например след три месеца?
— Възможно е да бъдете с баща си, това ли искате да кажете?
— Вероятно, ако всичко върви в тази насока. А може и да не го видя никога и просто да се върна в Англия към същия празен живот. Във всеки случай — присви тя безразлично рамене и се усмихна, сякаш отричайки собственото си пророчество — кой знае? Възможно е също така някой ден да отида и в Германия.
— И когато дойдете, ще бъдете моя гостенка. А сега да платя и ще ви отведа в хотела. Оттам ще идем заедно в „Риц“.
— Глупак такъв — крещеше Маргарет фон Хесел, — вие, некадърен, несръчен глупак! Тя е в „Риц“! Моят син я настани снощи в апартамента…
Дънстън държеше слушалката на известно разстояние от ухото си. Намираше се във фоайето на „Риц“, в кабината за свързване със стаите. Беше дошъл да докладва, макар и предварително, защото се чувствуваше твърдо убеден в успеха си. Предишната вечер към 19:30 беше опитал да се свърже с Пола по телефона, считайки, че не би излязла за вечеря толкова рано с когото и да било, и не получи отговор. Затворил бе телефона, виждайки мислено Пола отпусната мъртва, съвсем гола в банята. Не беше звънял повторно. Щеше да има разследване и той не желаеше да бъде призован като човек, който е обядвал с нея в деня на смъртта й. Цялата вечер се бе притайвал, убеден, че всичко е станало така, както го бе подредил. Когато се обади на принцесата, допусна грешката да й съобщи, че за всичко били взети мерки така, както тя бе пожелала. Яростният отговор го свари напълно неподготвен. Държеше слушалката и пъшкаше, а след това изпсува безсрамно и кратко, без да го е грижа дали тя чува или не.
— Какво, по дяволите, е правил синът ви с нея!
— Не е ваша работа — изкрещя в ухото му тя. — Оставете сина ми на мен и се заловете с вашата задача! Тя е тук, на етажа над мен. Толкова по въпроса за това, което мислите, че се е случило някъде другаде. Вие, проклети некадърнико, разполагахте с толкова много време да уредите нещо. Сега няма време. Фишер пристига днес и той е открил мястото на Солницата. Ако искате да довършите почтено нашата договореност, заемете се и направете нещо незабавно! В следващите няколко часа! И не се лъжете, че можете да задържите дори и началната сума. Банката ще я блокира по мое нареждане.
— Нима искате да кажете, че днес ще свърши всичко?
— Най-късно утре. Така казва Фишер.
— Само още нещо — Дънстън бързаше тя да не затвори, — какво знае вашият син за… вас и мен?
— Нищо. И никога не бива да го узнае. Той не би ви платил. Би ви предал направо на полицията! За бога, дръжте се настрана от него!
— Много добре. Ще трябва да запретна ръкави и да свърша нещо някак си. Но да не се изненадате, ако се окаже много голяма мръсотия. И можете да се сърдите само на сина си, задето я е измъкнал от този хотел. Ако не бе сторил това, всичко щеше да е свършено вече.
— Не се грижете за това — изплющя като с камшик тя. — Свършете го сега, иначе няма да получите и едно пени! — И телефонът тракна.
Той остана зяпнал в слушалката. Не бе получил нищо, дори и парите, внесени като депозит. Старата кучка го бе притиснала от всички страни. Беше опитал вече възможността за „нещастен случай“, но ако искаше да получи тези пари, не можеше да си позволи да бъде мил. Както беше обещал, предстоеше голяма мръсотия. Етажът над нея, каза принцесата, и той погледна нагоре. Три етажа — достатъчно високо. Голяма мръсотия — но за краткото време и при тези обстоятелства нямаше друг начин.
— Съжалявам, сър — каза администраторът от рецепцията, — но — апартамент „Луи XV“ е зает.
