прикриваща се в едно от градчетата на Есекс. Бригаден генерал, изпаднал в бигамия по време на войната. Боже мой, затруднено положение! Та това означава пълна разруха на остатъка от живота ни. Ние сме уважавани и обичани тук. Джерълд имаше блестяща кариера. Живяхме щастливо и почтено близо тридесет години. Ако искате да зададете въпроси, ще ви отговоря. Но запомнете, сега не може да ме уплаши нищо, което можете да кажете или направите. Не, скъпи — и тя се обърна към съпруга си, — остави ме да сторя това. Не можем да продължаваме гази криеница. Ще останем заедно завинаги.
— Един момент — намеси се бригадният генерал. — Преди жена ми да ви каже нещо, аз имам един въпрос. Ако откриете генерала, какво възнамерявате да правите?
— Нищо — отвърна Фишер. — Издирвам Солницата на Пьоленберг. Не съм ангажиран за залавянето на военнопрестъпник. Както стоят сега нещата, аз желая толкова силно той да не се появява на бял свят, колкото и вие. Нали знаете, че Пола го търси? Тя има натрапчива идея за него. Мисли, че ще открие безпомощен, преследван старец, който се нуждае от някого да се грижи за него. Не съм убеден дали е осъзнала това, но тя няма и най-малкото намерение, ако го види веднъж, да го остави настрана от своя живот. И ако те се намерят, аз ще загубя. Тя ще отиде с него. Не искам да се случва това.
— Не знаехме, че имате лични интереси в това дело — каза бригадният генерал.
— Не сте ме питали — отвърна остро Фишер. — Оставили сте Пола цял живот сама да се оправя с тази мръсна каша, като сте мислили само за своето собствено положение. Ако мога да се изразя така, мисис Риджуей, нямали сте никакво право да държите дъщеря си в неведение за баща й. Ако й бяхте казали истината, сега тя нямаше да е в това състояние на полупобърканост. Кой знае какъв ще бъде ефектът върху нея, ако те се срещнат някога. Ето защо искам да намеря Солницата, без Пола да присъствува там. Ако той има намерение да се появи някъде, това място ще е там, където е укрито съкровището. Той се надява да срещне дъщеря си на това място, търсеща Солницата. Нямам намерение да оставя събитията да се развият по този начин. Искам да се оженя за нея. Надявам се, че сега цялата картина ви е съвсем ясна?
— Виждам — и мисис Риджуей се обърна към съпруга си. — Скъпи, това би се оказало най-доброто за всички нас. Как мога да ви помогна, мистър Фишер?
— Знам, че е бил в Париж през юни 1944 — започна Фишер, — но не мога да открия къде е живял. Квартирата му, естествено, е била държана в тайна, защото Съпротивата е била по петите му. С неговото име са започвали техните списъци за тези, които предстояло да бъдат ликвидирани. Знаете ли, мисис Риджуей, кое жилище е обитавал? Повярвайте, всичко зависи от това, дали ще открия къде е живял.
— Разбира се, зная — отвърна майката на Пола. Тя освободи ръката си от тази на Риджуей и направи жест към креслата из стаята. — Прекарах една неделя там. Но защо не седнем?
— Мисис Стенли? Добро утро. Джо Дънстън е на телефона.
— О, здравейте — отговори сънено Пола.
Фишер беше напуснал стаята й в ранните часове. Тя бе уморена и потисната след нощта, прекарана с него. За първи път тя бе останала безответна, жалка и напрегната въпреки всичките му усилия да пробуди чувствеността й. Не беше успял и за него последиците бяха дълбоки. Беше говорил малко, седнал в леглото далеч от нея, впил поглед в мрака на стаята.
— Пола, ти не ме обичаш вече, нали?
Когато тя отрече, той сякаш не я чу.
— Знам, че не ме обичаш повече. За теб всичко вече е приключило. Не можеш повече да почувствуваш нищо с мен?
— Изморена съм — запротестира тя, готова да се разплаче. — Скъпи, та това е за първи път, когато аз не можах да бъда прекрасна и за двама ни. Моля те, не прави от нищо нещо.
— Нищо — отвърна Фишер и отметна завивките — е практична дума. Сега те оставям да се наспиш. Заминавам рано тази сутрин.
