— Е — каза той, когато излязоха от ресторанта и я улови за лакътя, — накъде сега? Обратно в хотела ли?
— Не, отивам да оправя косата си. В ужасно състояние е.
— Не бих казал. Изглеждате чудесно, готова за тържествен прием. Между другото, къде ще вечеряте?
— Някъде навън. Благодаря ви все пак. Надявам се, че жена ви ще хареса роклята.
— Ще бъде възхитена — ухили се Дънстън, — разбира се, ако не знае какво хубаво момиче ми е помагало при избора. Къде е фризьорът ви? Ще ви откарам там.
Когато стигнаха до салона, Дънстън стисна ръката й, показа чудесните си бели зъби в приятелска усмивка и изчака, докато я видя вътре да проверява на касата за запазения час. След това нареди на шофьора да го отведе до някой магазин за електрически материали. Там купи клещи, отвертка, метър и половина жица и ролка изолираща лента. После нае друго такси, като даде адреса на хотела на Пола. Той попита на регистрацията:
— Мисис Стенли, моля?
— Един момент, ще позвъня в стаята й.
Като оглеждаше цялото фоайе, Дънстън пристъпваше от крак на крак, стиснал под мишница покупката си. Беше твърде вероятно да е използувала фризьора като повод да се отърве от него. Може да е влязла в салона, без да е записана предварително, и да са й отказали поради липса на места. Необходимо му беше да е абсолютно сигурен, че тя не е в хотела.
Администраторът вдигна поглед към него и поклати глава.
— Никакъв отговор, мосю. Мисис Стенли излезе преди обед и не съм я виждал да се връща.
— Нищо, не се безпокойте. Минавам случайно…
— Искате ли да й предам нещо?
— Не, благодаря. Ще й позвъня довечера.
Той излезе на улицата и се отправи наляво. Достигна задния вход и влезе. През служебното стълбище се озова при стаята на Пола, без да ползува асансьора. В този следобеден час никой от служителите не беше по коридора, но той не искаше да бъде забелязан и от гостите на хотела. Отвори отново вратата с шперц и влезе, като затвори внимателно и пусна секрета на бравата. Ако дойдеше някой или Пола се завърнеше, щеше да си осигури време да прикрие инструментите.
Стаята беше подредена изрядно. В банята бяха поставени чисти кърпи и хавлия. Миришеше на химически препарати за почистване. Завесата беше изтеглена встрани. Той отвори пакета си и подреди върху капака на клозета жицата, изолиращата лента и отвертката. Събу обувките си и се качи върху ръба на ваната, за да огледа още веднъж електрическия нагревател. Взе отвертката и започна да работи. След десет минути освободи нагревателя от стената и внимателно го отпусна. Уредът увисна с около петнадесет сантиметра, задържан само от жиците си. Дънстън се поколеба за миг какво да прави по-нататък. Присви рамене и прикрепи временно уреда обратно на мястото му. Излезе в празния коридор и започна да го обхожда в двете посоки, като търсеше таблото с бушоните. Не го намери. Отвори вратата към задното стълбище и тук го видя, но беше много високо. Изпсува най-вулгарно. Трябваше да намери някакъв начин да се добере до него. Видя насреща врата и я отвори. Това беше килерът на етажа. Сред метлите, препаратите за почистване и другите вещи видя крачеща стълба. Взе я и с нея достигна таблото.
Той погледна часовника си — беше 15:48. По това време никой не би ползвал електрическо осветление или нагревателни уреди и той изключи общия бушон за етажа. Бързо прибра стълбата и почти тичешком се върна в стаята. Заработи бързо в банята, като удължи жиците на нагревателя с донесения кабел, а след това го закрепи съвсем хлабаво на стената, така че при леко потегляне да полети надолу. Улови кордона за включване на отоплителя и го подпъхна под една от гривните, държащи завесата. В следния миг я дръпна. Уредът веднага полетя надолу и той го улови. Закрепи го пак хлабаво на стената, като прикри удължените жици зад него. Така нагревателят щеше да удари всеки, който застане под душа и дръпне завесата. Жертвата му щеше да бъде веднага убита от електрическия ток. И всичко това ще мине за нещастен случай. Хотелът щеше да бъде отговорен за лошото монтиране на отоплителния уред, а той щеше да получи своя половин милион в Швейцария. Ако Пола наистина ще вечеря навън, трябваше да вземе душ, преди да излезе. И това, каза си цинично Дънстън, щеше да бъде всичко.
