленете й. Беше ослепително слънчева утрин и стаята бе изпълнена със светлина. С напредването на лятото Париж се изпразваше от местните жители и се изпълваше с тълпи туристи, които превръщаха града в чуждо място. „Риц“ беше препълнен с американци. Те дразнеха принцесата, която намираше езика и присъствието им из светите места на европейската аристокрация за досадни. Тя отправи поглед към красивия си син и изразът на лицето й се смекчи. От всички човешки същества, с които бе прекарала дългия си живот, най-много обичаше по-младия си син. Не я тревожеха никакви угризения на съвестта или нежни чувства към Хайнрих. Принадлежеше на един свят, където скръбта се разглеждаше като атрибут на нисшите класи — техните представителки можеха да обвиват главите си с черни кърпи и да плачат. След брака й с принц Фон Хесел чувствителността, която може да е тлеела в душата й, беше избледняла. Протегна ръка към Филип. Той се наведе и целуна майка си.
— Убедена ли си, мамо, че не искаш да те придружавам?
— Да. По-добре е да останеш тук. Фишер отива до Англия за двадесет и четири часа. Погребението ще бъде извършено съвсем скромно. Ще обявя, че ти не си добре. Трябва да си тук, в случай че Фишер се завърне с нещо важно. По телефона изглеждаше много уверен.
— На летището ще има тълпа от фотографи. Около входа на хотела вече висят близо дузина.
— Властите обещаха да ни осигурят заминаване, без да бъдем безпокоени от тях. Щом като приключа в Германия, връщам се веднага. През това време оставям всичко в твоите ръце. Чувствувам, че работите ще тръгнат на добре. Обещай ми да не се тревожиш. Това ще бъде краят на един дълъг и мъчителен период за нашето семейство. Отсега нататък от теб зависи да заличиш миналото и да доизградиш това, което съхраних. Убедена съм, че ще го сториш.
— Ще го направя. Имаш моята дума.
Колко много прилича на баща си, се въртеше в ума й, онзи галантен летец, който бе навлязъл така кратко и съдбоносно в живота й. Могъщество, богатство, световно влияние… Тя се отпусна на възглавницата, леко изморена от пристъпа на чувства, а също така омекнала в своя триумф — въпреки всичко бе успяла и чрез сина си обезпечава сигурност в бъдещето. За миг ръцете им се сплетоха.
— Сине мой — промълви нежно тя, — така много се гордея с теб!
Глава 6
Беше горещ следобед, когато колата на Фишер спря пред портала на къщата на Риджуей. Той излезе и лабрадорските кучета заскачаха към него, лаейки дружелюбно. Фишер не обичаше кучета. Като момче бе нападнат от бездомно куче. Можеше честно да каже, че това бе единствената уплаха в живота му, това инстинктивно бягство от скока върху него и оголените зъби. Той ги изруга и те се отдръпнаха слисани и обидени. Само след миг вратата се отвори и там застана бригадният генерал.
— Казах ви да не идвате — тросна се той.
— Зная — отговори спокойно Фишер, — но аз трябва да ви видя. Не се опитвам да се натрапвам или тревожа някого. По телефона ви казах истината. От изключителна важност е да поговоря с вас.
Старият човек се обърна, като остави вратата отворена, за да бъде последван. Едва в сенчестия хол той се обърна.
— Добре, влезте тогава. Моята жена чака.
Майката на Пола беше в гостната. Изглеждаше бледа, а под очите й имаше сенки. От първи поглед Фишер забеляза прилика с Пола в начина, по който бе седнала, и в държането на главата. Би трябвало да се чувствува отвратително заради това, което се готвеше да направи, но той не се осъждаше. Зад себе си те имаха един живот, прекаран заедно, тези двамата, застанали с вплетени едни в други ръце, обединили се срещу него така, както и срещу дъщерята.
— Мъжът ми съобщи какво сте казали — започна тя. — На какво основание твърдите, че първият ми мъж е жив? Какви доказателства имате?
— Бил е видян в Париж. Известието във вестника е било истина. Разговарях с жената, която го е видяла. Тя помнеше генерала и имаше достатъчно основания за това. Той е заповядал екзекуцията на сина й. Видяла го на улицата, а после той изчезнал. — Фишер забеляза как пръстите на жената се впиха в ръката на мъжа. — Сигурен съм, че е жив. При тези обстоятелства ви съветвам съвсем чистосърдечно да ми помогнете да приключа с тази работа. Ако бъде разпознат повторно и полицията го залови, представям си в какво затруднено положение ще се окажете.
— Ние сключихме съвсем законен брак — намеси се рязко Риджуей. — На жена ми бе съобщено, че той е убит. Не може да й се припише никакво обвинение.
— Няма никаква полза, Джерълд — каза внезапно мисис Риджуей. — На него му е ясно от какво има да се плашим. Че обществото ще узнае моето минало, не е ли така? Съпруга на военнопрестъпник, жена, която е била арестувана, когато войските на съюзниците влязоха в Мюнхен, и задържана няколко седмици в затвора. Това не ви беше известно, нали, мистър Фишер? Бях съпруга на човек, близък на Хитлер. Бях оплюта, охулена, унижена за съучастничество в престъпленията на мъжа ми, обвинявана, че съм държала пленници роби в къщата си. Ако едно от обвиненията срещу мен бе доказано, щях да бъде осъдена на дългогодишен затвор. Когато ме пуснаха, вън ме чакаше ревяща тълпа, която ме оскърбяваше и плюеше. Бях почти загубила ума си. Мислех за самоубийство. Тогава Джерълд ме откри, докато горях мебели в камината, за да стопля себе си и Пола, без храна и достатъчно засрамена, за да изляза навън по просия, както другите германци. Мразех първия си съпруг. Беше жесток и безсърдечен звяр и отправих благодарност към Бога, когато чух, че е мъртъв. Аз обаче бях единствената, която би могла да бъде наказана за това, което той е вършил. Аз страдах, мистър Фишер. Ако е необходимо да изживявам отново този срам, ще умра. Ето защо няма никакъв смисъл да говорите за „затрудненото ми положение“ и да се опитвате да ни изплашите. Знаем от какво трябва да се боим. Не можете ли да го видите? Съпругата на военнопрестъпник,