Той помнеше високия германец с бяла коса и тъмни очила, който беше идвал преди няколко дни със същото искане. Явно, той беше твърде смахнат по въпроса за този апартамент и това започваше да дразни чиновника. Бе му отговорил вече отрицателно, а германецът не го и чуваше, тъй като зададе пак същия въпрос.
— Сигурен ли сте? — настояваше клиентът. — Мислех, че апартаментът ще е свободен сега след злополуката с принц Хайнрих фон Хесел.
— Той е все още на разположение на тяхното семейство. Сега в него е настанена една дама. Тя пристигна снощи.
— О! — каза генералът. — Колко жалко. Имах намерение да го наема.
— В момента не разполагаме с апартаменти. Онзи, който ви предложих преди, също бе зает, но на третия етаж разполагаме със стая и баня. Остана свободна от завчера поради неявяване на клиента.
— На третия етаж?
— Да. Един момент да видя кой номер беше, и ще ви кажа разположението й. Мисля, че беше откъм фасадата.
Генералът чакаше. Едната му ръка закопчаваше и откопчаваше горното копче на сакото, иначе стоеше неподвижен и видимо спокоен. Една дама? Какво всъщност бе разположението на въпросната стая спрямо апартамент „Луи XV“? И стаята, и апартаментът бяха все на третия етаж.
— Номер 370, мосю. Гледа към площада.
— Благодаря ви — кимна генералът и откопча копчето за последен път. — Ще я наема за една седмица.
— Ще се регистрирате ли, моля? И паспорта, ако обичате.
— Разбира се, ето го. Казвам се Вайс.
Той подаде швейцарски паспорт и попълни формалностите в регистрационната книга. Записа адреса си в Испания и се подписа с името, под което живееше повече от десет години вече.
В този момент видя името Пола Стенли, написано на по-горния ред. Той замря и прочете адреса й в Англия. Същият, на който бе изпратил Шварц. По бузите му се появи лека руменина, а на челото му тя се оформи като петно. Кожата му беше бледа, каквато е у русите хора. Червенината от вълнението избледня бързо. Тя беше тук! Ръцете му останаха спокойни, гласът — непроменен.
— Виждам, че моя близка се е настанила в хотела, мисис Пола Стенли?
Чиновникът погледна регистъра. Швейцарският паспорт бе променил отношението му. Изпитваше дълбока омраза към германците. Той се усмихна любезно към генерала.
— Да, мосю Вайс. Всъщност дамата заема искания от вас апартамент. Тя пристигна снощи.
— Какво съвпадение! Ще прибера багажа си от хотела, където съм отседнал, и ще бъда тук след един час.
— Тук ще се чувствувате много по-удобно.
— Сигурен съм. Винаги съм отсядал тук.
Той се насочи към изхода с горда походка, с една ръка в джоба. Такава беше стойката му, позната на всички подчинени от онези дни. За тях той си спомни със скрита ирония — дните, когато крачеше през фоайето на същия този хотел и всички наоколо правеха път на него и на антуража му.
След един час той се върна с лек куфар и груба брезентова торба, която изненада носача с теглото си. Изкачиха се с асансьора до стаята му на третия етаж. Вещите му бяха внесени вътре и гой даде приличен бакшиш.
Останал сам, той огледа стаята. Беше подредена красиво, с вкус и удобство, на каквито от години не бе се наслаждавал. Даже миризмата на стаята му напомняше миналото. Тя бе изпълнена с приятния лъх, характерен за „Риц“, със свежите цветя във всяка стая и ароматизираните препарати за почистване на мебелите — спомняше си всичко много добре. Апартаментът „Луи XV“ беше през две врати от неговата. Запали цигара и отиде до прозореца. Беше така уплътнен, че отвън не проникваше нито шумът, нито прахът. Климатична инсталация поддържаше стаята приятно хладна. Към стаята бе изградена чудесна баня, облицована с игличеножълти плочки. Генералът отвори прозореца и погледна надолу — бученето от улицата бе непрекъснато. Притвори крилата, предпочитайки лекото поскърцване на паркета под дебелия килим. Сне