Фишер ще бъде съвсем съсипан, но няма как — за да направиш омлет, най-същественото е да счупиш яйцата. Тя беше мило момиче и той не й желаеше злото — изтеглила бе лошия жребий да бъде цената, срещу която той трябваше да стане богат. Дънстън прибра инструментите в джоба си, отиде в килера и с помощта на стълбата включи отново бушона, а после я прибра на мястото й. Миг след това тичаше по задното стълбище надолу. Бе завършил всичко успешно за по-малко от един час. Пристигна в хотела си с такси, поръча бутилка коняк и се изтегна върху леглото. След втората чашка потъна в спокоен сън.
— Цял ден се мъча да се свържа с теб. Къде, по дяволите, се губиш?
Пола тъкмо се събличаше, когато телефонът иззвъня. Беше се завърнала сгорещена и изморена. По- голямата част от следобеда бе прекарала при фризьора, а после бе скитала из нагорещените улици, наблюдавайки характерната парижка картина в ранната вечер, когато кафенетата се изпълваха и цяла армия от туристи кръстосваха града, озъртаха се във витрините и зяпаха паметниците. Би трябвало да се прибере веднага, но празната стая й се струваше много тъжна и отблъскваща. Пола я бе отбягвала съвсем съзнателно, а през това време телефонът звъня няколко пъти, докато най-после последното обаждане на Фишер я намери там.
— Пазарувахме с Джо Дънстън — обясни тя.
— Не чак до този късен час, за бога! — Гласът му звучеше гневно. — Какво си правила?
— Обядвахме, а после ходих да си направя косата, след което се поразходих. Защо си толкова нервен, скъпи? Съжалявам, че не бях тук, но не знаех по кое време ще телефонираш.
Тя се отпусна върху леглото, слушайки резкия обвинителен глас на Фишер. Стаята беше гореща и тиха, дневната светлина бледнееше. Сълзи напираха в очите й. Не ставаше така, както тя си го бе мислила. Това не беше затваряне на пукнатината в техните отношения, а задълбочаването й. И тя не можеше да го спре.
— Предполагам, че ти се е натискал. Винаги постъпва така.
— Моля те, не оглупявай. Беше много любезен. Купихме някои неща за жена му. Не разбирам какво става с теб. Кажи, срещна ли се с майка ми?
— Да, видях я. Какво правиш сега?
— Лежа на леглото и разговарям с теб. Какво ти каза тя?
— Нищо особено — излъга Фишер. — Изобщо не иска да помогне. Така много искам сега да съм при теб. Ще се реабилитирам за последната нощ. Луд съм по теб, знаеш го, нали? Ревнувам те дори от този мръсен простак Дънстън.
— Не бива — каза меко Пола. — И аз искам също така силно да си тук. Кога се връщаш?
— Утре, но не зная точно по кое време. Обичаш ли ме все още?
— Да, разбира се, обичам те.
— Много добре тогава. Пази се. Ще се видим утре.
— Довиждане.
Тя остави телефона и продължи да лежи. Би трябвало да му каже за Филип фон Хесел, но не го стори. И ако той беше ревнив по отношение на такъв безопасен човек като Джо Дънстън… бяха приключили разговора с много по-добър тон. Гласът му звучеше успокоен, щастлив. А майка й не бе му казала нищо. Пола затвори очи. Тя никога не би помогнала. Пътуването му беше напразно.
Телефонът звънна отново. Погледна часовника и стана. Искаше й се да вземе душ, преди да се преоблече за вечерята с Филип фон Хесел. Но на телефона беше той.
— Мисис Стенли? Бих ли могъл да дойда при вас малко по-рано? Говорихте ли вече с мистър Фишер?
— Да, преди няколко минути.
— Тогава сигурно сте много развълнувана? Моята майка ми съобщи. Тя ще пристигне още тази нощ