Беше си заминал, а след него остана кратък отблясък светлина, дошла от коридора, когато отвори и затвори вратата. Пола дълго време лежа будна. Тя плака, и то повече заради него, отколкото за себе си. Беше се почувствувала празна, неспособна да бъде увлечена от прилива на неговата чувственост. Всичко стана случайно, а не с преднамерена студенина, както подозираше той — чисто и просто не бе успяла. Обзе я мисълта, че може би никога не ще може вече да успее. Когато най-после се унесе в сън, той беше неспокоен, изпълнен с кошмари за безкрайни пътувания, при които винаги й пречеха да пристигне там, закъдето бе тръгнала.
Като трепна от телефонния звън и погледна часовника си, тя видя, че минаваше десет. Фишер бе отлетял със самолета в 8,30.
— Не ви събудих, нали? — Звучният глас на Дънстън премина в смях.
— Тъкмо това направихте. Ужасно късно е.
— Трябва да сте прекарали бурна нощ?
— Да, точно така беше.
— Зная, че нашето момче отлетя тази сутрин, и се запитах дали не ще можете да предприемете тази пазарска екскурзия с мен. — Настъпи кратка пауза, а след това тонът му се промени: — Ще съжалявам много, ако се натрапвам, но моят вкус по отношение на роклите е ужасен.
— Естествено, не може да става и дума за натрапва-не. — Тя отметна косите си назад и се отпусна върху възглавницата, която още носеше отпечатъка от главата на Фишер. — Ще бъда очарована, ако мога да ви помогна. Къде мислите да правите покупките си?
— Нямам никаква представа. Някъде, където не е съвсем евтино, но и не точно „Кристиан Диор“. Много бих искал да предоставя избора на вас.
— Добре, нека помисля малко… Какво ще кажете за „Лафайет“? При тях може да се намери хубаво облекло, и то не така отчайващо скъпо.
— Каквото кажете вие. — Гласът на Дънстън звучеше възторжено. — Къде е това? По-добре е да отида направо там, ако нямате нищо против, защото имам малко работа след около двадесетина минути. Да речем, между 11:30 и 11:45?
— Чудесно! Ще се срещнем пред главния вход. Намира се на улица „Оноре“. Нека бъде 11:45.
— Прекрасно! Хиляди благодарности! Чао!
Пола стана и влезе в банята. На електрическата светлина сенките под очите й изглеждаха още по- дълбоки. Първият мъж, намесил се в живота й, не бе полагал достатъчно грижи за нея. Сега бе срещнала друг, който пък се грижеше прекалено много. Той искаше от нея това, което тя не можеше да му даде — да я владее изцяло. Джеймс се оплакваше от нейната срамежливост; междувременно Фишер, изглежда, беше заличил резервираността й, която отчасти я бе държала настрана, но в този момент бариерите отново се спускаха. Той бе усетил това, а не толкова неуспеха си да прекарат една приятна нощ заедно, и това го бе накарало да замине отчаян. Отчаяние заплашваше и Пола — отчаянието на възвръщащата се самота, от съзнанието, че се отдалечава от Фишер, от факта, че обича и че е обичана, но че се плъзга обратно в света на самотното очакване. Това беше най-точното описание на състоянието й.
Взе освежителен душ и се облече, приготвяйки се за уреченото с Дънстън време. Очакване на нещо или някого… И страхът, че този някой не беше Ерик Фишер, я караше да бъде доволна да прекара известно време с Дънстън. Облечена вече и готова да излиза, тя се отпусна отново на леглото. Мразеше себе си, задето причиняваше страдание на човека, когото обича. Той също беше независим и поради това уязвим. Беше й казал, че тя е първата жена, която обича, и тя му вярваше. Непривично за нея, тя се бе отпуснала без всякакви задръжки. Дължеше му много. Дължеше му дори себе си — без него се чувствуваше изоставена.
Изправи се, прегледа чантата си за ключа от стаята и взе решение да бъде особено мила и вдъхваща надежди, когато той й се обади по телефона.
В кафенето срещу хотела Дънстън наблюдаваше изхода му, прикрит зад вестник. Видя Пола да излиза и да наема такси. Плати кафето, захвърли вестника и заобиколи хотела откъм черния му вход. От
